За книжарниците, драконите, писмата от феновете, сандвичите, инструментите на занаята и гнева към кола маската.

За учебните дни, разранените колене, първата работа, тамяна, роботите християни и любимите книги, без да споменаваме орангутана.

За болестта на Алцхаймер, кампаниите, противоречията и правото на достоен завършек.

И най-вече за опитите да направиш много неща малко по-добри – дали на бялата страница, или в живота отвън, на улицата.

Неиздаваният досега сборник с есета на сър Тери Пратчет проследява цялата му писателска кариера, от първия фенфикшън до създаването на любимата поредица на поколения за Света на Диска. В него ще се срещнете както с любими герои като Смърт, леля Ог и обитателите на Невидимия университет, така и с непознати като баба Пратчет – а също и с някои много особени размисли за любовния живот на Гандалф.

С неуморно чувство за хумор Тери Пратчет – любител на шапки, книги и орангутани – говори за призванието си на писател и за каузите, изградили го като човек.

Клавиатурна грешка

ПРЕДГОВОР ОТ НИЙЛ ГЕЙМЪН

Искам да ви разкажа за своя приятел Тери Пратчет и това никак не е лесно. Ще ви кажа нещо, което може да не знаете.

Някои хора са се срещали с приветлив мъж с брада и шапка. Те вярват, че са се срещнали със сър Тери Пратчет. Не са.

На конвенция на фантастите често ти предоставят някой, за да се грижи за теб и за да стигаш от място на място, без да се загубиш. Пре­ди години случайно срещнах човек, който някога бе развеждал Тери по време на конвенция в Тексас. Очите му се замъглиха при спомена как е водил Тери от неговата секция до залата на книготърговците и обратно. „Ех, че весел стар елф е сър Тери!“ – възкликна той.

А аз си помислих: „Не, не, не, не е!“.

През февруари 1991 с Тери правихме обиколка за представяне­то с автограф на „Добри поличби“ – книга, която написахме заедно. Можем да ви разкажем десетки не само смешни, но и действителни истории за нещата, които се случиха по време на тази обиколка. Тери намеква за няколко от тях в тази книга. Тази история е истинска, но не е от онези, които разказваме.

Бяхме в Сан Франциско. Току-що бяхме подписвали книги в една книжарница – към десетината бройки, поръчани от тях. Тери поглед­на програмата. Следващата ни спирка беше в една радиостанция – трябваше да дадем едночасово интервю на живо по радиото.

– Ако съдим по адреса, това е малко по-надолу оттук по улица­та – каза Тери. – А имаме половин час на разположение. Хайде да отидем пеша.

Това беше много отдавна, о, мои малки безценни съкровища – по времето преди GPS системите, мобилните телефони и приложенията за повикване на таксита и тям подобни, които щяха за миг да ни кажат „Не, радиостанцията не отстои само на няколко пресечки“. Че дотам има няколко мили, всичките по нанагорнище и предимно през един парк.

Докато вървяхме, се обаждахме в радиостанцията всеки път, когато минехме покрай уличен телефон, за да им кажем, че да, вече знаем, че сме закъснели за живото предаване и вървим, кълнем се в облените си в пот сърца, с възможно най-бързата крачка.

Докато вървяхме, аз се опитвах да говоря весели и оптимистич­ни неща. Тери дума не обелваше, и то така, че да е съвсем ясно, че каквото и да кажа, сигурно то още повече ще влоши нещата. Дори не споменах в нито един момент от тази разходка, че всичко това щяхме да го избегнем, ако просто бяхме помолили в книжарницата да ни из­викат такси. Има думи, които няма как да вземеш назад, неща, които е невъзможно да кажеш и пак да си останете приятели – и това щеше да е едно от тях.

Стигнахме радиостанцията на върха на хълма, далече, далече от всичко и отвсякъде, с 40 минути закъснение за едночасовото ни ин­тервю. Пристигнахме целите потни и останали без дъх, и тъкмо тога­ва излъчваха най-актуалната новина. Мъж току-що бе открил стрелба по хора в местен „Макдоналдс“ – което не е желаното от теб въведе­ние, когато трябва да говориш за написана от теб смешна книга за края на света и как всички ще умрем.

Хората от радиото също ни се бяха ядосали, и то разбираемо – никак не е забавно да ти се налага да импровизираш, когато гостите ти закъсняват. Не мисля, че петнайсетте ни минути в ефир бяха осо­бено смешни.

По-късно ми казаха, че тази радиостанция от Сан Франциско е включила и двама ни с Тери в своя черен списък за период от някол­ко години, защото да оставиш водещите на предаване да дърдорят в мъртвия ефир 40 минути е нещо, което Радиовластите не забравят и не прощават лесно.

И все пак, когато този час изтече, всичко свърши. Върнахме се в нашия хотел и този път взехме такси.

Тери беснееше мълчаливо – беше бесен най-вече на себе си, как­то подозирам, и на света, който не му бе съобщил, че разстоянието от книжарницата до радиостанцията е много по-голямо, отколкото изглеждаше в нашата програма. В таксито той седна отзад до мен, пребледнял от гняв – същинско неуправляемо кълбо от ярост. Казах нещо с надеждата да го умиротворя. Може да съм казал „Е, хайде де, най-накрая всичко се получи и светът не се е свършил“, и да съм предположил, че вече е време ядът да ни мине.

Тери ме погледна и каза:

– Не подценявай този яд. Този яд беше моторът, който движеше „Добри поличби“.

