С вълнение разгръщаме „История на моя живот“, подписана от самия Джакомо Казанова – епикуреец, естет и непоправим съблазнител, една от най-забележителните фигури на европейския осемнайсети век.

Редактор на изданието е Жан-Мишел Гардер.

„История на моя живот“ (превод: Красимир Петров, ИК „Колибри“) предлага на българския читател някои от най-смайващите и любопитни епизоди от бурния живот на прословутия венецианец за пръв път в превод от оригинала на френски език.

С разкрепостения си нрав Джакомо Казанова без съмнение е една от най-интригуващите фигури на европейския осемнайсети век, когато чрез словото и на дело са разчупени вековни догми и сексуалното престава да се свързва с греховното, а любовта се превръща в синоним на хармония между телесно и духовно. През целия си живот той следва едно единствено правило: да се наслаждава на всеки миг от отреденото му време на тази земя.

Именно този факт придава на неговите мемоари, озаглавени История на моя живот, особена пикантност и ги превръща в любимо четиво на много поколения до ден днешен. Любопитните подробности, с които Казанова описва както срещите си с видни личности и владетели, така и любовните си похождения, превръщат автобиографията му в забележителна панорама на нравите през века на Просвещението, а безкомпромисната му самоирония ни кара да вярваме на всяка негова дума.

История на моя живот

Джакомо Казанова

ДЕТСТВО 1725–1734

От разказите на моята майка ми е известно следното: Гаетано Джузепе Джакомо напуснал дома си, увлечен от прелестите на актриса на име Фраголета, която изпълнявала ролите на субретка. Бил влюбен, но тъй като нямал средства, накрая решил да изкарва прехраната си с помощта на личните си качества. Посветил се на танца, а пет години по-късно започнал да играе в комедии, като се отличил не толкова със своя талант, колкото с безукорните си нрави.

Може би поради непостоянство или от ревност той се разделил с Фраголета и се присъединил към трупа на комедианти, които давали представления в театър „Сан Самуеле“ във Венеция. Срещу къщата, където бил отседнал, живеел обущар на име Джироламо Фаруси с жена си Марция и единствената им дъщеря Дзанета, шестнайсетгодишна и ненадмината красавица. Младият комедиант се влюбил в тази девойка, успял да пробуди чувствата ѝ и дори я убедил да избяга с него. Поради професията си не можел да разчита на съгласие от страна на нейната майка, а още по малко на баща ѝ, за когото комедиантите били презряно племе. Младите влюбени се снабдили с нужните документи и заедно с двама свидетели се явили пред патриарха на Венеция, който ги бракосъчетал. Марция, майката на момичето, плакала безутешно, а бащата умрял от мъка. Аз съм се родил девет месеца след сключването на този брак, на втори април 1725 година.

Още на следващата година майка ми ме поверила на своята собствена майка, която ѝ простила веднага щом научила, че баща ми се зарекъл никога да не я принуждава да излиза на сцената. Актьорите, които се женели за дъщери от семейства на граждани, винаги давали подобно обещание, но никога не го спазвали, защото самите им жени не настоявали да удържат дадената дума. Впрочем майка ми сигурно е била доволна, че е станала актриса, защото в противен случай, когато девет години по-късно останала вдовица, едва ли би могла да отгледа шестте си деца.

И така, бил съм на една година, когато баща ми ме оставил във Венеция и заминал да играе в Лондон. В този голям град майка ми за пръв път се качила на сцената и пак там, през 1727 година родила брат ми Франческо, станал известен художник баталист, който от 1783 година живее във Виена и там упражнява своя занаят.

В края на 1728 година майка ми се завърнала във Венеция заедно със своя съпруг, където продължила кариерата си на актриса. През 1730 година родила брат ми Джовани, починал в Дрезден в края на 1795 година, където бе на служба при електора в качеството на директор на Художествената академия. През следващите три години тя родила две дъщери6 , една от които починала невръстна, а другата е омъжена в Дрезден и през настоящата 1798 година все още живее там. Имах още един брат, роден след смъртта на баща ми, който стана свещеник и почина в Рим преди петнайсет години. Нека се върна към началото на моя съзнателен живот. Паметта ми се пробуди в началото на август 1733 година. Тогава бях на осем години и четири месеца. Нямам спомен за нищо, което се е случвало с мен преди този момент. Ето какво стана тогава. Стоях в един ъгъл на стаята, наведен към стената, придържах главата си с ръце и гледах втренчено кръвта, която шуртеше от носа ми. Баба ми Марция, на която бях любимец, дойде при мен, изми лицето ми със студена вода и без да се обади на никого в къщата, ме качи в една гондола и ме отведе в Мурано. Това е един гъстонаселен остров, на половин час път от Венеция.

Слизаме от гондолата и се вмъкваме в някакъв коптор, където старица седи на мръсен одър и държи в скута си черен котарак, а край нея има още пет-шест котки. Беше вещица. Двете стари жени подхващат дълъг разговор, който явно се отнася за мен. В края на диалога, който водеха на фриулски диалект, баба ми даде на вещицата един сребърен дукат, а тя отвори един сандък, взе ме на ръце, сложи ме в него и затвори капака, като ми каза да не се страхувам. Ако бях малко по-умен, тези нейни думи биха били достатъчни, за да ме изплашат до смърт. Аз обаче бях толкова слисан, че преспокойно се свих в едно ъгълче, притиснал кърпа към носа си, който продължаваше да кърви, и изобщо не се смутих от врявата, която настана отвън. Чувах смях, плач, викове, песни, хлопане по сандъка. На мен обаче ми беше все едно. Когато най-сетне ме измъкнаха навън, кръвта беше спряла. Тази странна жена дълго ме милва, след което ме съблече, сложи ме да легна в постелята, гори някакви треви, събира дима в чаршаф, увива ме в него, мърмори заклинания, след което ме отви и ми даде да изям пет много приятни на вкус бонбончета. Веднага след това намаза слепоочията и тила ми с някакъв мехлем със сладникава миризма и едва тогава ме облече. Каза ми, че все по-рядко ще имам кръвотечение, стига да не казвам никому какво е сторила, за да ме излекува, а сетне ме заплаши, че напротив, ще кървя до смърт, ако посмея да разкрия пред когото и да било тайната на нейното лечение. След това наставление ми съобщи, че през нощта при мен ще дойде прекрасна дама, от която зависи щастието ми, стига да намеря в себе си сили да запазя в тайна това посещение. Накрая си тръгнахме и се прибрахме у дома. Щом си легнах, веднага съм заспал без какъвто и да било спомен за предстоящата визита, ала когато няколко часа по-късно се събудих, видях или повярвах, че съм видял как от камината се спуска ослепително красива жена в разкошна рокля с кринолин, а на главата с корона, обсипана със скъпоценни камъни, които сякаш искряха. Тя бавно и величествено пристъпи към мен и приседна на леглото. Извади от джоба си малки кутийки и изсипа съдържанието им върху главата ми, шепнейки някакви слова. Сетне дълго ми говори, но аз не разбрах нищо от казаното, а накрая ме целуна и си отиде така, както бе дошла, след което отново съм заспал.

На сутринта баба ми дойде да ме облече и още щом приближи до леглото, ми даде знак за мълча. Заплаши ме със смърт, ако разкажа какво ми се е случило през нощта. Заповедта, произнесена от единствената жена, разполагаща с неограничено влияние върху мен, на която бях свикнал да се подчинявам безпрекословно, стана причина да си спомня за нощното видение, да поставя върху него печата на мълчанието и да го скътам в най-скритото ъгълче на моята пробуждаща се памет. Впрочем изобщо не бях изкушен да споделям случката с когото и да било. Не знаех дали тя ще представлява интерес за някого, пък и нямаше на кого да я разкажа. Поради болестта бях станал потиснат и скучен; всички ме оплакваха и ме оставяха на мира; смятаха, че едва ли ще живея дълго. Баща ми и майка ми изобщо не разговаряха с мен.

След пътуването до Мурано и нощното посещение на феята от време на време имах кръвотечение, но това се случваше все по-рядко; същевременно паметта ми постепенно укрепваше, така че за по малко от месец се научих да чета. Би било нелепо изцелението ми да се приписва на тези две странни случки, но пък грешка ще бъде да се отрича напълно тяхното влияние. Що се отнася до появата на прекрасната кралица, винаги съм смятал, че това е било сън, освен ако не е бил специално устроен маскарад. Във всеки случай лековете за най-тежките болести не винаги могат да се намерят в аптеките. Не минава ден някое явление да не напомни за нашето невежество. Ето защо вярвам, че едва ли има учен, чийто ум да е напълно освободен от суеверия. На този свят магьосници никога не са съществували, но винаги е имало хора, притежаващи способността да убедят другите в свръхестествените си способности.

Somnio, nocturnos, lemurs, potentaque Thessala rides.* Много неща, дълго време смятани за плод на въображението, се превръщат в действителност и следователно някои факти, които се приписват на вярата, не винаги са чудотворни. Те са такива за онези, чиято вяра не познава граници.

Втората моя преживелица, за която си спомням, се случи три месеца след пътуването до Мурано и шест седмици преди смъртта на баща ми. Споделям я с читателя, за да си създаде представа за начина, по който се изграждаше моят характер.

Един ден, в средата на ноември, двамата с брат ми Франческо, две години по-малък от мен, бяхме в стаята на баща ни и внимателно следяхме неговите опити по оптика. Забелязах на масата голям кръгъл кристал, чиито фасети блестяха; взех го, вдигнах го пред очите си и с удивление наблюдавах как благодарение на него образите на предметите се умножават. Издебнах момент, когато никой не ме гледаше, и го пуснах в джоба си.

Три-четири минути след това баща ми стана да вземе кристала и след като не го откри, ни каза, че сигурно един от двама ни го е взел. Брат ми заяви, че не го е виждал, и макар да бях виновен, аз казах същото. Баща ни заплаши, че ще претърси всеки от нас, и обеща крадецът да бъде нашибан с колан. Докато се преструвах, че търся из ъглите на стаята, ловко пуснах кристала в джоба на брат ми. Веднага съжалих за стореното, защото можех да дам вид, че съм го намерил някъде, но лошата постъпка вече бе сторена. След като прерови навсякъде, накрая баща ми изгуби търпение, претърси ни и откри кристала в джоба на невинния ми брат, който получи съвсем незаслужено наказание. Три-четири години по-късно проявих глупост, като се похвалих пред самия него за номера, който му бях скроил. Той така и не ми прости, като оттогава при всеки сгоден случай си отмъщаваше.

По време на обичайната изповед описах подробно деянието си и в замяна за мое удовлетворение научих нещо ново. Изповедникът, който беше йезуит, ми каза, че понеже се казвам Джакомо, с тази си постъпка напълно съм оправдал името си, защото Яков на староеврейски означава коварен. Поради тази причина Бог дал на първосвещеника Яков, измамил брат си Исав, името Израил, което означава виждащ9 . Шест седмици след тази случка баща ми заболя от вътрешно възпаление на ухото, което за осем дни го вкара в гроба. Отначало лекарят Дзамбели го лекува с опилативни церове, а след това опита да поправи грешката си с кастореум, което докара баща ми до конвулсии и накрая причини смъртта му. Минута след като умря, апостемата се пукна и изтече през ухото му, сякаш след като го умори, нямаше какво повече да прави в него. Така баща ми си отиде от този свят в цветуща възраст, само на трийсет и шест години, оплакан от публиката и преди всичко от знатните граждани, за които той стоеше много над своето съсловие не само с безупречната си нравственост, но и с познанията си в областта на механиката. Два дни преди да се раздели с живота той повика всички нас в присъствието на жена си и на господата Гримани, знатни венецианци, на които възложи да бъдат наши покровители.

След като ни даде благословията си, баща ми накара майка ни, която горко плачеше, да се закълне, че няма да посвети никое от децата си на театъра, като добави, че самият той никога нямало да се качи на сцената, ако не бил принуден от пагубната страст. Тя се подчини, а тримата благородници гарантираха за ненарушимостта на нейната клетва. Обстоятелствата допринесоха тя да спази обещанието си.

Тъй като майка ми беше бременна в шестия месец, до Великден бе освободена от участие в представленията. Макар да бе млада и красива, тя отхвърли предложенията на всички, които искаха ръката ѝ. Не губеше смелост и смяташе, че ще може сама да ни отгледа. Реши, че първо трябва да се погрижи за мен не защото ѝ бях любимец, а поради болестта, заради която бях изпаднал в такова състояние, че не знаеха какво да правят с мен. Бях слаб, нямах апетит, чувствах се неспособен да се захвана с каквото и да било и изглеждах като лишен от разум. Лекарите спореха помежду си относно причините за моето заболяване. „Той губи всяка седмица по две ливри кръв, твърдяха те, а има всичко не повече от шестнайсет-осемнайсет ливри. Откъде може да си набавя толкова кръв?“ Един твърдеше, че всичката ми чревна лимфа се превръщала в кръв, друг разправяше, че при всяко мое вдишване количеството кръв в белите ми дробове нараствало и затова постоянно държа устата си отворена. Всичко това научих шест години по-късно от господин Бафо, близък приятел на покойния ми баща.

Именно той се обърна към прочутия лекар Макопе от Падуа, който му изпрати писменото си становище. В писмото, което още пазя, се твърди, че кръвта ни е еластична течност, която може да увеличава и намалява гъстотата си, но не и своето количество, поради което моите кръвоизливи са причинени от гъстотата на кръвната маса. Чрез тях тя по естествен път улеснявала кръвообращението. Казваше също, че ако природата в стремежа си към живот не си била помогнала сама, отдавна съм щял да бъда мъртъв. Накрая заключаваше, че тази гъстота се дължи на въздуха, който дишам, и затова трябвало да ме заведат другаде, ако не искат да ме загубят. Според него причина за глупавото ми изражение също била гъстотата на кръвта.

Така господин Бафо, възвишен гений и поет, автор на необикновено сластолюбиви стихове, но инак велик и неповторим във всяко отношение, стана причина да бъда изпратен на пансион в Падуа, което ще рече, че нему дължа живота си. Той почина двайсет години по-късно и бе последният представител на стар патрициански род, ала стиховете му, макар и непристойни, няма да позволят името му да умре.