Изчезването на Стефани Мейлър (корица)

Швейцарската сензация Жоел Дикер – писателят, който се сдоби с милиони почитатели с „Истината за случая „Хари Куебърт”, се завръща с нова мистерия.

Романът излиза от печат на 1 март в превод на Красимир Петров.

Какво всъщност се е случило вечерта на 30 юли 1994 година? „Изчезването на Стефани Мейлър“ ни пренася в малък курортен град в района на Хемптънс, в щата Ню Йорк.

Жителите са потресени от брутално престъпление: убит е кметът на градчето заедно с цялото си семейство, както и млада жена, станала неволен свидетел.

Случаят е поет от щатската полиция и разследването е поверено на двама млади полицаи, Джеси Розенбърг и Дерек Скот. С упоритост и амбиция те успяват да съберат достатъчно солидни улики и да разобличат убиеца, с което си спечелват уважението на колегите и дори награда за добре свършената работа.

Ала двайсет години по-късно, през лятото на 2014 година, една журналистка на име Стефани Мейлър заявява на Джеси, че навремето са се излъгали в самоличността на извършителя. Скоро след това тя на свой ред изчезва при тайнствени обстоятелства.

Изчезването на Стефани Мейлър

Жоел Дикер

ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ

Понеделник, 23 юни 2014 г.
33 дни преди премиерата на Двайсет и първия театрален фестивал в Орфия

За пръв и последен път видях Стефани Мейлър, когато тя се появи на малкото празненство, организирано в моя чест по повод оставката ми от полицията на щата Ню Йорк.

През онзи ден колеги от всички отдели се бяха струпали под палещото обедно слънце пред дървената естрада, която издигаха за подобни случаи на паркинга до регионалния център на щатската полиция. Самият аз се бях изтъпанил на нея, редом с майор Маккена, под чието началство бе преминала цялата ми служба и който в този момент се беше заел да изтъква моите заслуги.

„Джеси Розенбърг е полицейски капитан, който, макар и млад, е решил да напусне редиците ни – каза майорът и думите му предизвикаха всеобщ смях. – Никога не съм си представял, че ще си тръгне преди мен. Явно животът е зле устроен: всички се надяват аз да се махна, но все още съм тук, и всички разчитат Джеси да остане, но ето че той си заминава.“

Бях четиресет и пет годишен и напусках полицията доволен и щастлив. След двайсет и три години служба бях решил да изляза в пенсия, на която вече имах право, с намерение да осъществя мой отколешен проект. До 30 юни ми оставаше още една седмица работа. След това започваше нова страница от моя живот.

„Спомням си първия сериозен случай на Джеси – продължи майорът. – Четворно убийство, което той разкри по блестящ начин, макар никой от отдела да не вярваше, че това ще е по силите му. Та той беше съвсем начинаещ полицай. От този момент нататък всички разбраха на какво е способен Джеси. Колегите, които са работили с него, знаят как действаше той по време на разследванията и затова ще си позволя да кажа, че Джеси беше най-добрият от нас. Не случайно му излезе прозвището капитан сто процента, защото такава беше успеваемостта му като разследващ полицай и в това отношение нямаше равен на себе си. Всички му се възхищаваха, допитваха се до него и съвсем естествено той в продължение на години беше инструктор в Полицейската академия. Да си призная, Джеси, от двайсет години насам всички ти завиждахме!“ Присъстващите отново избухнаха в смях.

„Ние така и не разбрахме с какъв проект си решил да се захванеш, но ти пожелаваме успех в твоето бъдещо начинание. Знай, че ще ни липсваш, ще липсваш на полицията, но преди всичко на нашите жени, които по време на събиранията не откъсваха очи от теб.“

Последва гръм от ръкопляскания. Майорът ме прегърна приятелски, след което слязох от естрадата и отидох да се здрависам с колегите, дошли да ме почетат с присъствието си, преди те да са се втурнали към бюфета.

За момент останах сам и тогава към мен приближи красива жена на около трийсет години, която не помнех да съм виждал преди.

– Значи, вие сте прословутият капитан сто процента? – запита ме закачливо тя.

– Така излиза – отвърнах с усмивка. – Познаваме ли се?

– Не. Казвам се Стефани Мейлър. Журналистка съм от „Орфия Кроникъл“.

Стиснахме си ръцете и тогава Стефани каза:

– Имате ли нещо против да ви наричам капитан деветдесет и девет процента?

– Да ни би да смятате, че има случай, който не съм решил? – понамръщих се аз.

Вместо отговор тя извади от чантата си фотокопие на изрезка от брой на „Орфия Кроникъл“ с дата 1 август 1994 година и ми го подаде:

Четворно убийство в Орфия: Кметът и цялото му семейство са убити 

В събота вечерта кметът на Орфия Джоузеф Гордън, неговата съпруга и десетгодишният им син са били убити в техния дом. Четвъртата жертва е Меган Падалин, трийсет и две годишна. В момента на престъплението младата жена е излязла на джогинг и без съмнение е станала неволен свидетел. Била е застреляна насред улицата, пред къщата на кмета.

