Днес четем „Безотговорният разум. Интелектуалците и политиката” от големия американски политолог, публицист и изследовател на историята на идеите Марк Лила.

„Големите идеологически системи предизвикаха съпротива,

защото се оказаха неспособни да се справят със задачата, с която се бяха захванали, а не защото амбицията им е тотално сбъркана”, пише Лила в „Безотговорният разум. Интелектуалците и политиката”.

Според него никога след края на Втората световна война, а може би дори след Руската революция (1917), политическата мисъл на Запад не е била толкова плитка и безпомощна.

Всички сме наясно, че са в ход застрашителни промени в западните общества, както впрочем и в други общества, чиято съдба неизбежно ще има отражение и върху нашия начин на живот.

Липсват ни обаче подходящи концепции и дори понятия, за да опишем света, в който живеем. И което е още по-тревожно: ние дори не съзнаваме тази липса.

Марк Лила показва, че историята на Европа през миналия век е пълна с примери за интелектуалци, които подкрепят идеологическите проекти и политиката на тоталитарните режими, комунистически или фашистки.

Но как е възможно видни философи и писатели като Хайдегер, Шмит, Бенямин, Кожèв, Фуко и Дерида да се превърнат в рупори на Сталин и Хитлер? Когато не успеят да овладеят болните си амбиции и самочувствие, интелектуалците лесно се предават на една общочовешка слабост – изкушението на властта и силата.

Безотговорният разум.
Интелектуалците и политиката

Марк Лила

Какво общо има философията с любовта? Ако вярваме на Платон – всичко. Докато не всички любещи са философи, то философите са единствените истински любещи, защото само те разбират към какво слепешката се стреми любовта. У всички нас любовта предизвиква подсъзнателен спомен за красотата на Идеите и този спомен ни влудява; чувстваме се обладани от трескав копнеж за чифтосване, за „създаване и раждане в красота“, както е красиво казано в „Пирът“. Тези, които притежават самоконтрол, се съешават интелектуално и контактуват с Идеите, което е целта на философията, докато онези, които го нямат, пречистват страстите си в плътта и остават обвързани със света.

Тъй като еротичният порив невинаги избива във философия, към него трябва да се подхожда изключително предпазливо – учи Платон. Когато еросът се отприщи в една неумерена личност, душата потъва в чувствени удоволствия, слабост към парите, пиянство, дори лудост. Силата на ероса е толкова голяма, че той може да надделее над нашия разум и естествените ни инстинкти, като ги използва за собствените си цели и се превърне в тиран на душата. Какво е политическата тирания, пита Платон в „Държавата“ през устата на Сократ, ако не несправедливото управление на един човек, който сам е тиранизиран от най-долните си желания? Платон определя ероса като демонична сила, която се носи между човешкото и божественото и която ни помага да се възвишим или пък докарва душата до падение и страдание, в които други страдат заедно с нас. Чрез някакъв перверзен трик на природата философът и тиранът, най-висшият и най-низшият човешки тип, се оказват свързани посредством силата на любовта.

Ние, разбира се, отдавна вече не мислим за ероса по този начин. Еротичното привличане, животът на разума, светът на политиката – за нас това са съвсем отделни сфери, които съществуват независимо една от друга и се управляват от различни закони. Затова сме неподготвени да разберем един от най-необикновените епизоди в духовния живот на нашето време – любовта и приятелството между Мартин Хайдегер, Хана Арент и Карл Ясперс. Тези трима мислители се срещат за първи път през 20-те години и са незабавно привлечени един от друг поради общата си страст към философията. Но тъй като скоро се оказват въвлечени в политическия катаклизъм, който разтърсва Европа, а след това и целия свят, тази страст засяга впоследствие всички аспекти на личния живот и политическата им ангажираност. Фактът, че през младостта си Хайдегер и Арент са били за кратко плътски любовници, е подробност, от която не може да се извлече кой знае какво. Онова, което е важно и заслужава сериозен размисъл, е какво място отделят тримата на страстта в живота на ума и в изкушението на съвременната тирания.

За любовната връзка между Хайдегер и Арент научихме за първи път от написаната от Елизабет ЙънгБруел завладяваща биография „Хана Арент – от любов към света“ (1982), макар че при излизането ѝ тя не предизвика широк интерес главно поради дискретността и чувството за мярка на авторката. Преди няколко години обаче аферата стана предмет на неприятна полемика, провокирана от изследването на Елжбета Етингер „Хана Арент/Мартин Хайдегер“ (1995). Със своята малка книжка професор Етингер се надяваше да предизвика скандал – и успя. В хода на работата си върху биография на Арент тя бе получила достъп до кореспонденцията между Арент и Хайдегер, която в съответствие с волята на изпълнителите на завещанието малцина бяха виждали и от която никой не бе имал правото да цитира. Етингер изчита писмата и без бавене дава за печат своя преразказ на любовната афера, като перифразира дълги откъси от писмата на Хайдегер и цитира пряко от отговорите на Арент.

Етингер представя като дълбоко патологична връзката между Арент и Хайдегер, като се започне от първата им среща през 1924 г. и се стигне до внезапната смърт на Арент през 1975 г. Според интерпретацията на авторката Хайдегер е бил безскрупулен хищник, който обезчестява една наивна и уязвима млада студентка, зарязва я, когато решава, че така му е изгодно, пренебрегва съдбата ѝ, когато тя избягва от Германия през 1933 г., а след войната цинично се възползва от славата ѝ на еврейска мислителка, за да реабилитира себе си и своята философия, която е дълбоко компрометирана от подкрепата му за нацизма. Що се отнася до Арент, Етингер я смята за жертва, която е съдействала за собственото си унижение, като е търпяла обидите и отблъскването ѝ от мъжа Хайдегер, а по-късно, като се е застъпвала енергично за мислителя Хайдегер, въпреки интелектуалната му поддръжка за Хитлер. Етингер не може да реши дали Арент е правила това, защото е изпитвала дълбока психологическа нужда от любов към една бащинска фигура, от еврейска самоомраза или от глупавото желание да се покаже благодарна към един шарлатанин, когото е смятала за гений. Етингер развива тези три хипотези на базата на своя прочит на непълна кореспонденция. За мен това е безотговорна книга.

Тъй или иначе, скандалът беше налице и през последвалите месеци критиците на Арент се възползваха от него като доказателство за нейната интелектуална неблагонадеждност. Защитниците ѝ, които през последните години я бяха превърнали в обект на ревностна агиография, не се забавиха с отговора си, но сториха малко за повишаване на нивото на дискусията. Ала найважното: малцина освен професор Етингер бяха виждали писмата. Тогава изпълнителите на литературното завещание на Хайдегер и на Арент се намесиха, като се съгласиха да публикуват цялата кореспонденция и да я предоставят на съда на обществеността. Тъй като Хайдегер е унищожил всички ранни писма на Арент, от които тя рядко е правела копия, това означаваше, че кореспонденцията ще бъде непълна и че три четвърти от нея ще бъдат откъм страната на Хайдегер. Тъй или иначе, решението бе взето и сега ние разполагаме със старателно редактирано и снабдено с подробна анотация германско издание.3 Решението се оказа много уместно, тъй като публикуваният том постига повече от непосредствената си цел. Той поставя връзката Хайдегер – Арент в нов и по-значим в интелектуално отношение контекст: става дума за приятелството, което те установяват и споделят с общия си приятел, философа екзистенциалист Карл Ясперс.

Мартин Хайдегер се ражда през 1889 г. в градчето Мескирх, Баден-Вюртемберг. Като момче той изглежда предопределен за свещенически сан и действително, когато навършва двайсет години, решава да стане послушник в ордена на йезуитите. Само че йезуитската кариера на Хайдегер продължава едва две седмици, тъй като той започва да се оплаква от болки в гърдите и бива изпратен обратно у дома си. Интересът му към религията обаче се запазва и той се записва в теологическата семинария на Фрайбургския университет, като от време на време публикува статии в донякъде реакционни католически издания, критикувайки културния упадък на своето време. През 1911 г. отново има проблеми със сърцето и се премества от теологическия в математическия факултет, като самостоятелно се отдава на философията.

Раздялата на Хайдегер с интелектуалната традиция на църквата се проточва извънредно дълго. Дори през 1921 г. той пише на своя студент Карл Льовит, че се смята преди всичко за „християнски теолог“. Междувременно учи при големия феноменолог Едмунд Хусерл, пристигнал през 1916 г. във Фрайбург със заявената цел да изчисти философската традиция от метафизическите полипи. Първоначално Хусерл, който се стреми да внесе нов, радикален подход към философското проучване на съзнанието и да го върне „към самите неща“, се отнася резервирано към Хайдегер, когото смята за католически мислител. Но постепенно дългите философски разговори с неговия студент започват да му допадат и той е разочарован, когато военната служба на Хайдегер ги прекъсва. При завръщането на Хайдегер Хусерл го назначава за свой личен асистент – пост, който той заема до 1923 г. През тези години личните отношения между Хусерл и Хайдегер са почти като отношенията между баща и син – по-възрастният учен подготвя младия си ученик да го замести един ден.

Когато Карл Ясперс се запознава с Хайдегер през 1920 г., госпожа Хусерл му го представя като „феноменологическото отроче на моя мъж“. Това е съдбоносна среща, която ще преобрази живота и на двамата. Ясперс е с шест години по-голям от Хайдегер и вече добре известна фигура в духовния живот на Германия. Той е следвал право и медицина и има хабилитация по психология, предмета, който преподава във Фрайбург. Известността му почива на книгата, която публикува през 1919 г. под заглавие „Психология на мирогледите“ – една идиосинкратична и днес практически нечетивна работа, утежнена от техническия език на Макс Вебер и Вилхелм Дилтай, която обаче засяга някои екзистенциални теми по маниера на Киркегор и Ницше.

Книгата спечелва на Ясперс професура по философия, макар че той, също като Хайдегер, изпитва едва прикрито презрение към университетските философи на своето време. Скоро двамата мислители откриват общ интерес към онова, което Ясперс нарича в книгата си „гранични ситуации“ – когато облакът на забравата, който обикновено обгръща die Existenz, нашето съществуване, се разнася и ние изведнъж се оказваме лице в лице с фундаменталните въпроси на живота и особено на смъртта. Ясперс описва как тези ситуации предизвикват у нас състояние на безпокойство и вина, но същевременно откриват и перспектива да заживеем истински, като ги посрещнем свободно и непоколебимо. Въпреки че идва от съвсем различните интелектуални традиции на схоластиката и феноменологията, Хайдегер е погълнат от същите тези проблеми, които стават централни теми на неговия шедьовър „Битие и време“ (1927).

През следващите няколко години между двамата се установява тясна философска дружба, както е видно от ранните им писма. Тя бива циментирана през 1922 г., когато Ясперс поканва Хайдегер да му гостува за една седмица в Хайделберг, където междувременно преподава. Това е незабравимо преживяване за двамата и от там нататък те се смятат за Kampfgemeinschaft, другари по оръжие. Същевременно обаче още от самото начало е ясно, че за да оцелее приятелството им, то трябва да почива на смущаващия факт, че Хайдегер е по-големият мислител и че Ясперс, макар по-възрастен и по-известен от Хайдегер, трябва да се примири с това.

За автора

Марк Лила (1956) е роден в Детройт, Мичиган. Завършил е Университета в Мичиган и Харвардския университет. От 2007 г. е професор по хуманитарни науки в Колумбийския университет, Ню Йорк.

Средоточието на неговата научна работа и на неговите книги е политическата и религиозната идейна история на Европа. Лила, който без съмнение е един от най-ярките политически мислители на нашето време, неотдавна отправи призив към американските либерали да загърбят политиката на идентичността и да разгърнат нова визия за бъдещето, която може да убеди гражданите, че споделят обща съдба.