Замислих се за целеустремения начин, по който пишеше Тери и как увличаше със себе си и нас, останалите, и разбрах, че той е прав.

В писането на Тери Пратчет присъства бяс. И този бяс е бил мо­торът, задвижвал Света на Диска. Ще го откриете и тук – това е онзи бяс към училищния директор, решил, че на шестгодишния Тери Прат­чет никога няма да му стигне акълът да вземе изпита за постъпване в средното училище; бяс към надутите критици и към онези, които смятат, че сериозното е обратното на смешното; бяс към първите му американски издатели, които не са успявали да представят успешно книгите му.

Бесът винаги присъства – той е задвижващият мотор. Когато тази книга навлезе в последното си действие и Тери научи, че е болен от рядко срещана форма с ранно начало на болестта на Алцхаймер, при­целът на неговата ярост се смени – сега той е бесен на своя мозък, на своите гени и още повече е бесен на една държава, която не му поз­волява (или на другите в подобно непоносимо положение) да избере начина и времето, когато да си отиде.

И този гняв, струва ми се, идва от вътрешното усещане на Тери кое е справедливо и кое – не.

Точно това усещане за справедливост стои в основата на неговото творчество и на писането му и точно то го е насочило от училището към журналистиката, през пресофиса на Съвета по електроснабдява­нето на Югозападната област, та до позицията на един от най-обича­ните и най-добре продавани писатели в света.

Същото това усещане за справедливост означава и че в тази кни­га, понякога измежду другото, докато говори за други неща, той от­деля време, за да признае педантично кой му е повлиял – Алън Корен например, пионер на толкова много техники на краткия хумор, които с Тери сме задигали в течение на годините; или славното нещо, шеметно и претъпкано до пръсване, което представляват „Речникът на Бруър на фразеологизмите и легендите“ и неговият съставител, преподобният И. Кобъм Бруър, този галеник на щастливата случай­ност сред авторите. Предговорът на Тери към „Бруър“ предизвика у мен усмивка – звъняхме си възторжено, когато откриехме книга от Бруър, невиждана от нас досега. („Абе! Сдоби ли се вече с екземпляр от „Речник на чудесата – инициативен, реалистичен и догматичен“?“)

Подбраните тук произведения отразяват цялата писателска кариера на Тери, от ученик до Рицар в областта на литературата, и все още имат стойност. Нищо не е остаряло, освен може би препрат­ките към специфични компютърни хардуер устройства. (Подозирам, че ако досега не го е подарил на някоя благотворителна организация или музей, Тери би могъл да ви каже къде точно се намира неговото Атари Портфолио и колко точно е платил за допълнителната карта с памет ръчна изработка, която разшири паметта му до невъзмож­но грамадния един мегабайт.) Авторският глас в тези есета винаги е гласът на Тери – сърдечен, сведущ, разумен, иронично развеселен. Предполагам, че ако преглеждате набързо и не внимавате, може и да се объркате, че е весел.

Но под всяка веселост се таи основа от ярост. Тери Пратчет не е човек, който кротко ще навлезе в каквато и да било нощ – добра или инаква. Докато напуска, той ще беснее срещу толкова много неща – тъпотата, несправедливостта, човешката глупост и късогледство, а не само срещу помръкването на светлината, макар че и това го има. А ръка за ръка с гнева – като ангел и демон, хванати за ръце и устремени към залеза – върви и обичта: обич към човешките същества, с цялата наша погрешимост; към безценните предмети; към историите; и най-накрая и проявяващата се във всичко обич към човешкото достойнство.

Или да го кажем по друг начин: гневът е моторът, който го движи, ала величието на духа е онова, което насочва този гняв на страната на ангелите, или още по-добре за всички нас, на орангутаните.

Тери Пратчет изобщо не е весел стар елф. Ни най-малко. Той е много, много повече от това. И тъй като Тери навлиза в мрака прекалено бързо, аз усещам, че също беснея – срещу несправедливостта, която ни лишава от… какво? От още двайсет-трийсет книги? От още една лавица, пълна с идеи, ве­ликолепни фрази и стари и нови приятели, с разкази, в които хората се занимават с онова, което действително умеят най-добре – а именно, да прилагат своя ум, за да се измъкнат от бедата, в която са попаднали поради недомислие? Още една-две книги като тази – с журналистика, агитпроп и дори сегиз-тогиз с по някой предговор! Ала в действител­ност загубата на тези неща не ме вбесява колкото би трябвало. Тя ме натъжава – ала аз, който съм виждал отблизо изграждането на някои негови книги, разбирам, че всяка книга на Тери Пратчет е едно малко чудо, и ние вероятно вече имаме повече от разумното количество, а на никого от нас алчността не приляга.

Беснея срещу предстоящата загуба на своя приятел.

И си мисля: „Как ли би постъпил Тери със своя бяс?“. А после грабвам писалката и започвам да пиша.

Н. Г.
Ню Йорк, юни 2014 г.

Още от/ за сър Тери Пратчет

Откъс от “Масклин” на Тери Пратчет

Откъс от “Ерик” на Тери Пратчет (с приказните илюстрации на Джош Кърби)

Откъс от “Последният герой” на Тери Пратчет (с цветните илюстрации на Пол Къдби)

“Бизнесът с Хадес” разказ от неиздавания досега на български сборник с разкази на Тери Пратчет “Примигване на екрана”