„Жената в бялото кимоно“ от американската писателка Ана Джоунс (Изд. „Сиела“) за мен е една затрогваща история за невъзможната любов –

както между двама млади, които се обичат въпреки политиката на страните си, така и между майка и нейното дете.

Тази тъжна история за живота в следвоенна Япония ме плени със сюжета си и въпреки че ме хвана за гърлото, с нетърпение разгръщах страница след страница, докато на един дъх не стигнах до края.

Една история за два свята и двама млади, чийто идеализъм ги обрича на страдания и беляза съдбата им завинаги. И уви, това не е излишен драматизъм в името на една съвременна рейтингова приказка.

Сюжетът

Разказът се развива паралелно в две различни държави и два различни отрязъка от време. Разказват ни го и две жени. Едната е Тори, която в наши дни живее в САЩ. На смъртния одър на баща си тя разбира тайна от миналото му, която я повежда към далечна Япония.

Така стигаме и до втората ни героиня –  годината е 1957-а и 17-годишната Наоко Накамура извършва непростимо предателство спрямо традициите на Страната на изгряващото слънце. Противно на всички норми, тя отказва уговорения брак с наследника на богата фамилия, който ще осигури просперитет и уважение на семейството ѝ. Но това не е всичко – тя е влюбена до полуда в един гайджин, млад и дързък американски войник.

Обичта ѝ е споделена, но между двамата стои не само вековната японска традиция, но и американската администрация, която се отнася изключително враждебно към победените във войната японци.

Така, когато Наоко разбира, че очаква дете, тя е прокудена от семейството си. За нещастие, любимият ѝ трябва да замине на военна мисия и изчезва, без да може да я защити в момент, в който най-опасни се оказват нейните най-близки хора. Тя търси помощ, но се оказва впримчена в капан, от който спасение сякаш няма.

Заедно с други момичета, белязани от греха, Наоко ще поведе борба за живота на децата, които японската нация не желае. Една борба, за която Тори трябва да научи. А заедно с нея – и с всички ние.

Впечатленията

Най-силното предимство на „Жената в бялото кимоно“ е

симбиозата между художествена измислица и истински исторически факти.

Въпреки че цялата история като цяло е плод на въображението на авторката, тя е изградена на събития, наистина случили се в миналото на две силни държави като САЩ и Япония, които, всяка по свой начин, подтикват жителите си към немислими пътища. Джоунс подчертава, че нейната цел е да разкаже за тези ужасни моменти, без да търси вина и да вменява отговорност. Въпрос на политика, времена и нрави, които се оказват по-силни от желанията на сърцето и малките хора.

Тази разтърсваща книга ни среща не само с герои като Наоко и нейния възлюбен Хаджиме, които проявават нечувана борбеност и смелост за своята крехка възраст. Заедно те се опълчват на традиционното японско семейство и безкомпромисната американска политика в търсенето на един живот с любов – защото, както разбираме от една мъдра баба, именно това е ключът към щастието. Срещаме се и с една съвременна непримирима жена – Тори, която преобръща живота си, за да узнае частичка от миналото (си).

Запознаваме се, макар и за кратко, и с едни млади момичета с нечовешка сила, които се изправят пред немислимото – да станат майки и никога да не опознаят децата си. Запознаваме се, за още по-кратко, и с едни деца, които никога не опознават живота. И с акушерка, избрала най-ужасното престъпление с убеждението, че може би върши правилното нещо от камбанарията на сивотата на настоящето и несигурното бъдеще.

Именно осъзнаването, че такива герои наистина е имало, макар и повечето безименни за историята, прави „Жената в бялото кимоно“ ценна книга. Ценна, защото разкрива истини, които, сигурна съм, днес много хора искат да бъдат забравени. И същевременно ни доказва силата на човешката природа. Непреклонността, която може би всички от нас таим някъде дълбоко в себе си. И за която всички бихме се помолили да остане все така дълбоко скрита. Не защото не трябва да сме смели, а заради надеждата съдбата никога да не ни изправи пред нуждата тази сила да бъде използвана.

Избрани цитати от Жената в бялото кимоно

• Мъката и щастието не отминават. Те проникват надълбоко и се превръщат в наши кости. Стоим изправени на несигурните им крака, опитваме се да намерим равновесие, когато такова няма. Има само любов. Само истина. И тази е моята.
• Бях очаквала някак си старото да се комбинира с новото, както в Европа, където Колизеумът и фонтанът „Ди Треви“ се помещаваха между бутикови хотели и кичозни магазини. Там, накъдето и да се обърнеше човек, модерният свят триеше лакти с миналото. Човек долавяше историята. Усещаше я върху кожата си. Вдишваше я с въздуха. Но не и в Токио.
• Времето умее да бъде упорито създание, което извлича наслада да те ръчка. Когато човек е щастлив, то се сдобива с криле и отлита. Като чака, то се влачи с натежали стъпала през гъста кал. Децата ми помагат да премина през неравния терен.
• Изпълняваме роли също като дървени кукли от театър бунраку на показ, та всички да ги видят, докато истинските ние стоим забулени в черни роби с качулки, потънали в сенките. Искам да кажа още толкова много – обичам те, ще ми липсваш, уплашена съм, – но личен подарък с история трябва да стигне.

Живот с любов е щастие. Живот за любов е глупав. Живот с „де да бях“ е непоносим.

Откъс от Жената в бялото кимоно”на Ана Джонс

Малко за авторката

Ана Джоунс е родена в Детройт, САЩ, и е журналист по професия. В продължение на 20 години работи в областта на творческите изкуства, а след това се насочва към писането. Вдъхновението за „Жената в бялото кимоно“ идва от истинска семейна история, въпреки че произведението като цяло е художествена измислица. Истина е, обаче, че баща й е със словашки корени, както и героинята й Тори. Също като бащата на Тори, и този на Ана е бил влюбен в японско момиче по време на службата си във Военноморските сили на САЩ. Освен с любов към писането, изкуството и историята, Джоунс е известна и с любовта си към природата. В свободното си време тя кара сърф или се грижи за градинката си край езерото Мичиган, където прекарва летата си.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева.

Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.