Към статията имаше моя снимка на местопрестъплението заедно с тогавашния ми партньор Дерек Скот.

– Какво искате да кажете? – запитах я аз.

– Вие така и не сте решили този случай, капитане.

– Какви ги говорите?

– През 1994 година не сте заловили истинския извършител. Мислех си, че ще искате да го научите, преди да напуснете полицията.

Отначало помислих, че това е някаква неуместна шега на моите колеги, но скоро разбрах, че Стефани е съвсем сериозна.

– Да не би да правите собствено разследване? – запитах я аз.

– Нещо такова, капитане.

– Нещо такова? Ще се наложи да споделите повече, ако искате да ви повярвам.

– Говоря истината, капитане. След малко имам среща, която ще ми позволи да се сдобия с неопровержимо доказателство.

– Среща с кого?

– Капитане – усмихна се дяволито тя, – не ме смятайте за някоя новачка. Никой журналист няма да изпусне подобен материал. Обещавам да споделя с вас моите разкрития, но когато му дойде времето. Засега имам към вас само една молба: да получа достъп до полицейското досие по случая.

– Наричате това молба, но според мен си е чисто изнудване! – възразих аз. – Първо ми покажете резултатите от вашето разследване. Твърдението ви е прекалено сериозно, Стефани.

– Наясно съм, капитан Розенбърг. Затова и нямам никакво намерение щатската полиция да ми диша във врата.

– Напомням ви, че по закон сте длъжна да предоставите на полицията цялата информация, с която разполагате. Като нищо мога да извърша обиск в редакцията на вашия вестник.

Реакцията ми видимо разочарова Стефани.

– Много жалко, капитан деветдесет и девет процента – въздъхна тя. – Въобразявах си, че ще ви е интересно, но явно вече мислите за пенсия и за проекта, който майорът спомена в речта си. Що за проект е това? Да не сте решили да ремонтирате някоя стара яхта?

– Не е ваша работа – сопнах й се аз.

Тя сви рамене и се отдалечи. Бях сигурен, че блъфира, и наистина, след като бе направила няколко крачки, се обърна към мен:

– Отговорът е бил пред очите ви, капитан Розенбърг. Вие просто не сте го видели.

Бях едновременно заинтригуван и ядосан.

– Не съм сигурен, че ви разбирам, Стефани.

Тогава тя вдигна ръка пред очите ми.

– Какво виждате, капитане?

– Виждам ръката ви.

– А аз ви показвах пръстите си – поправи ме тя.

– Да, но аз виждах ръката ви – настоях, без да мога да проумея какво има предвид.

– В това е проблемът. Видяхте онова, което сте искали да видите, а не онова, което ви е било показано. Така сте се провалили преди двайсет години.

Това бяха последните й думи. Тя си тръгна, като ми остави своята загадка, визитната си картичка и фотокопието на статията.

Зърнах пред бюфета Дерек Скот, моят тогавашен партньор, който сега работеше в Административния отдел, отидох при него и му показах изрезката от вестника.

– Ти си все същият, Джеси – каза ми той, като погледна снимката към статията. – Какво искаше от теб онова момиче?

– Беше някаква журналистка. Според нея през деветдесет и четвърта сме се издънили. Твърди, че разследването ни е било пълен провал и не сме заловили истинския извършител.

– Какво? – възкликна Дерек. – Това са пълни глупости.

– Зная. – И какво по-точно ти каза?

– Че отговорът бил пред очите ни, но ние не сме го видели.

Дерек ме погледна смаяно. И той на свой ред бе смутен, но реши да не се обременява с излишни съмнения.

– Я не й обръщай внимание – изръмжа накрая той. – Някаква си второразредна журналистка се опитва да си прави реклама за наша сметка.

– Може би си прав – отвърнах му колебливо. – А може би не.

Обходих с очи паркинга и забелязах Стефани да се качва в своята кола. Тя ми махна с ръка и подвикна: „До скоро, капитан Розенбърг“.

Само че това „скоро“ така и не настъпи.

Чисто и просто същия ден тя изчезна.

За автора

Жоел Дикер е роден в Женева през 1985 г. Дебютният му роман, „Последните дни на нашите бащи”, получава Наградата на женевските писатели през 2010 година. През 2012 г. излиза бестселърът „Истината за случая „Хари Куебърт”, от който са продадени над три милиона екземпляра, включително в България. За него Дикер печели последователно Наградата за призвание „Блюстейн-Бланше”, Голямата награда за роман на Френската академия и Награда „Гонкур” на гимназистите.

След феноменалния успех на „Истината за случая „Хари Куебърт”, който скоро оживя на телевизионния екран под режисурата на Жан-Жак Ано, Дикер затвърждава таланта си с блестящата семейна сага „Книга за Балтиморови”, която също е преведена на над 30 езика.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук