Voir la version française de l’interview ci-dessous

Противно на световната му слава авторът на „Странните преживелици на един пощальон” (носител на приза „Канада – Япония” за 2006 г.) е слабо познат у нас, но българските му издатели от „Лист” са сигурни, че това ще се промени. Роден на 24 август 1959-а в Квебек, завършил психология, Дени Терио пише на френски не само романи, но и сценарии.

Веднъж съпреживели странните преживелици на пощальона (и поет по неволя) Билодо, нямаме търпение да се запознаем и с Дени Терио:

„Билодо мечтаеше и не се нуждаеше от нищо повече…“. А какво имате нужда да виждате, чувате и четете Вие, когато пишете?

За вдъхновение ми е нужно да пътувам колкото може повече, за да пълня ума си с изненади, смайване, нови пейзажи и нови лица. А докато пиша, имам нужда от музика. Не си пускам песни – текстът би могъл да ме разсее. Слушам най-вече филмова музика. Намирам, че това е съвършената музика при писане, заради драматичната й природа и разнообразните чувства, които изразява. Смятам, че слушането на саундтраци на филми ми позволява да пиша по-малко „интелектуално”, по-визуално, то е отличен стимул за емоциите.

Защото мечтите заемат толкова важно място в романите ви? А морето? Свързани ли са по някакъв начин?

Морето и мечтите (на френски език се използва една и съща дума за мечта и сън – бел. пр.) – тези две теми съвсем неслучайно могат да бъдат открити във всеки мой роман. Те са дълбоко свързани на символно ниво. Мечтите са много важни в онова, което пиша.

Смятам,че всеки роман всъщност е една мечта, в която авторът кани читателя да влезе.

Героите ми често са мечтатели и вероятно причината е, че самият аз съм заклет мечтател. Много мечтая. Имало е моменти от живота ми, в които ми харесваше да мисля,че мечтите са по-важни от живота и че онова, което наричаме „действителност” е всъщност мечтание сред съня на истинското съществуване. Всъщност, точно така мисли и Люк Безо, младият герой от друг мой роман със заглавие „Игуаната”: той е убеден, че мечтите му са единствената истинска реалност. От години водя дневник на своите сънища и мечти. Събудя ли се от някой особено интересен сън или кошмар, бързам да го запиша, преди да се е изпарил.

Морето е също първостепенен източник на вдъхновение за мен, защото прекарах детството си на брега на Северния Атлантик. Днес живея в Монреал, далеч от морето, но изпитвам необходимостта да се връщам при него колкото мога по-често. Морето е живо, променливо, всеки ден различно. Обичам, когато е застинало и огромната синева се слива със синьото небе далеч на хоризонта. Или пък нощем, под звездите, когато луната се отразява в него и влива в него странни, сякаш млечни оттенъци. Или пък, когато бушува в периода на големите приливи, тогава обичам да излизам в мрака на бурната нощ и бавно да вървя по плажа сред воя на вятъра, докато почувствам как разбивайки се, вълните разтърсват земята под краката ми.

Оригинален, дълбоко трогващ и мъничко горчив, романът Ви „Странните преживелици на един пощальон“ е толкова деликатно балансиран и структуриран, че сам по себе си напомня на хайку. Чете се леко. Така ли се и пише?

Вдъхновението за онова, което пиша, често ми идва насън, но в случая със „Странните преживелици…” случаят е различен. Първоначалният замисъл за този роман дойде от една съвсем обикновена случка. Преди доста години, докато преглеждах ежедневната поща, която пощальонът беше пуснал в кутията ми, забелязах, че крайчето на едното писмо изглежда разлепено, все едно някой се беше опитвал да го отвори. Тази малка подробност внезапно отприщи творческия процес у мен: на мига си представих един недискретен пощальон, който всеки ден задържа стотици лични писма, носи ги вкъщи, отваря ги на пара и ги чете любопитно, преди да ги копира за личния си архив, а на другия ден ги носи на законния им получател, ни лук ял, ни лук мирисал. Ето така, в една мълния на въображението, се роди персонажът на Билодо.

Защо романът е осеян с хайку ли? Честно казано, това съвсем не беше предвидено в началото. Акцентът върху японската култура и гмурването в света на хайку не бяха част от първоначалния замисъл на романа. Става дума за едно откритие, което направих пътьом, когато ръкописът беше вече доста напреднал. В този първи вариант писмата, които Сеголен си разменя с Гранпре, бяха написани в проза, но не бях доволен от резултата. Струваше ми се твърде обикновено. Струваше ми се, че не е достатъчно вълшебно, за да развълнува истински Билодо и да го въодушеви. Търсех друга възможност и по-добра идея и я открих, когато малко наслуки отворих един сборник с хайку. Ведната разбрах, че тези мигове вечност от по седемнайсет срички могат да запленят Билодо до степен да се влюби в непозната жена. Тогава реших да пренапиша ръкописа от самото начало, за да вмъкна в него това ново поетично измерение, а всичко останало, позоваването на японската култура и фокуса върху зен-философията, дойдоха естествено, като придадоха на романа форма, каквато не бях предвидил, както и една дълбочина, каквато той до този момент не притежаваше.

Хайку за “активни мечтатели” – “Странните преживелици на един пощальон” от Дени Терио

Разкажете ни повече за главния му герой Билодо? Какво е да бъдеш „активен мечтател“ в днешния свят „на силна свързаност и парадоксална усамотеност“?

 Аз съм на мнение, че социалните мрежи, чиято функция би трябвало да е да сближават хората, всъщност ги разделят и именно това разбирам под израза „парадоксална самота”, едно явление, което бележи цялата наша епоха. В този контекст на парадоксалност, да бъдеш активен мечтател, означава да сънуваш наяве, да вземаш някаква активна част от своите мечти и сънища и да не се поколебаеш да действаш съобразно с тях; това е мечтател, който изживява мечтите си, все едно са реалност, а реалността, все едно е сън. Активният мечтател  е поетичен войн, който не се колебае да се бори за сбъдване на мечтите си.

Билодо със сигурност е от този вид хора. Той започва да шпионира чуждите писма от любопитство, но от мига, в който се влюбва в Сеголен, която познава само от стиховете й, той се превръща в поетичен войн, който ще се бие свирепо и докрай, за да съхрани прелестния свят на сънища, който е създал за жената на своите мечти.

Вие самият приличате ли на героите си мечтатели? Как бихте се представили на българските си читатели?

Бих могъл да представя себе си като спелеолог, който изследва дълбините на човешката душа

или пък като скулптор на думите, който се мъчи да освободи скритата в каменния блок на въображението форма, но реалността е по-прозаична – аз съм просто един прилежен, дисциплиниран писател.

Работя здраво всеки ден и всеки ден дращя по хартията с надеждата, че ще доставя на читателя някакво автентично изживяване. Ако не бях станал писател, бих искал да стана космонавт или музикант, или учител. Опитах различни професии. Можем да кажем, че стигнах до писането на романи чрез елиминиране, тъй като това беше единствената професия, която ми подхождаше. За мен писането е акт на общуване. Пиша за един идеален читател, на когото се опитвам да разкажа своята история по най-добрия начин, както баща на детето си вечер, преди заспиване, за да му помогне да сънува хубави сънища.

„Писането никога не ме кара да се чувствам уязвим, но публикуването го прави“, споделяте в интервю. А как ви карат да се чувствате срещите с читатели? Учудвали ли са Ви читатели с коментар или въпрос по време на подобни срещи?

Чувствам се уязвим, когато публикувам, защото без свян се разкривам пред читателите и всичко, което те биха могли да си помислят за онова, което пиша, за добро или за лошо. Има нещо дълбоко нескромно в акта на публикуване на една книга. Затова трябва да сте имали презумпцията да вярвате, че онова, което пишете, е достатъчно забележително, та да заслужава вниманието на читателя в продължение на стотици страници.

Ако искате да напишете нещо автентично, трябва задължително да вложите в него част от живота си, от душата си, а също и да поемете риска да разкриете пред читателя една част от себе си, която не винаги е най-добрата. Трябва да сте подготвени да се сблъскате със собствените си граници и несъвършенства, с интелектуалната си посредственост и възможността да бъдете критикуван, преценяван, а може би и съден. Защото човек няма как да знае предварително каква ще е съдбата на един роман. Може да си мисли, че е направил най-доброто на което е способен, а въпреки това да се провали. И обратно, може да преценява последната си творба като слаба, сравнена с предишните, а да постигне неочакван успех.

