Гробницата на капуцините (корица)

Радваме се на ново издание на “Гробницата на капуцините”.

Романът на Йозеф Рот излиза в самостоятелен том в превода на проф. Ана Димова.

Скиталец, журналист, пияница, мечтател – тези определения са все по адрес на писателя Йозеф Рот, нареждан сред най-добрите разказвачи на Европа от началото на ХХ век.

На 2 септември се навършват 125 години от рождението му и литературният свят отбелязва подобаващо събитието с поредица инициативи.

Българското издателство „Лист” става част от тях с второ издание на романа „Гробницата на капуцините”. Преводът е същият, който проф. Ана Димова прави за първото от 1986 г. Сега обаче романът излиза в самостоятелен том от 256 страници с корица на Дамян Дамянов.

Сюжетът се завърта около живота на Франц Фердинанд Трота. Последен, от славния род Трота, той живее нощ за нощ, а дните си проспива. Голямата война обаче променя света му и го белязва с вината, че е несправедливо оцелял.

„Гробницата на капуцините” излиза за първи път в Австрия през 1938 г. и с днешна дата е великолепен разказ и документ за онова време и за разпада на Хабсбургската империя. Авторът на романа се ражда в Швабенхоф край градчето Броди, Източна Галиция, в еврейско семейство. Следва философия и германистика в Лемберг (днес Лвов) и Виена. През 1916 г., в разгара на Първата световна война, Йозеф Рот се записва доброволец в австро-унгарската армия и попада в руски плен.

След края на войната става журналист във Виена и по-късно в Берлин, а през 1924 г. е редактор на „Франкфуртер цайтунг“. Близък приятел е със Стефан Цвайг и Ернст Вайс. След възшействието на националсоциализма през 1933 г. книгите му са забранени и Рот емигрира през Австрия във Франция, където изпада в дълбоко отчаяние и се алкохолизира. Умира в едно парижко кафене, след като научава за смъртта на друг близък – драматурга Ернст Толер.

„Гробницата на капуцините” е втората книга на Йозеф Рот в каталога на „Лист”. Преди две години издателството пусна избрани разкази и новели на писателя в сборника „Легенда за светия пияница”. Тогава идеята беше да се поправи поне малко несправедливостта от това, че оригиналните преводи на Ана Димова бяха плагиатствани от езиковеда Владко Мурдаров.

Гробницата на капуцините

Йозеф Рот

I

Името ни е Трота. Родът ни произхожда от Сиполие, Словения. Казвам род, защото ние не сме семейство. Сиполие вече не съществува, отдавна не съществува. Днес то заедно с няколко от околните села образува по-голяма община. Такава е, както знаем, волята на нашето време. Хората не могат да живеят сами. Те се обединяват в безсмислени групи – селата също не могат да съществуват сами. Така че се получават безсмислени общности. Селяните ги привлича градът, селата пък се стремят да станат градове.

Ходил съм в Сиполие, когато бях юноша. Баща ми ме заведе веднъж там на един седемнайсети август, в навечерието на деня, когато във всички, дори и в най-малките селца на монархията се празнуваше рожденият ден на императора Франц-Йозеф Първи.

В днешна Австрия и бившите провинции едва ли съществуват още хора, у които името на рода ни би предизвикало някакъв спомен. В изгубените анали на австро-унгарската армия обаче нашето име е записано и честно си признавам, че се гордея с този факт, и то именно защото тези анали са изгубени. Аз не съм рожба на новото време, да, дори с усилие се въздържам да не се нарека негов враг. Не че не го разбирам, както често твърдя. Това е само благовиден претекст. Просто ми е по-удобно да не изпадам в грубост и язвителност. И затова казвам, че не разбирам нещо, за което би следвало да кажа, че го мразя или презирам. Имам чувствителен слух, но се преструвам на глух. Смятам за по-достойно да заблуждаваш другите, че си недъгав, отколкото да признаеш, че си чул неприлични звуци.

