Любопитно и нетърпеливо разлистваме тематичния сборник с притчи и легенди, вдъхновени от българския фолклор, „Баба Марта и месеците”.

В книгата си преводачът и писател Слави Ганев разказва за годишните времена, за месеците и за всевъзможните чудати създания, скитали по земите ни в древността.

Познавате ли вечно младия хубавец Дядо Време и чудната девойка Баба Година, които се срещнали още когато земята не била в порядък и годишните времена не съществували?

А царя на великаните, който с боздугана си можел да превърне всяка планина в купчина пясък?

Знаете ли, че месеците имат човешки образ? Че Януари препускал на вихрения си жребец, докато Февруари обичал да похапва сладки зимни гозби, а пък Марта била колкото красива, толкова и проклета?

В „Баба Марта и месеците” Слави Ганев ни запознава с тези и редица други (не)познати герои от пъстрия български фолклор. Притчите – поучителни и издържани в напевен приказен стил, са подходящи и за деца.

Баба Марта и месеците

Малък може да си, ала голямо дело да извършиш

Много са качествата, присъщи на чове­ците, любезни читателю. Те се срещат и у месеците. Твърде силна сред тях е завист­та. По-могъща е от смелостта. Всякога съкрушава добротата. Винаги се надига срещу благородството и отзивчивостта. Ето че си дойдохме на думата. Стигнахме до Марта. За нея много може да се говори – много, я! В тия времена, когато спорела с Януари, още била мома. Дълги ѝ били косите, хубави – очите, тън­ка – снагата. Колкото била красива обаче, толкова и проклета. Казват, че се родила посред буря, когато Влах покрил с облаци цялото небе. Затрещели гърмо­ве, а само миг по-късно, тъкмо щом Година я поела на ръце, преминал клетникът Лодос. Едва-едва се носел, ала стоплил пеленачето, без да разбере. Не се явила на света с плач Марта. Явила се със смях и още от тоя миг гледала с ококорени очички как гръмотевиците прорязват небесата. Заплакала едва когато почув­ствала топлината на Южния вятър по кожата си.

Проклета била Марта. В чудо се виждали Баба Година и Дядо Време. Никой не можел да издържи на крясъците ѝ. Хем била злояда, хем за храна ревяла. Хем обичала подаръци да получава, хем нито един от тях не харесвала. Хем радостно играела в снега, хем пред­почитала шума на дъжда и градушката.

Такава пораснала Марта и, бъди спокоен, съвсем скоро ще научиш повече за детството ѝ, дето прека­рала с любимия си брат – Февруари. За това обаче по-късно ще ти разкажа. Когато Януари поискал да вземе безценното ѝ камъче, тя била вече девойка. Защо ли му било това камъче? Искал с него да върне очите на Ло­дос, за да се изравнят силите на зимата и лятото. Така нямало повече да тегне вечна зима. Тъкмо него обаче проклетата Марта си обичала премного. Не само това – от него повече любела само студа, леда и снега. Януа­ри тръгвал срещу тях. Ако Лодос оздравеел, вече щяло да има и пролетни дни! Топлината да изпълва въздуха. Нежнокрили пеперуди да се реят в него…

– Противно! – виквала тя, щом помислела за по­добна гледка. – Противно!

А камъчето си само как обичала!

– Мое! Мое! – нареждала тя, като се сетела за него. – Мое!

На никого не искала да го дава. Понякога дори изкач­вала планинския връх, на който го оставяла, за да е недос­тъпно за людете, и гледала ли, гледала красивите му черни шарки. Галела го понякога с пръсти, милвала го.

– И как хубаво сияеш сред снега! – мълвяла от вре­ме на време. – Няма по-красив от него. Няма по-красиво и от тебе!

Какво ще речеш, любезни читателю? Мислиш ли, че Марта щяла да остави любимото си камъче на Яну­ари току-така? Правилно, правилно – никак не ѝ се нра­вела тая мисъл. Затова и той не рачил да го поиска от нея, а тръгнал право към върха. Ей така, ви казвам! На своя глава потеглил, макар че и за него било мъчно из­качването. Сипел се снегът, виели се вихрушки и цели дървета поваляли в преспите, ала той продължавал безропотно нагоре и прокарвал дълбока диря, в която затъвал до кръста.

Марта обаче, проклетата Марта знаела какво да очаква. Когато не дохождала до върха, често поглежда­ла към него. Тъкмо затова видяла дългата пъртина зад Януари.

– Какъвто и юнак да е брат ми, не ще ми вземе ка­мъчето! – заканила се тя.

Чудиш се как тя се качвала до върха, любезни чи­тателю? Никак не ѝ било мъчно. Марта имала голяма шейна, направил я за нея Дядо Време още като била мал­ко момиче – нали все плачела, чак място не си намирала. Не била обикновена тая шейна. Тя имала големи плат­на, способни да улавят вятъра. С Февруари често се качвали на нея, хващали за мъничко я Горняк, я Бриз, я Влах и се понасяли по-бързо от всеки конски впряг, ако ще да бил и хвърковат.

Скочила бързо Марта на шейната и викнала:

Влах, Влах, северняко,
ела скоро в мойте платна!
От брат ми да мина напряко,
към върха бързо да полетя!

Чул я Влах, погледнал отдалеко шейната, погле­днал платната и скоро ѝ обърнал гръб.

„Защо ми е аз, властелинът на тоя свят, да служа на някого? Да съм по-долу от роб?“ – казал си той.

Марта така и не разбрала за тая надменност. Ако знаела, сигурно щяла да го остави да пострада от гнева на Лодос, щом той оздравеел. Помислила обаче, че не я е чул, затова рекла пак да извика:

Влах, Влах, северняко,
ела скоро в мойте платна
или Лодос, без очи южнякът,
ще си върне обратно света!

Едва като чул тия думи, Влах се хвърлил напред в галоп. Такава вихрушка се завихрила, че снегът наоколо се завъртял лудо като при зимна буря. Само миг изми­нал и той се врязал в здравите платна на шейната, за да я понесе все едно била кораб. Пъртина не ѝ трябвало на Марта да прокарва, не ѝ трябвал и кожух, да я пази от студа. Сама мощта на Влах ѝ стигала, за да изкачи върха. Развели се косите ѝ, пълнели се със сняг, ала дори не прит­варяла очи – всяка снежинка отбягвала гневния ѝ лик.

На перото на Слави Ганев се възхищаваме още от…

“Мемоарите на една лека жена”: удивителна, отрезвяваща картина на една епоха. Много далече от порнографията, много близо до философските експерименти