След голямото завръщане на Галин Никифоров на българската литературна сцена с грандиозния му роман „Тяло под роклята“, се появява и „Лисицата“ – шестият му роман, вече в ново „прецизирано” – по думите на самия автор – издание.

Една удивителна жена, дарена с проклятието на безсмъртието и пренесла през вековете обичта към детето си.

Един полицейски психолог, раздиран от демоните на собствената си вина, който разследва най-загадъчното убийство в кариерата си.

И тяхната история за това как успяват да намерят трудния път един към друг, закриляни от една могъща и невидима сила, която бди над тленното им съществуване с необикновената си справедливост.

Всичко това, преплетено с легендата за митичната лисица, която според китайската притча, знаела тайната за „златното хапче“ – безсмъртието, но не се възползвала от нея.

„Лисицата“ е роман за изкуството и неговите проявления, за живота като изкуство и за мястото на човека в един свят от полуистини и полулъжи, в който единствената човешка ценност е да намерим покой. И да обичаме – в малкото време, което ни е дадено.

Лисицата

Галин Никифоров

1. ТЕМУЛ^[1]

България, в наши дни

Пак един от онези сънища. Вече толкова години…

Прозрачните ръце на подсъзнанието му са го пренесли назад във времето и той, Виктор, отново е на шестнайсет. И отново е в изоставената мина… Изоставената мина с безкрайните галерии с неравни подове от натрошени въглища, в които краката затъват като в пясък; изоставената мина с остатъците от релси и миньорски шкафчета с изкъртени вратички, отваряни и затваряни от отдавна изгнили вече ръце; изоставената мина, из която той, Виктор, сега върви между три от най-яките момчета в сиропиталището, които грубо го побутват напред. Всички са обути в оръфани гуменки и носят самоделни факли в ръцете си, само той е бос и с вързани зад гърба ръце. Облечени са с бели потници и къси кафяви панталонки с дълбоки джобове – задължителното за всички момчета лятно облекло, което се носи в свободното време. Лицата, вратовете и голите им рамене блестят от потта („ужасно топло е, трудно се диша, трудно се диша…“) и светлината от факлите играе по тях с оранжево-жълти отблясъци („смола, мирише на смола и катран, мирише на стари въглища, отвсякъде мирише на въглища и суха пръст, на глина, на изстиващ ад…“).

– Познаваме се толкова отдавна, нали, Вики… Или искаш да ти викам мистър Трейман. Мистър Виктор Трейман… Не, по-добре на малки имена – нали бяхме приятели, преди да станеш звездата на сиропиталището заради шибаната си свръхинтелигентност и преди ние, останалите, да започнем да го духаме здраво заради тебе. – Гласът е сух и хрущящ като дребни камъчета, разтъркани в шепата. Гласът на Рижия. – Животът ти стана лесен, спря да влизаш в часовете, хвана си най-хубавото гадже, а нас не ни пускаха никъде и ни криеха от вестникарите, които идваха заради тебе. Само Мистър Сиропиталище бе освободен от дежурства в столовата, само той можеше да излиза из града, когато си поиска, само той получаваше нови дрехи и нови обувки, и цялото внимание на персонала. Но мина време и нещата се промениха, нали, Вики?… Всичко беше прекалено хубаво за теб и продължи прекалено дълго – за нас. Но най-накрая, както всичко на този свят, свърши. И дойде моето време, Вики. – Рижия върви ту отпред, ту изостава, за да просъска нещо на глуповатите си помощници. Изглежда нетърпелив и току облизва с тънкия си гущерски език сухите си устни.

Виктор е замаян, действителността пред очите му се размазва, като че по нея се стича вода. Около китките му е навит черен кабел, който се е впил дълбоко в кожата му, но той не чувства болка – страхът е изпепелил усещанията му и сега властва над възбуденото му съзнание. Само преди минути са го пребили жестоко: цялото му лице е в неравномерни синини и отоци, ребрата и гърбът му са натъртени, а краката му са ожулени и разранени.

Стигат до една теснина, след която галерията отново се разширява и Виктор спира.

– Ако сте… ако сте направили нещо на Стела, пишете се мъртви – чува се да казва той. Гласът му е някак непознат, изкривен от подутите му устни. – Чу ли, Риж? Ако намесиш Стела, няма да имаш време дори да съжаляваш, че си го направил.