Братът на дядо ми е онзи обикновен лейтенант от пехотата, който в битката при Солферино спасил живота на императора Франц-Йозеф. Лейтенантът бил удостоен с благородническа титла. Дълго време в армията и в христоматиите на кайзерово-кралската монархия го наричали героят от Солферино, докато накрая, в съзвучие със собственото му желание, над него се спуснала сянката на забравата. Той напусна този свят. Погребан е в Хитцинг*. На гроба му са написани сдържаните и горди слова: „Тук почива героят от Солферино“.

* Квартал на Виена, тринайсети район. – Б. пр.

Благоволението на императора се разпростряло и върху сина му, който станал околийски управител, и върху внука му, който през 1914 година загинал в битката при Красне-Буск като лейтенант от стрелкови полк. Никога не съм го виждал, както не съм виждал и никого от удостоения с благородническа титла клон на нашия род. Удостоените с благородническа титла от рода Трота живели като смирени и предани служители на Франц Йозеф. Баща ми обаче бил бунтар.

Баща ми бил бунтар и патриот същевременно – такива хора е имало единствено в старата Австро-Унгария. Той искал да реформира империята и да спаси Хабсбургите. Твърде добре разбирал смисъла на австрийската монархия. Така че станал подозрителен и трябвало да напусне страната. Заминал на млади години за Америка. Бил химик по професия. Тогава хора като него се търсели в непрестанно разрастващите се фабрики за бои на Ню Йорк и Чикаго. Докато бил още беден, изпитвал носталгия само по житната ракия. Но когато най-сетне забогатял, започнал да изпитва носталгия по Австрия. Завърнал се. Заселил се във Виена. Имал пари, а австрийската полиция обича хората, които имат пари. Баща ми не само бил оставен на мира. Започнал дори да създава нова словенска партия и купил два вестника в Аграм*.

* Някогашното име на днешен Загреб. – Б. пр.

Спечелил си влиятелни приятели от близкото обкръжение на ерцхерцога-престолонаследник Франц Фердинанд. Мечтаел за славянско кралство под господството на Хабсбургите. Мечтаел за монархия на австрийците, унгарците и славяните. И нека ми бъде позволено като на негов син да изкажа мнението, че баща ми може би щеше да успее да промени хода на историята, ако бе живял по-дълго. Но той умря приблизително година и половина преди убийството на Франц Фердинанд. Аз съм единственият му син. В завещанието си ме е посочил като наследник на идеите си. Не случайно ме е кръстил на името на Франц Фердинанд. Но тогава аз бях млад и безразсъден, да не кажа леконравен. Във всеки случай лекомислен. Тогава живеех, както се казва, ден за ден. Не! Това не е точният израз: живеех нощ за нощ, а дните си проспивах.

II

Но една сутрин – беше през април на 1913 година, когато още спях, защото се бях прибрал само преди два часа, ми съобщиха, че е дошъл мой братовчед, някакъв господин Трота.

По халат и пантофи влязох в приемната. Прозорците бяха широко отворени. Утринните косове в градината усърдно свирукаха. Ранното слънце заливаше с ведрост стаята. Прислужницата, която никога досега не бях виждал в толкова ранен час, ми се стори чужда в синята си престилка – защото я познавах само като същество, изтъкано от русо, черно и бяло, нещо като знаме. За първи път я виждах в тъмносиньо облекло, подобно на това, което носят монтьорите и газопроводчиците, с пурпурночервена метличка за прах в ръка – и само видът ѝ щеше да е достатъчен да ми създаде съвсем ново, съвсем необичайно усещане за живота. За първи път от много години видях утрото у дома си и забелязах, че е хубаво. Хареса ми прислужницата. Харесаха ми отворените прозорци. Хареса ми слънцето. Хареса ми свирукането на косовете. То също беше златисто като утринното слънце. Дори момичето в синьо беше златисто като слънцето. От всичкото това злато отначало изобщо не видях госта, който ме чакаше. Забелязах го секунди по-късно – или минути? Той седеше на единствения стол в приемната – мършав, чернокос, мълчалив – и не се помръдна, когато влязох. И макар косите и мустаците му да бяха толкова черни, а тенът му – твърде мургав, в утринната позлата на стаята той изглеждаше като късче от слънцето, но късче от някакво далечно, южно слънце. На пръв поглед ми заприлича на покойния ми баща. И той беше така мършав и чернокос, мургав и кокалест, с тъмен тен – истинско дете на слънцето, а не като нас, русокосите, които сме само доведените деца на слънцето. Аз говоря словенски, баща ми ме научи на този език. Поздравих братовчед си на словенски. Той, изглежда, изобщо не се учуди. За него това беше в реда на нещата. Не стана от стола, а остана седнал. Подаде ми ръка. Усмихна се. Под синкаво-черните мустаци проблясваха здравите му и едри зъби. Веднага ми заговори на „ти“. Почувствах го направо като брат, не като братовчед. Адреса ми имал от нотариуса.

– Баща ти – така започна той – ми е завещал 2000 гулдена и дойдох да си ги получа. А при теб дойдох, за да ти благодаря. Утре смятам да си замина. Имам сестра, която възнамерявам да омъжа. С 500 гулдена зестра тя ще може да вземе най-богатия мъж в Сиполие.

– А останалите пари? – попитах го.

– Те остават за мен – каза той бодро. Усмихна се и имах чувството, че слънцето още по-обилно заструи в стаята.

– Какво ще правиш с парите? – попитах.

– Ще разширя търговията си – отвърна той. И сякаш точно сега беше настъпил моментът да ми се представи, та стана от стола и с дръзка увереност и трогателна тържественост произнесе името си: – Казвам се Йозеф Бранко.

Едва тогава осъзнах, че стоя пред госта си по халат и пантофи. Помолих го да почака и отидох в стаята си да се преоблека.

III

Трябва да е било към седем часа сутринта, когато стигнахме до кафене „Магерл“. Появиха се първите чираци от хлебарниците, в снежнобели престилки и ухаещи на рогчета, на макови кифли и соленки. Току-що смляното кафе, първо за деня, девствено и ароматно, благоухаеше като второ утро. Братовчед ми Йозеф Бранко седеше до мен, чернокос южняк, весел, бодър и здрав, а аз се срамувах от русокосата си бледност и от умората си след безсънната нощ. А и бях малко смутен. Не знаех за какво да говоря. Той още повече увеличи смущението ми, като каза:

– Сутрин не пия кафе. Искам супа.

Естествено! В Сиполие селяните сутрин ядат картофена супа.

Така че му поръчах картофена супа. Поръчката доста се забави, а през това време на мен ми беше неудобно да потопя кифлата в кафето си. Най-сетне донесоха чиния супа, от която се вдигаше пара. Братовчед ми Йозеф Бранко не обърна никакво внимание на лъжицата. С мургавите си космати ръце поднесе димящата чиния към устните си. Докато сърбаше супата, сякаш беше забравил за моето присъствие. Изцяло отдаден на тази димяща чиния, която държеше със силните си, тънки пръсти, той приличаше на човек, чийто апетит всъщност е проява на деликатен порив и който не се интересува от лъжицата само защото според него е по-изискано да се яде направо от чинията. Да, докато той сърбаше супата, на мен ми се стори почти странно, че хората са изнамерили лъжиците, тези смешни прибори. Братовчед ми остави най-сетне чинията на масата и тя беше съвсем празна и чиста, сякаш току-що измита и избърсана.

– Днес следобед – каза той – ще отида да си получа парите.

Попитах го каква е търговията, която смята да разшири.

