„Историята на изгубеното дете“ (Изд. „Колибри“) е последната книга от вълнуващата история за приятелството на обвитата в мистерия италианска писателка Елена Феранте.

Не по-малко мистериозен се оказва и завършекът на този дълъг разказ, който проследява живота на две жени от ранните им детски години в един бедняшки и опасен квартал на Неапол до старостта, която ги отдалечава непреодолимо.

Последната книга за мен беше най-добрата и най-динамичната от четирите. Тя ни развежда (набързо) в зрелите години на Елена и Лила, за да разберем какво се случва с тях, семействата, любовите и мечтите им. И не на последно място – в търсене на отговор на загадката, с която започва първата книга – “Гениалната приятелка”, а именно – защо изчезва Лила? И разбира се, последната част дава и развръзката на съдби, с които се запознаваме в другите две томчета – „Новото фамилно име“ и „Тази, която си отива, тази, която остава“.

Книгите на Елена Феранте може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Сюжетът

В “Историята на изгубеното дете” блестящата и образована Елена е вече утвърдена писателка. Заживява с детската си любов Нино и ражда момиченце от него – Има. След безброй пътувания и перипетии, тя се завръща в Неапол с двете си дъщери Деде и Елса след развода с Пиетро. Там постепенно възражда връзката със семейството и старите си приятели и има възможност да прекарва повече време с Лила. А буйната и непредвидима Лила, от своя страна, развива новия си бизнес, води спокоен, улегнал живот с Енцо и също се сдобива с момиченце – Тина. 

Отношенията между двете приятелки остават все така сложни, като въпреки това обичта им една към друга не подлежи на съмнение. Но Елена Феранте не би била голямата писателка, постигнала световен успех, ако завършеше своята сага с разказ за безоблачното щастие на героините си. Постепенно нещата се развиват в друга посока и придобиват драматичен обрат. В крайна сметка нито Елена намира спокойствие в Неапол, нито Лила успява да се освободи от атмосферата на конформизъм и насилие в родния си квартал. Неочаквани събития водят читателя към един неочакван завършек и оставят някои въпроси без лесен отговор.  

Впечатленията

Тетралогията на Елена Феранте за мен е впечатляваща (от първата до последната страница) заради две отличителни качества – нейната човечност и нейната загадъчност.

Талантливата писателка доказва, че може да разказва мистериозни истории без задължително в тях да има някаква свръхестественост или магия.

Защото човешката душа, мисъл и съдба са достатъчно магични и непредсказуеми и не винаги имат нужда от допълнителна щипка цветен прашец, за да ни очароват.

Последната част от сагата продължава линията на психологическа дисекция на приятелството и човешките взаимоотношения, която познаваме и от първите три части. А в едно дългогодишно женско приятелство, като това между Лила и Елена, има от всичко – обич, привързаност, непоколебима готовност за помощ в трудни моменти, подкрепа, общи цели.

Но също така има и егоизъм, състезателност, завист, гордост, непреклонност, разочарование и обида. А накрая стигаме и до последното стъпало от гамата – прошката – и колко трудно, дори невъзможно, е да я дадеш във всяка ситуация. 

Свързаните като в мрежа на паяк герои, независимо дали по приятелска, семейна или чиста случайност линия, ни показват колко крехък всъщност е светът и взаимоотношенията в него. Харесва ми и това, че Феранте показва как въпреки необходимостта от компромиси, нищо в живота не е даденост и не е на всяка цена – нито любовта, нито семейството, нито приятелството, нито кариерата. Защото ако се примириш със съдбата си, се обричаш на нещастие. А за личното си щастие сме отговорни единствено ние.

По отношение на загадъчността – Феранте не дава категоричен отговор на всички въпроси, които поставя в своята неаполитанска тетралогия. Тя оставя края отворен, свободен на интерпретация, като по този начин дава възможност на читателя сам да намери за себе си отговора на въпроса къде е Лила. И на още един важен за книгата въпрос, но няма как да го разкрия без да разкажа важна част от романа, на която заслужавате да се насладите сами.

Няма да скрия, че за момент бях леко разочарована от липсата на категоричен край – в някаква степен ми беше нужно да знам, че съм разбрала нещата правилно, че знам точно какво се е случило в историята. От друга страна, свалям шапка на тази писателка, която има такова доверие в своите читатели, че оставя на тях привилегията сами да стигнат до извода как свършва историята.

Може би тя е решила, че не е нужно добрата литература да дава всички отговори на готово, защото именно

мисълта и въображението на читателите (а не само на писателите) правят една творба наистина добра.

Така както е решила и да остави личността си мистерия, защото, по думите ѝ, веднъж написани, книгите нямат нужда от своите автори. Истината обаче е, че не всички писатели са толкова гениални, за да си позволят такъв шедьовър. И не всички писатели се доверяват на читателите си толкова много, за да поверят на тяхното въображение развръзката на своите книги.

Избрани цитати от Историята на изгубеното дете

• Съществува една презумпция у тези от нас, които се чувстват предопределени да се занимават с изкуство и особено с литература: ние действаме така, сякаш сме получили инвестиция, но всъщност никой никога не е инвестирал в нас, сами сме се упълномощили да бъдем автори и все пак се обиждаме, когато някой ни каже: тази дреболия, която си сътворил, изобщо не ме интересува, дори ме отегчава, кой ти е дал правото?
• За да пишеш, трябва да имаш желание да създадеш нещо, което да те надживее. 
• Разбира се, тя още помнеше нашите детски мечти. Мислеше, че ако някой получи известност, пари и влияние с писане, се превръща в човек, чиито думи поразяват като мълния. Аз обаче знаех отдавна, че не е така. Една книга, една статия можеха да вдигнат шум, но шум са вдигали и античните воини преди битката, и ако не е бил придружаван от реална сила и безгранична ярост, шумът си е оставал само театър. При това все пак исках да се реванширам, шумът все пак можеше да причини зло. 

Колко думи остават неизречени дори и между двама души, които се обичат и колко е висок рискът другите да ги произнесат и да погубят любовта. 

• Накрая винаги ми задаваха въпроси за бруталността и политическия климат, справях се с общи фрази, които всъщност се въртяха около думата гнет. Никое пространство не е пощадено, казвах. Валякът преминава от територия на територия, от Запада към Изтока, за да върне реда на планетата: работниците да работят, безработните да линеят, гладните да слабеят, интелектуалците да дрънкат необмислено, негрите да бъдат негри, жените да бъдат жени. Но понякога усещах необходимост да разкажа нещо по-истинско, откровено, мое.
• Във Флоренция бях измислила сюжет, прибягвайки до факти от моето детство и юношество, уверена в себе си заради разстоянието, което ме делеше от родния ми град. Гледан оттам, Неапол беше почти фантастично място, където улиците и къщите, макар и истински, са само декор за криминални сюжети или любовни истории. Впоследствие, откакто се бях преместила и виждах Лила всеки ден, ме бе обзела мания да отразявам реалността и макар да избягвах споменаването на квартала, бях писала за него. Но сигурно бях прекалила и съотношението между истина и фикция се беше нарушило: сега всяка улица и сграда изглеждаха разпознаваеми, вероятно даже и хората. Снимките играеха роля на доказателство за това, че моите страници наистина съдържаха истината, идентифицираха района по безапелационен начин и кварталът преставаше да бъде измислица – каквато беше за мен, докато пишех.

Малко за авторката

Смята се, че Елена Феранте е родена в Неапол през 1943 г. Общува с читателите си само чрез издателите си, които се боят, че ако разкрият самоличността ѝ, тя ще престане да пише.

Феранте е автор на 9 романа, издадени на 42 езика. Успехът обаче настъпва, когато поставя началото на неаполитанските си романи със световния бестселър „Гениалната приятелка”, номиниран за международната дъблинска литературна награда, от който за по-малко от две години са продадени 5,5 милиона екземпляра.

През 2016 г., когато излиза „Новото фамилно име“, втората книга от неаполитанската тетралогия, сп. „Тайм“ включва авторката в списъка на стоте най-влиятелни личности. А „Историята на изгубеното дете“, четвъртият роман от поредицата, е удостоен със Златен медал на Независимите издатели и е номиниран за Ман Букър Интернешънъл.

От книгите ѝ са продадени над 5,5 милиона екземпляра, а два от романите ѝ са филмирани. За упоритите опити да бъде разкрита самоличността й, Елена Феранте казва:

„Веднъж написани, книгите нямат нужда от своите автори“.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева.

Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции.

И от онези, които събират усмивки“, както казва тя. Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.