Колко може да струва една тайна? Стотици човешки животи, унищожаването на културни храмове и символи, разместване на пластовете в могъщи организации? Мащабът на отговорите на всички тези въпроси е неизмерим и само автор от ранга на Хулия Наваро може да го обхване в думи. Българският читател става свидетел на майсторството на испанската писателка за пръв път в най-новата книга на изд. “Еднорог” – “Братството на светата плащаница”.

Историческият трилър на Наваро ни отвежда в италианския град Торино, където се съхранява един свещен символ за милионите християни по цял свят – плащаницата, в която според преданието Йосиф Ариматейски положил тялото на Исус Христос след разпятието му. Над 4-метровото ленено платно е много повече от артефакт за вярващите – то носи отпечатъка от разпнатия Божи син. Загадките около тази светиня обаче са много и 2000 години след появата му катедралата в Торино е обхваната от пламъци, а обгорен труп на мъж с отрязан език привлича вниманието на местната полиция.

Инспектор Марко Валони от отдел „Културно-исторически ценности“ в торинската полиция е решен да стигне до дъното на мистерията кой и защо посяга на реликвата и сее жестокост в мирната общност. Загадката има твърде висок залог и все пак в разследването с риск за живота си се включват журналисти, историци, служители на Църквата и фанатизирани вярващи.

Хулия Наваро умело преплита историческите факти с въображаеми сюжетни линии, които обаче звучат толкова достоверно, че читателят няма как да разбере къде точно е границата. Може би никога няма да разберем, но това, което е в силата ни, е да се докоснем до добре написаните истории. А “Братството на светата плащаница” със сигурно е сред тях.

“Задължителен за читатели, които не могат да се наситят на историческите трилъри”

Така Publishers Weekly определя романа. Макар това да е първият ѝ превод на български, Хулия Наваро е многократно награждавана писателка и журналистка, творчеството ѝ е познато на милиони читатели в Испания и по света, а книгите ѝ – преведени на над 30 езика. 

Братството на светата плащаница

Хулия Наваро

Тримата мъже си почиваха на тесните легла, всеки зареян в своите мисли. Бяха се провалили и в следващите дни трябваше да си тръгнат. Торино се беше превърнал в опасно за тях място.

Техният събрат беше загинал в пламъците и вероятно аутопсията бе установила, че няма език. Никой от тях нямаше. Ако направеха опит да се върнат в катедралата, това би било равнозначно на самоубийство. Мъжът, който работеше в епископията, им беше разказал, че карабинерите са навсякъде, разпитват всички. Той нямаше да се успокои, докато немите не си заминеха.

Ще си тръгнат, но все още трябваше да стоят на скришно място, поне още два дни, докато карабинерите разхлабят обръча и средствата за масова информация се спуснат вкупом към някое друго място, откъдето да отразяват някой друг инцидент.

Мазето миришеше на влага, а пространството беше толкова тясно, че едва можеха да се движат. Мъжът от епископията им беше оставил провизии за три-четири дни. Каза им, че докато не се увери, че опасността е отминала, няма да се върне. Бяха изминали два дни, които им се сториха като вечност.

На хиляди километри от онова мазе, в Ню Йорк, в една сграда от стъкло и стомана, в кабинет, херметически обезшумен и обезопасен с най-модерните средства, седмина мъже празнуваха с по чаша бургундско вино провала на групата от Торино.

Тези седмина мъже, на възраст между петдесет и шейсет години, елегантно облечени, бяха анализирали в детайли цялата информация, с която разполагаха за пожара в Торино. Техният източник на информация не бяха вестниците, нито телевизията; те разполагаха с доклад от първа ръка, изготвен с пълни подробности от облечената в черно фигура, която се беше скрила в амвона по време на пожара.

Чувстваха облекчение, същото онова облекчение, изпитвано от предшествениците им всеки път, когато успяваха да провалят плановете на мъжете без език в намерението им да се доберат до плащаницата.

Най-възрастният вдигна леко ръка и останалите се приготвиха да го изслушат.

– Единственото, което ме притеснява, е онова, което ни разказват за този полицай, директора на отдел „Културно-исторически ценности“. Ако плащаницата му е фикс идея, може да напипа някаква следа, която да го отведе до нас.

– Трябва да усилим всички мерки за сигурност и да се постараем нашите хора да се слеят с пейзажа. Говорих с Пол, ще се опита да намери информация за стъпките, които предприема този Марко Валони, но няма да е лесно, защото дори най-малката проява на невнимание може да ни разкрие. Според мен, велики магистре, трябва да запазим спокойствие, да не правим нищо, а само да наблюдаваме.

Говорещият беше висок, атлетичен, над петдесетгодишен, със сива коса и изсечените черти на римски император.

Най-възрастният, към когото се обръщаха с титлата велик магистър, кимна.

– Някакви предложения?

Всички казаха, че са съгласни да не се предприемат никакви действия и да се наблюдават отдалече стъпките, които щеше да предприеме Валони. Договориха се да се свържат с така наречения Пол, за да не прекалява в търсенето на информация.

Един от присъстващите, плещест мъж, среден на ръст, попита с лек френски акцент:

– Ще се опитат ли да го направят отново?

Възрастният отговори без колебание:

– Не, няма да го направят веднага. Първо ще се опитат да излязат от Италия и после да се свържат с Адай. Дори да имат късмет и да успеят, това ще им отнеме време. Адай ще се забави с изпращането на нов отряд.

– Последният път беше преди две години – напомни мъжът с лице на римски император.

– А ние ще продължим да чакаме, както винаги. Сега ще се договорим кога да бъде следващата ни среща и да сменим паролите.

За авторката

Наваро започва журналистическата си кариера в критичен за Испания момент – преходът от диктатурата на Франко към либерална демократична държава.

Днес авторката е политически анализатор за OTR Agency/Europa Press и колумнист по различни социални и политически теми.

След многото си документални книги с политическа тематика Наваро се обръща към художествената литература. Първият ѝ роман “Братството на светата плащаница” жъне феноменален успех сред читателите, които я нареждат сред автори като Дан Браун, Кен Фолет и дори класици като Умберто Еко.

Романът се приема добре и сред литературната критика и донася на Хулия Наваро три литературни награди, сред които и Premio Qué Leer за най-добра испанска книга за 2004.