– О, дребна работа – каза той, – но колкото да се прехранва човек през зимата, стига.

И така узнах, че пролет, лято и есен братовчед ми Йозеф Бранко се занимава със земеделие, отдаден е изцяло на нивите си, а през зимата продава печени кестени. Имал си овчи кожух, муле, малка каручка, казан и пет чувала за кестени. С всичко това потеглял в началото на ноември и всяка година обикалял из няколко от провинциите на монархията. Ако на някое място особено му харесвало, оставал там цяла зима, докато дойдат щъркелите. Тогава завързвал празните чували за мулето и се отправял към първата железопътна гара. Натоварвал добичето на влака, връщал се у дома и отново ставал земеделец.

Попитах го по какъв начин смята да разшири подобна дребна търговия и той ми разясни, че много неща могат да се направят. Можел например освен печени кестени да продава и печени ябълки или печени картофи. Освен това мулето му било остаряло и нямало вече сили, та можел да си купи ново. Така и така бил спестил двеста крони.

Беше облечен в лъскав сатенен сюртук, под него носеше кадифена жилетка с шарени стъклени копчета, а на врата му бе провесена изкусно изплетена, тежка златна верижка за часовник. И аз, възпитан от баща си в любов към славяните в империята, и следователно склонен да приемам всяка фолклорна имитация за символ, веднага се влюбих в тази верижка. Исках да я притежавам. Попитах братовчед си колко струва.

– Не знам – каза той. – Имам я от баща си, той я има от своя баща, а подобни неща не се купуват. Но тъй като ти си ми братовчед, с удоволствие ще ти я продам.

– И така, колко? – попитах го. И тайничко си мислех, защото помнех уроците на баща си, че словенският селянин е твърде благороден, за да се интересува изобщо от пари и от тяхната стойност. Братовчедът Йозеф Бранко дълго размишлява, накрая каза:

– Двайсет и три крони.

Не посмях да го попитам защо назова точно тази цена. Дадох му двайсет и пет. Той внимателно ги преброи и изобщо не понечи да ми върне две крони, извади една голяма носна кърпа на сини карета и скри парите в нея. Едва след това, след като завърза кърпата на двоен възел, свали верижката, извади часовника от джобчето на жилетката и го положи на масата. Беше старомоден, тежък сребърен часовник с малко ключе за навиване, братовчедът се поколеба дали да го откачи от верижката, известно време го гледа с нежност, почти с любов, и накрая каза:

– Понеже си ми братовчед! Ако ми дадеш още три крони, ще ти продам и часовника!

Дадох му цяла монета от пет крони. Той и сега не ми върна рестото. Отново извади носната кърпа, бавно развърза двойния възел, прибра новата монета при останалите, сложи всичко в джоба на панталона си и чистосърдечно ме погледна в очите.

– И жилетката ти ми харесва! – казах след малко. – Искам и нея да купя.

– Понеже си ми братовчед – отвърна той, – ще ти продам и жилетката. – И без да се колебае нито за миг, той свали сюртука си, съблече жилетката и ми я подаде през масата. – Хубав плат е – каза Йозеф Бранко – и копчетата са красиви. И понеже я давам на теб, струва само две крони и петдесет.

Платих три крони и ясно видях в очите му разочарованието, че този път не са пет. Настроението му се помрачи, вече не се усмихваше, но все пак прибра и тези пари също така грижливо и внимателно при другите монети. Смятах, че вече притежавам най-важните неща, характерни за един истински словенец: старинна верижка, пъстра жилетка, тежък като камък часовник с ключе, който не върви. Не чаках нито миг повече. Веднага си сложих и трите неща, платих и помолих да извикат файтон. Изпратих братовчед си до хотела, беше се настанил в „Зеленият ловджийски рог“. Помолих го вечерта да ме чака в хотела. Възнамерявах да отида да го взема и да го представя на приятелите си.

Още от/ за Йозеф Рот:

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук