Ако имаш право на три желания и достъп до велик магьосник, изглежда сякаш нищо не може да се обърка… Стига да не живееш в  Анкх-Морпорк, най-шантавото място на Диска, и историята ти да не е разказана от сър Тери Пратчет

Един от най-продаваните британски автори се появява отново на български език. Луксозно издание на „Ерик“ с илюстрациите на Джош Кърби ще ви убеди, че „Фауст“ от Гьоте може да бъде и забавен. 

С безграничното въображение и неподражаемо чувство за хумор на Тери Пратчет „Ерик“ е идеалното четиво за ваканцията. Стига да внимавате какво си пожелавате!​

Ерик
(откъс)

Тери Пратчет

Анкх-Морпорк се събуждаше полека от дрямката. Нещо невидимо и крещящо колкото сили има минаваше навсякъде из града и оставяше следа от опустошение. Където отидеше, разни неща се променяха.

Гадателка от Улицата на Лукавите занаятчии чу стъпките да притичват по пода на спалнята ѝ и откри, че нейната кристална сфера се е превърнала в малко стъклено кълбо с къщурка и снежинки вътре.

В тихо ъгълче на кръчмата „Кърпения барабан“, където авантюристките Херена Къносаната кранта, Рижата Шарън и Диома Нощната вещица се бяха срещнали да си бъбрят по женски и да поиграят канаста, всички питиета се превърнаха в жълти слончета.

– Пак е заради ония магьосници горе в Университета – каза барманът и сложи припряно нови чаши. – Не бива да им го разрешават.

*

Полунощ се отрони от часовника.

В Съвета по магия си търкаха очите и се зяпаха мътно. Те също бяха на мнение, че не бива да се разрешава, особено поради факта, че не го разрешаваха те.

Накрая новият Архиканцлер – Езролит Чърн, сподави прозявката, седна по-изправено на стола и опита да си придаде подобаващо авторитетен вид. Знаеше си, че не е много подходящ за Архиканцлер. И не му се искаше много да заеме поста. Той беше на 98 години и стигна до тази преклонна възраст, като внимаваше да не дразни и да не застрашава никого. Надяваше се в залеза на живота си да довърши своя седемтомен трактат за „Някои малко известни аспекти на куянските ритуали за призоваване на дъжд“ – според него идеална тема за академично изследване, защото ритуалите действали само в Ку, а онзи континент се бе хлъзнал към океана преди няколко хилядолетия[1]. Проблемът беше в продължителността на живота на Архиканцлерите, която май се скъсяваше напоследък и естественият стремеж на магьосниците към тази длъжност се преобрази в чудата, престорено скромна учтивост. Една сутрин слезе от стаята си и установи, че всички започват разговора с обръщението „сър“. Минаха дни, докато проумее причината.

Цепеше го главата. Струваше му се, че трябваше да си е легнал преди седмици. Налагаше се обаче да каже нещо.

– Господа… – започна той.

– Ууук.

– Съжалявам. И майм…

– Ууук.

– Имах предвид човекоподобни, разбира се…

– Ууук.

Архиканцлерът отваряше и затваряше уста безмълвно известно време, докато се мъчеше да побутне мисълта си в нова посока. По длъжност Библиотекарят беше член на университетския съвет. Никой не успя да намери правило, че това е забранено на орангутани, макар че търсеха тайно и много усърдно.

– Нещо витае – престраши се да каже. – Може да е някакъв призрак. Маха се с камбана, книга и свещ.

Ковчежникът въздъхна.

– Вече опитахме това, Архиканцлер.

Архиканцлерът се приведе към него.

– Ъ?

– Казах, че вече опитахме това, Архиканцлер – гръмогласно повтори Ковчежникът към ухото на стареца. – След вечеря, не помните ли? Използвахме „Имената на мравките“ от Хъмптемпър и бихме Стария Том[2].

– Тъй ли направихме. И свърши работа, нали?

– Не, Архиканцлер.

– Ъ?

– Впрочем досега не сме имали никакви неприятности с призраци – обади се Старшият наставник. – Магьосниците просто не витаят.

Архиканцлерът търсеше отчаяно поне трошица утеха.

– Може пък да е някакво природно явление. Възможно е да бучи подземен поток. Или може да се е разместила земята. Нещо в канализацията. Нали знаете какви смахнати звуци се чуват оттам при подходяща посока на вятъра.

Облегна се назад с лъчезарна усмивка.

Другите в съвета се споглеждаха.

– Архиканцлер, канализацията не звучи като забързани стъпки – каза с досада Ковчежникът.

– Освен когато някой е забравил отворен кран – вметна Старшият наставник.

Ковчежникът го изгледа с неприязън. Той се бе излежавал във ваната, когато невидимото крещящо нещо профуча през банята. Преживяване, което не би искал да се повтори.

Архиканцлерът му кимна.

– Значи решихме проблема – каза той и заспа.

Ковчежникът го гледаше безмълвно. После свали шапката на стареца и я пъхна внимателно под главата му.

– Е? – промълви отпаднало. – Някой ще предложи ли нещо?

Библиотекарят вдигна ръка.

– Ууук.

– Да, браво, добро момче – отвърна Ковчежникът небрежно. – Някой друг?

Орангутанът се вторачи ядно в него, останалите магьосници клатеха глави.

– Трус в тъканта на действителността – каза Старшият наставник. – Това е.

– Щом е тъй, какво да правим?

– Де да знам. Освен да опитаме стария…

– А, не – каза Ковчежникът. – Не го изричай. Моля те. Толкова е опасно, че…

Думите му бяха пресечени от писък, започнал в отсрещния край на стаята и пренесъл се покрай масата в съпровод от тропот на множество бягащи крака. Магьосниците се метнаха на пода сред съборените столове.

Пламъчетата на свещите се проточиха в дълги тънки езици от октаринова светлина, преди да бъдат угасени.

Последва онази особена тишина след крайно неприятен звук.

И Ковчежникът каза:

– Така да бъде. Предавам се. Ще опитаме с Ритуала на АшкЕнт.

[1] Потъването се проточи 30 години. На обитателите им се наложи да джапат дълго. Това остана в историята на мултивселената като най-невзрачната гибел на цял континент.

[2] Стария Том беше единствената пропукана бронзова камбана в камбанарията на Университета. Езикът на камбаната бе паднал скоро след отливането ѝ, но тя все още отмерваше невероятно звучна тишина на всеки час.

Още от/ за Тери Пратчет:

Откъс от “Последният герой” на Тери Пратчет (с цветните илюстрации на Пол Къдби)

“Бизнесът с Хадес” разказ от неиздавания досега на български сборник с разкази на Тери Пратчет “Примигване на екрана”