Рижия е на крачка пред Виктор, но думите му го карат да спре и да се обърне. Когато очите им се срещат, той пристъпва напред и с всичка сила го удря по лицето. Виктор все пак успява да извие глава и ударът попада странично – повече по ухото, отколкото по челюстта. Малка заря от жълти искри избухва пред очите му, ухото му писва и той залита назад, но успява да се задържи на крака. В същия миг чува писък, пронизителен женски писък, пълен с ужас – някъде пред тях, из безкрайните ръкави на мината, но не много далеч.

– Стела… Това Стела ли беше?! – прошепва той. Тялото му, сърцето му, разумът му са като парализирани.

Едно от момчетата го удря по гърба и той полита напред. Извърнал глава като при удара на Рижия, той се сгромолясва върху въглищния под. Но две двойки ръце бързо го сграбчват и го изправят. Устата му е пълна с пепел, очите му смъдят, усеща как кръвта бликва от сцепената му скула и се стича по бузата му. Тръсва глава като боксьор след загубен рунд и продължава напред.

Стела… Тя е на петнайсет, заедно са от година. В сиропиталището момчетата и момичетата са отделени като в затвор, но Виктор винаги намира начин да се види с нея. Тя е неговият трофей, неговата награда за собствената му необикновеност, красавицата на деветите класове. Когато са двамата, говорят малко; напоследък той чувства един особен трепет, който го изгаря, отпаднал е след срещите си с нея, сякаш е плувал дълго под вода, без да си поеме въздух. Дали я обича?… Да, би трябвало, тя е неговото момиче, вълшебна е, толкова хубаво ухае и е толкова мека, толкова топла. Когато я гледа, усеща как някаква отмала пропива в тялото му, тежка като влажната топлина на дъждовните летни нощи, след това слабините му натежават и той иска да избяга от нея, да остане сам. И все пак – дали я обича?… Да, но понякога една невидима стена се издига безшумно помежду им и той остава сам, объркан и смутен.

Виктор забързва крачки, без да обръща внимание на хаотичните болки, които се вият из тялото му като змии. Почти е стигнал до гърба на Рижия, усеща животинската му миризма и за миг му се приисква да повърне.

Изведнъж чува нов писък, ясен и крехък. Този път е сигурен, че е Стела.

(Сънува този сън от години и знае какво ще се случи – и това осъзнаване по удивителен начин се вплита в съня му като част от преживяното. Но нищо не може да го спаси от парализиращия ужас, който ще последва. Ще сънува и ще стигне до поз-натата изпепеляваща болка, която се крие дълбоко в сърцето му вече толкова години, и – да – ще преживее всичко отново.)

– Онзи номер преди два месеца – с шахматния сеанс „на сляпо“ срещу възпитателите, ти го измисли, нали?… Начука им го на всичките пред цялото училище и им показа какви жалки шибаняци са. Даде им да разберат, нали, Вики! Показа им колко ти сече пипето и колко много ги превъзхождаш, нали! И то само защото един от тях си позволи да те накара да измиеш столовата с настърган сапун, след като те хвана да се натискате със Стела! – Рижия прехвърля факлата в другата си ръка и го поглежда през рамо, задъхан от вървенето и от възбудата на собственото си възмездие. Гласът му сега е мек, но примесен с изящна омраза. – Не трябваше да го правиш, Вики. Не и с възпитателите… Те са тъпи пазванти с прецакан живот, но те пазеха, въпреки че те мразеха. Но всъщност мразеха не теб, а това, което олицетворяваше – умника, гения, късметлията, който ще успее. Но след случката нещата се промениха – и те започнаха да мразят точно онзи сополанко Виктор, който се подигра с тях! Разбираш ли – лична омраза с твоето име на етикета. И това ми даде възможност да се докопам до теб – защото никой вече няма да си даде зор да защити едно хлапе, което го е унижило. Никой, Вики… Затова сега си сам и ще си го получиш.

Виктор почти не го чува – единственото, което иска, е да стигне по-бързо до Стела. Никога не го е било толкова страх („мили Боже, никога…“).

Галерията пред тях се извива почти под обратен ъгъл и Виктор вижда бледа като восък светлина, която се прокрадва по тавана пред него. Още няколко крачки, и влизат в подземна зала, в далечната част на която се събират три галерии, опулили черните си входове подобно гигантски кухини в оголения череп на праисторическо чудовище. Там стоят две момчета с факли, чиито лица блестят от пот и възбуда, а в краката им лежи полуголо тяло, свито като зародиш.

Стела.

Рижия поглежда към Виктор със замечтана усмивка, зелено-кафявите му очи („мръснозелени, мръснокафяви…“) сякаш пламтят от злобата в погледа му.

– Сега, Вики, ще си го получиш… – И луничавото му лице се озарява от предчувствието за удоволствието, което предстои.

Виктор е все така загледан в Стела, която простенва и се надига едва-едва от пода. Остатъци от любимата є жълта рокля на цветя едва покриват слабото є тяло. Сутиенът є е скъсан, едната му чашка я няма, белите є пликчета са разпрани отстрани. Цялата е в сажди, буйната є коса е разпиляна върху крехкото є бяло рамо. Двете момчета над нея са неспокойни и несигурни – непохватните им тела с издути мускули едва удържат тъмните си желания.

Стела вдига ръка пред заслепените си очи и вижда Виктор.

– Вик! Вииииииик! – Гласът є е разкъсващ; малка заря от надежда избухва в него, после бързо изчезва.

Виктор вече знае какво ще се случи – вижда всяка подробност от бъдещото изнасилване, всичките болки и ужас, които ще я връхлетят и разкъсат. Сърцето му жалостиво притупва и спира, този път наистина спира. Миг, два, три… Виктор си мисли, че умира, че това е смъртта – когато не можеш да понесеш онова, което виждаш. И изведнъж се отдръпва толкова навътре в себе си, че нищо и никой не може да го достигне. Никаква болка, никакъв ужас („никакво минало“…).

Рижия се хили пред лицето му, нещо му крещи, после го удря с опакото на ръката си, но Виктор не усеща удара, не чува думите му: той е вътре себе си, в една тиха стаичка със светлосини стени и душата му е приседнала кротко на едно детско столче с рисувана облегалка; стаичката няма врата, няма прозорци; никой не може да влезе в нея, никой и никога.

Стои сред всички тези момчета и нищо не чува. Един юмрук рязко приближава към лицето му и главата му за кратко се отмята настрани, после пак се връща. Няма болка, няма чувства, няма нищо.

Две силни ръце лягат върху раменете му и го натискат надолу – той им се подчинява и пада на колене. Рижия отново е пред очите му и му маха като за сбогом; като в черно-бял филм, направен от любителска камера. Един далечен непознат глас го докосва и му прошепва, че тялото и сетивата му ще издържат – каквото и да стане, и животът му ще продължи. Но без Стела.

(„без Стела…“)

Когато виждат Рижия да се запътва към тях, двете момчета набират кураж и припряно и грубо доразсъбличат Стела. Тя е притиснала ръце към гърдите си и нещо крещи. Може би името на Виктор? Неговото име?… Това няма значение, вече не. Той не я чува, седи на малкото столче в синята си стаичка и нищо не усеща.

Яките ръце отново го натискат надолу и той се привежда напред; усеща мириса на прах, на въглища, на огън и на дим. Знае само, че ще бъде заставен да гледа отмъщението, за което са го довели тук.

Рижия и двете момчета разменят няколко думи, след това закрепят факлите си в пукнатините по стените и се нахвърлят върху Стела.

Тя е като парализирана, дори не плаче; очите є са пълни с ужас, разкървавените є устни треперят. Момчетата я хващат здраво и я притискат към пода на мината, а Рижия застава между тях и поглежда към Виктор. Ухилва му се и казва нещо, но Виктор не го чува. След това поглежда към разтворените крака на Стела и сваля кафявите си детски панталони.

(„тези панталони нямат копчета, само троен ластик на кръста…“)

Рижия казва нещо. Този път думите му достигат Виктор – отворил е съвсем за кратко стаичката си и те влитат като леден вятър в тишината є:

– Е, Вики, днес ще видиш нещо незабравимо. Нещо, което ще се запечата завинаги в удивителната ти памет, и аз ще остана завинаги в спомените ти. Защото след като не можа да ме запомниш по добрия начин, предпочитам да ме запомниш по лошия. Така става, нали, Вики? Нали?…

