На български език се появи впечатляващият роман „Дванайсет нощи“ от Андрю Зюркър – литературна приказка за страха от загубата, магията на думите и силата на въображението.

Преди много стотици години, преди историята да се записвала в книги, великите градове и народи разказвали приказки за себе си като начин да запомнят кои са, откъде са дошли и какво искат за себе си и децата си.

Да извиеш приказката си по такъв начин, че да е най-красива, най-впечатляваща и най-запомняща се било чудно умение и дарба – нещо, което може да се научи, но само от онези, които били родени с готовност за него.

Toва умение се развивало до откриването на разпиляването…

Векове по-късно, в навечерието на една Коледа, бащата на Кей и Ел изчезва и сякаш никой не си спомня неговото съществуване. Единствено тайнствената бележка, която момичетата откриват на възглавницата на баща им, сочи към името му. Същата нощ Кей се събужда от гласовете на Оли и Филип – фантоми, които се предполага, че никой не може да види. Но малкото момиче се превръща в опасно изключение. В непредвиден автор, който може да промени хода на историята.

„Дванайсет нощи“ от Андрю Зюркър е впечатляващ роман в духа на „В света на Софи“ от Юстайн Гордер, „Алиса в Страната на чудесата“ на Луис Карол, „Тъмните му материи“ на Филип Пулман и творбите на Тери Пратчет.

Книга за литературата, в която всеки любител на необятния свят на историите ще се преоткрие и чиято „фабулна дъска“ е впечатляваща плетеница от философия, митология и приказки, стари колкото света.

Дванайсет нощи

Андрю Зюркър

Отстранявания

Слънцето залезе в четири без шест. Кей се беше опънала на пода и четеше ситните букви на гърба на вестника. Беше затворила плътно дясното си око; лявото ѝ не беше на себе си от умора и мъничките думи се мержелееха сред дългите ѝ, притварящи се мигли. Все по-често ѝ се налагаше да затвори и двете и да отпусне стегнатия си врат. Все по-често примижаваше на-горе към света с глава, завъртяна надясно. Но макар и тази игра да ѝ причиняваше раздразнение, тя изпита и усещане за скромна победа – беше устояла на изкушението да гледа живота направо още откакто се събуди сутринта, преди точно осем часа по нейния часовник. Ако някой я беше питал защо продължава да държи дясното си око затворено в четири и тринайсет следобед преди Бъдни вечер, докато майка ѝ се побъркваше, а сестричката ѝ Елоиз играеше на ашици сама в задната стая, тя нямаше да знае какво да отговори. Да си държи дясното око затворено, просто беше нещо, което трябваше да прави днес, и го правеше.

На стената, точно срещу главата ѝ, беше подпряно голямо огледало с метална рамка. Баща ѝ беше обещал да го окачи над камината, но три месеца по-късно то все още стоеше тук пренебрегнато и събираше прах. Кей се оглеждаше с любопитство мътното му стъкло. Учителите сякаш говореха до безкрай за характера – да го имаш, да го получиш, да го показваш и най-вече да си го изграждаш. Кей беше сигурна, че няма такъв или поне не беше видим. Тя беше човекът, когото никой никога не забелязваше.

Баща ѝ още беше на работа – пак закъсняваше, както всеки ден тази седмица и всяка седмица този месец. Както всеки месец тази година: в лабораторията или в кабинета си, по две седмици на разкопки някъде, в библиотеки или на срещи; Кей не успяваше да запомни всичко. Тази сутрин майка ѝ енергично бе избърсала плотовете след закуска, след което обеща на момичетата си да карат колело и да идат на кино. Но когато няколко часа по-късно слънцето залезе, зимните им обувки и палтата още стояха необезпокоявани до вратата точно както ги бяха оставили предната вечер. Кей чу телефонът да звъни и се зачуди дали беше баща ѝ. Щеше да закъснее, както обикновено.

Тъкмо започваше да се унася и главата ѝ тихо шумолеше на отворения вестник, когато майка ѝ нахълта в предната стая; петите ѝ се забиваха като чукове в чехли върху паркета.

– Слагай си палтото, Кей, излизаме. Облечи и сестра си.

Пет минути по-късно двете момичета седяха на задната седалка в колата, дъхът им излизаше на кълбета в смразяващия въздух и се кикотеха притеснено, но все още нямаха представа нито къде отиват, нито защо. Докато двигателят превключваше от скорост на скорост, в ритъм с тласъците на колата притеснението им започна да отминава. Кей все още усещаше топлата болка в ръката си, където сестра ѝ я беше стискала. Сложи ръката в скута си. Нощта извън прозореца изглеждаше кристално ясна и предимно белите светлини в къщите, покрай които минаваха, блестяха силно и отчетливо. За разлика от тях прозорецът ѝ постоянно се замъгляваше от дишането й. Метеше лице навсякъде по стъклото, докъдето стигаше, но това не помогна. Колата подскочи покрай някакви светлини и зави надолу по хълма, а Ел потропваше с крак.

– Елоиз, престани. След две минути ще слезем.

– Ама имам нещо в ботуша. Убива ми.

Кей пак се обърна към прозореца. Броеше уличните лампи, покрай които минаваха, като отмерваше отблясъците им по сребристата земя, още покрита от снощния скреж. Лявото ѝ око вече беше на предела на силите си – а може би беше заради странната двуизмерност, когато гледаш само с едно око – за-щото беше сигурна, че в средата на кръга светлина, хвърлен от всяка лампа, виждаше малка кръгла сянка на земята. Може би беше заради последните частици тънка мъгла от дъха на стъклото. Изкушаваше се да отвори другото си око и да прове-ри, но тогава си помисли, че ако го направи и тъмните кръгчета изчезнат, това дали ще докаже, че не ги е имало или пък че ги е имало? Понякога, когато гледаш право към някоя звезда, не можеш да я видиш. Но ако примижиш или погледнеш малко встрани, ще я видиш. А звездите ги имаше. Иначе кой ще изпълнява желанията, когато някоя падне?

– Тогава изведнъж осъзна накъде отиват и защо майка ѝ не беше отговорила на въпросите ѝ. Колата спря пред познатата порта. Кей се скова на седалката и усети хладната извивка на гръбнака си по удобните вълни на плата зад себе си. Ел пък очевидно беше разочарована.

– Не искам да ходим в работата на татко – измрънка тя и за да го подчертае, ритна сърдито с убиващия ботуш седалката пред себе си.

В кабинката до портата седеше един нощен портиер – едър, възрастен мъж, твърд и жилест като наръч дърва, с леко изгърбен широк гръб и дълъг бял мустак, пригладен покрай квадратната му челюст. Кей не го беше виждала преди, но когато той се изправи, разпозна бялата риза, черните панталони и жилетката от униформата на нощните портиери на университета. Портата се отвори и той им махна да влязат на паркинга, а след това, накуцвайки, излезе от слабо осветената си стаичка, слезе по стълбите и тръгна към колата. Сякаш позна къде ще спрат, защото Кей го видя да върви право към мястото, докато майка ѝ даде на задна, зави и паркира. Той се движеше с бавна и скова-на крачка, но пак стигна точно когато отваряха вратите. Имаше мек глас, не като онзи груб лай, типичен за университетските портиери. Може би е бил на коледно тържество, помисли си Кей. Хората винаги са по-мили след коледно тържество.

– Мога ли да ви помогна? – попита той майката на Кей. Гласът му беше като бархет – плътен, лек и топъл, и за Кей беше като една мила протегната ръка. Но той стоеше с ръце дълбоко в джобовете, където пръстите му бавно се движеха под плата, сякаш прехвърляха монети.

Майката на Кей издърпа Ел от детското столче, после разсеяно провери лилавото ботушче. Ел вече беше голяма за детско столче, а и прекалено висока, но осмият ѝ рожден ден беше нощ на сълзи и след това Кей и майка ѝ обиколиха стая по стая и дори колата и грижливо възстановиха стари и познати неща. Майка ѝ разтръска ботушчето – едно бодливо ашиче изтрака на земята, тя го взе и го подаде в протегнатата ръка на дъщеря си.

– Не, благодаря – каза тя. – Дойдох само да взема съпруга си. Още работи.

– Опасявам се, че всички си тръгнаха, госпожо…

Човекът не довърши и Кей видя как вдигна гъстата си лява вежда в очакване майка ѝ да се представи.

– Клеър.

„Защото няма фамилното име на татко, помисли си Кей. Не е ничия госпожа.“

– Клеър Уърт.

– Ами, госпожо Уърт, не си измислям. Както казах, опасявам се, че всички са си тръгнали. Единствените коли тук са моята и на стария професор Джаксън, който почина миналия вторник, Бог да го прости, а минах по коридорите да заключа и всичко е затворено и залостено както си трябва, лампите са изгасени, даже мишки не потропват.

Кей усети как ръката на майка ѝ се стегна, където я докосваше леко с лявата с длан.

– Сигурна съм, че сте прав – каза тя, – но днес дойде на работа, така че все пак ще ида да проверя.

– Как казахте, че се казва съпругът ви? Уърт?

Портиерът звучеше нежно, но настоятелно, може би като гълъб. Той завлачи бързо скованите си крака, за да запази баланс. За момент на Кей ѝ се стори, че почти се усмихваше в горното ляво ъгълче на устата си, но после размисли. Или може би той промени изражението си.

– Мор. Доктор Мор. Така, де, Едуард. Мор. Университетски сътрудник от „Свети Никола“. Работи по проекта „Отломки“.

– Е, не мога да кажа, че знам имената на проектите – каза възрастният мъж. – Идват и си отиват. Но хората ги запомням като че ли не си спомням да съм виждал доктор на име Мор. – Той вдиша, вдигна длани към лицето си и издиша върху върховете на пръстите си, за да ги стопли. – Но аз съм само нощният портиер.

– А, със сигурност сте го виждали – каза майката на Кей. – Почти всяка вечер е тук. Всяка нощ.

Портиерът ѝ каза, че имал указател и телефон и ще я улесни, като звънне в кабинета. Майката на Кей се опита да възрази, но той вече се беше завъртял с болезнено накуцване и вървеше към кабинката си. Накрая и те тръгнаха след него. Кей усещаше колко е студена ръката на майка ѝ, но в това нямаше нищо чудно посред зима. Изчакаха на стълбите пред кабинката, която беше просто зазидана ниша между две колони на старата археологическа сграда, с козирка и хубав кръгъл прозорец. На прозореца имаше залепени сребърни звездички, Ел ги посочи  и започна да говори за картичката, която направила в училище, със същите звездички и украшения. Тя го повтори три-четири пъти, преди портиерът да се покаже, но без резултат. Кей се опита да разроши косата ѝ, но тя беше опъната назад по главата ѝ, стегната като лед.

– Опасявам се, че не намирам доктор Мор в списъка си – каза той. – Даже не го намирам и в университетския списък. Нали казахте Едуард Мор? Проверих и Мур за всеки случай.

Майката на Кей въздъхна тежко, остави момичетата и влезе. Бяха достатъчно тихи под перваза на прозореца, за да доловят няколко къса от разговора вътре. На тихия и почти празен паркинг имаше няколко голи дървета, фиданки на четири или пет години, подредени на равни интервали в две редици. Кей си спомни, че някога тук бе имало трева, но сега почти всичко беше асфалтирано. Черните клони лъщяха под ярките прожектори на покрива на археологическата сграда. Наричаха я Пит. Кей стисна силно лявото си око, потопи се в мрака и хвана ръката на Ел още по-здраво, сякаш за да компенсира.