Да публикуваш винаги означава да поемаш риск и отговорност. Тъй че, да, когато публикувам, се чувствам уязвим. Но не безпомощен. Винаги съм готов да отстоявам онова, което съм написал и да поема последствията, колкото и непредвидими да са те. Не се боя да застана пред публиката и намирам това за много стимулиращо, макар зададените въпроси да могат да ви объркат. Представата на хората за един писател е като за човек, който има мнение за всичко и който може да говори бляскаво на всякакви теми. Това със сигурност не е вярно, поне що се отнася до мен. Понякога не съм в състояние да отговоря разбираемо на въпрос, зададен ми публично. Аз съм от хората, които мислят със закъснение, на които с части от секундата по-късно им идва блестящият отговор, който е трябвало да дадат и онова гениално, остроумно изречение, с което е трябвало да отвърнат.

Сред объркващите въпроси, които са ми поставяли, ето няколко, на които бих искал един ден да имам втори шанс да отговоря:

• Ако сте заклещен три часа в повреден асансьор с някой литературен герой, кой бихте искали да е той?
• Споделете нещо, което хората не знаят за вас…
•  На коя книга бихте искали да сте автор?
•  Коя известна книга не успяхте да дочетете докрая…
• Срещате някой, който не обича да чете, но е готов да опита само веднъж. Коя книга ще му препоръчате?

В същото интервю казвате, че любимите Ви думи са „свобода“ и „ако“. Защо? И бихте ли ни написал изречение с тях?

Да постигна свободата е цел, която си поставих, докато бях млад и която оттогава насам се мъча да постигна. Колкото до „ако”, това е вълшебната думичка, която задейства въображението, ключът, който позволява да се отвори вратата към всички възможности. Ето го моето изречение:

„Ако можеш да си представиш свободата, вече си свободен”.

Откъс от “Странните преживелици на един пощальон” от Дени Терио

Тук може да се насладите и на разговор с Дени Терио (Канада), с модератор Ангел Игов и в присъствието на преводача Калоян Праматаров:

Разговор с Дени Терио (Канада), в присъствието на преводача Калоян ПраматаровМодератор: Ангел Игов

Публикувахте от Софийски международен литературен фестивал в Неделя, 15 декември 2019 г.

Denis Thériault: Tout roman est un rêve auquel l’auteur convie le lecteur

“Bilodo rêvait et il ne lui fallait rien d’autre “. Et vous personnellement, qu’est-ce il vous faut voir, entendre ou lire quand vous écrivez ?

Pour m’inspirer, j’ai besoin de voyager aussi souvent que possible afin de remplir mon esprit de surprise, d’étonnement, de paysages neufs et de nouveaux visages. Et quand j’écris, j’ai besoin de musique. Je ne fais jouer aucune chanson – les paroles pourraient me distraire. J’écoute surtout des bandes sonores de films. Je trouve que c’est la musique parfaite pour écrire à cause de sa nature dramatique et des sentiments variés qui y sont exprimés. Je pense que l’écoute de bandes sonores de films m’aide à écrire d’une façon moins « intellectuelle », plus visuelle; c’est un excellent stimulus pour les émotions.

Pourquoi les rêves tiennent-elles une place si considérable dans vos romans ? Et en ce qui concerne la mer ? Y-a-t-il un lien entre les deux ?

La mer et les rêves : ce n’est pas par hasard que ces deux thèmes se retrouvent dans tous mes romans. Ils sont étroitement liés au niveau symbolique. Les rêves ont beaucoup d’importance dans ce que j’écris.

Je pense que tout roman est en fait un rêve auquel l’auteur convie le lecteur.

Mes personnages sont souvent des rêveurs, et c’est sans doute parce que je suis moi-même un rêveur convaincu. Je rêve beaucoup. À certains moments de ma vie, je me plaisais à croire que les rêves étaient plus importants que la vie, et que ce que nous appelons « réalité » n’était en fait qu’un rêve dans le sommeil de l’existence réelle. D’ailleurs c’est précisément ce que croit Luc Bezeau, le jeune héros d’un autre de mes romans intitulé L’iguane : il est persuadé que ses rêves sont la seule véritable réalité. Depuis de nombreuses années, je tiens un journal de mes rêves. Quand je me réveille après un rêve ou un cauchemar particulièrement intéressant, je me dépêche de le noter avant qu’il ne s’évapore.