Стаичката пак се затваря, пак става тиха и уютна – Виктор е далеч, далеч в себе си. Но изведнъж духът му излита от тялото и го поглежда отстрани. След това се просмуква в полумрака, разреден от трепкащите светлини на факлите, и попива в трите момчета – вижда тайните им, вижда нежните им детски души, но вече осквернени от злобата, от отмъщението, от тъмното сексуално желание. Мозъкът му е като скалпел, който може да нареже и анализира всичко, до което духът му се докосва. Той наблюдава, без да чувства. Той е будист, докоснал се до просветлението; той е пляскане с една ръка; той е „сатори“ сам за себе си…

Рижия знае всичко за болката – злобните копелета винаги знаят за хората повече неща, отколкото добряците. Те са се потопили в мрака и страдат от това. И единствената им утеха е, че могат да накарат и другите да страдат. Затова се нахвърля върху Стела и прониква в безсилното є изранено тяло, сякаш иска да го разкъса.

Духът на Виктор кръжи над скупчените тела като невидима птица и каца върху голите гърди на момичето, които потрепват от грубите тласъци на Рижия. След това се разтваря и прониква през кожата є, през костите є и се стича в сърцето є. И той изведнъж усеща всичко: той е в Стела, той стои под кожата є и въпреки че не може да я спаси, опитва да я предпази от това, което се случва. И докато Рижия я изнасилва, духът на Виктор приема част от болката є в себе си.

„ТРЯБВА… НЕЩО… ДА… НАПРАВЯ…“ – чува той в главата си, но продължава да стои, без да помръдне.

Въздухът е горещ като драконово дихание. Силите му са на привършване и…

… … …

… и някъде звъни телефонна аларма.

„До луната и обратно“ на „Савидж Гардън“. Някъде съвсем наблизо…

Тишина.

Картината в главата му е неподвижна – като скъсана лента. Нещо става.

Още тишина.

Отново същата музика…

Още е в онова странно нереално място между съня и действителността и всеки от двата свята го дърпа алчно към себе си. Прокарва ръце по лицето си и отваря очи.

У дома си е.

Тръсва глава и цялата действителност се стоварва върху сетивата му като огромен куп ненужни вещи. Изпъшква шумно, но с едва доловимо облекчение.

Да, вкъщи си е.

Поглежда часовника над шахматната масичка. Наближава три и десет.

„Защо тогава е светло като ден?…“

Поглежда към прозореца. Сивкава светлина, клаксони на коли, далечен смях, гукане на гълъби.

„Защото е ден… защото е следобед…“

„До Луната и обратно“ започва за трети път…

Виктор протяга ръка и напипва телефона, сложен на масата до дивана.

Третият опит на „Савидж Гардън“ е прекъснат в началото. Алармата е спряна.

*

Стана от дивана и се огледа като насред поле. Дясното коляно пак го болеше и се чувстваше отпаднал, но горчивият опит от хилядите му кошмари и безсъния го беше научил, че усещанията му след такива сънища са като лъжци, които не могат да лъжат.

Беше в собствената си всекидневна, облечен като за излизане: дънки, обувки с дебели подметки и черно поло. В стаята беше хладно и сумрачно – дъждовният пролетен следобед надничаше през единствения прозорец, без да изглежда заинтригуван от това, което виждаше.

„Не беше най-лошият сън, не беше…“

^[1] Темул – дума в древномонголския език, която значи „погледът на кон, който препуска където си иска независимо от желанието на ездача му“.

За автора

Галин Никифоров е автор на седем романа, като най-известните сред тях са „Фотографът”, „Лисицата” и „Тяло под роклята”, получили многобройни номинации за най-реномираните литературни награди.

Романът му „Лятото на неудачниците” печели наградата „Роман на годината”, а „Къщата на Клоуните” – наградата „Елиас Канети”.

Темите в творчеството му са свързани с човешката природа: за смисъла на смъртта, за феминизма, за флуидността на пола, за необикновената любов.

Характерно за романите му е детайлно проучване на проблемите, използване и съчетаване на различни стилове, обогатяване на текста с поезия и с цитати, свързани с науката, психологията, медицината и другите изкуства.

Един от малкото писатели, които следват принципа, че всяка книга трябва да бъде разказана в различен артистичен стил, определен от емоционалните особености и нюанси на сюжета.

По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. През 2019 г. последният му роман – „Тяло под роклята“, бе номиниран за наградите „Хеликон” и „Български роман на годината” на фонд „13 века България“.

Още от Галин Никифоров:

Откъс от “Тяло под роклята” на Галин Никифоров