La mer est également une source d’inspiration primordiale pour moi qui ai vécu mon enfance sur la côte de l’Atlantique Nord. J’habite maintenant à Montréal, loin de la mer, mais je ressens le besoin d’y retourner aussi souvent que possible. La mer est vivante, changeante, chaque jour différente. J’aime quand elle est calme, quand son grand bleu se confond avec celui du ciel au bout de l’horizon – ou la nuit, sous les étoiles, quand la lune s’y reflète, y répandant d’étranges laits. Ou quand elle est furieuse, au temps des grandes marées; ce que j’aime faire alors, c’est sortir dans les ténèbres par une nuit de tempête, m’avancer lentement sur la plage dans les hurlements du vent jusqu’à sentir les vagues proches ébranler en se brisant le sol sous mes pieds.

Original, profondément émouvant et un peu amer, votre roman Le facteur émotif et si délicatement structuré que lui-même il fait penser à un haïku.  On le lit très aisément.  Est-ce de la même façon que vous l’avez écrit ? 

L’inspiration de ce que j’écris me vient souvent en rêve, mais dans le cas du Facteur émotif ce fut différent. L’idée originale de ce roman provient d’un incident banal. Il y a plusieurs années de cela, alors que j’examinais mon courrier quotidien que le facteur venait de déposer dans ma boîte, j’ai remarqué que le coin d’une enveloppe semblait décollé, comme si quelqu’un avait tenté de l’ouvrir. C’est ce léger détail qui a soudainement déclenché mon processus créatif : j’ai immédiatement imaginé un facteur indiscret qui retenait chaque jour certaines lettres personnelles qu’il apportait chez lui, ouvrait à la vapeur, et lisait avec curiosité avant d’en faire des photocopies pour ses archives personnelles, puis de les livrer le lendemain à leurs destinataires légitimes – ni vu ni connu. C’est ainsi qu’est né le personnage de Bilodo, dans une sorte de flash imaginatif.

Pourquoi ce roman est-il parsemé de haïkus? En vérité, ce n’était pas du tout prévu au départ. Cet accent mis sur la culture japonaise et cette immersion dans l’univers du haïku ne faisaient pas partie du plan original du roman. Il s’agit d’une découverte que j’ai faite en cours de route, quand le manuscrit était déjà avancé. Dans cette première version, les lettres que Ségolène échangeait avec Grandpré étaient écrites en prose – mais je n’étais pas satisfait de l’effet produit. Ça me paraissait trop conventionnel. Je trouvais que ce n’était pas assez magique pour émouvoir vraiment Bilodo, pour le passionner. Je cherchais une autre solution, une meilleure idée, et c’est en ouvrant un recueil de haïku, un peu par hasard, et que l’ai trouvée. J’ai su immédiatement que ces petits moments d’éternité de dix-sept syllabes, pouvaient fasciner Bilodo au point de le faire tomber amoureux d’une femme qu’il ne connaissait pas. J’ai alors pris la décision de réécrire le manuscrit à partir du début afin d’intégrer cette nouvelle dimension poétique, et tout le reste, l’évocation de la culture japonaise et le focus sur la philosophie zen, a suivi naturellement, donnant au roman une forme que je n’avais pas prévue ainsi qu’une profondeur qui en était absente jusque-là.

Racontez-nous un peu plus sur Bilodo ? C’est quoi d’être un rêveur actif dans le mondе d’aujourd’hui „d’une solitude paradoxale”?

Je suis d’avis que les réseaux sociaux, dont la fonction devrait être de rapprocher les gens, ont plutôt tendance à les isoler : c’est ce que j’entends par cette expression « solitude paradoxale », un phénomène qui marque notre époque. Dans ce contexte de paradoxe, être un rêveur actif, c’est être un rêveur « éveillé » qui prend une part active dans ses rêves et n’hésite pas à agir en accord avec eux; c’est un rêveur qui vit ses rêves comme s’ils étaient réels, et qui vit la réalité comme si c’était un rêve. Le rêveur actif est un guerrier poétique qui n’hésite pas à lutter pour réaliser ses rêves. Bilodo est certainement de cette espèce. C’est par curiosité qu’il a commencé à espionner la correspondance d’autrui, mais à partir du moment où il tombe amoureux de Ségolène, qu’il ne connaît que par ses poèmes, il se transforme en un guerrier poétique qui se battra férocement jusqu’au bout afin de préserver le merveilleux univers onirique qu’il a créé pour lui et la femme de ses rêves.

Vous-même, ressemblez-vous à vos personnages rêveurs ?  Comment vous présenteriez-vous à vos lecteurs bulgares?

Je pourrais me présenter comme un spéléologue explorant les profondeurs de l’âme humaine

ou encore comme un sculpteur de mots qui s’efforce de libérer les formes dissimulées dans la masse de l’imaginaire, mais la réalité est plus prosaïque : je suis seulement un auteur assidu, discipliné. Je travaille dur chaque jour à noircir le papier dans l’espoir de procurer au lecteur une expérience de lecture qui soit authentique. Si je n’étais pas devenu écrivain, j’aurais aimé être un astronaute – ou un musicien – ou un enseignant. J’ai essayé divers métiers. On pourrait dire que je suis venu à l’écriture romanesque par élimination, parce que c’était le seul boulot qui pouvait vraiment me convenir. Pour moi, écrire est un acte de communication. J’écris pour un lecteur idéal auquel j’essaie de raconter mon histoire le mieux possible, comme un papa à son enfant le soir, avant le dodo, pour l’aider à faire de beaux rêves.

Dans une interview vous dites “L’écriture ne me fait jamais me sentir vulnérable mais la publication si”. Dans ce cas comment vous font vous sentir les rencontres avec le public ? Les lecteurs vous ont-ils jamais surpris avec un commentaire ou une question ?

Je me sens vulnérable quand je publie car alors je me livre impudiquement aux lecteurs et à tout ce qu’ils pourront penser de ce que j’ai écrit, pour le meilleur et pour le pire. Il y a quelque chose de fondamentalement immodeste dans l’acte de publier un livre. Pour cela, il faut avoir la présomption de croire que ce que vous écrivez est assez remarquable pour mériter l’attention du lecteur pendant des centaines de pages. Si vous voulez écrire quelque chose qui soit authentique, vous devez nécessairement y investir une partie de votre vie, de votre âme, et courir ainsi le risque de révéler au lecteur une part de vous-même qui n’est pas toujours la plus belle. Vous devez accepter d’être confronté à vos limites et à vos imperfections, à votre médiocrité intellectuelle, et d’être critiqué, jugé, et possiblement condamné. Car on ne peut pas connaître d’avance le destin d’un roman. On peut croire qu’on a fait de son mieux, et connaître pourtant l’échec. Inversement, on peut juger sa dernière œuvre faible comparée aux précédentes, et connaître un succès inattendu. Publier, c’est toujours courir un risque, prendre une responsabilité. Je me sens donc vulnérable, quand je publie, oui. Mais pas impuissant. Je suis toujours prêt à défendre ce que j’ai écrit, et à en assumer les conséquences, si imprévisibles soient-elles. Je n’ai pas peur d’affronter le public; au contraire, je trouve cela extrêmement stimulant bien que les questions qu’on vous pose puisse parfois vous décontenancer. L’image qu’on a de l’écrivain est celle d’un être qui a une opinion sur tout, et qui peut s’exprimer sur tous les sujets de manière éblouissante. Ce n’est certes pas vrai en ce qui me concerne. Je suis parfois incapable de répondre intelligemment à une question qui m’est posée en public. Je suis de ceux qui pensent à retardement, qui trouvent toujours une fraction de seconde trop tard la chose brillante qu’il aurait fallu répondre, le truc génial, spirituel, par lequel il aurait fallu répliquer.

Parmi les questions déconcertantes qui m’ont déjà été posées, en voici quelques-unes auxquelles j’aimerais avoir un jour une deuxième chance de répondre :

–Si vous étiez coincé dans un ascenseur en panne pendant trois heures avec un personnage de la littérature, qui voudriez-vous que ce soit?
-Confiez une chose que les gens ignorent à votre sujet…
-De quel livre auriez-vous aimé être l’auteur?
-Quel livre fameux avez-vous été incapable de lire jusqu’à la fin?
-Vous rencontrez quelqu’un qui n’aime pas lire, mais qui accepte d’essayer juste une fois. Quel livre lui recommanderiez-vous?

Dans la même interview vous dites que vos mots favoris sont “liberté” et “si”. Pourquoi ? Pouvez-vous composer une phrase avec ces deux mots?

Atteindre la liberté est un but que je me suis fixé étant jeune, et que j’ai cherché à atteindre depuis. Quant à « si », c’est le mot magique qui déclenche l’imagination, la clé permettant d’ouvrir la porte de tous les possibles. Voici ma phrase :

« Si tu peux imaginer la liberté, tu es déjà libre ».

Това интервю е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.