„Завръщане“ (Изд. Orange Books) е история за унищожителните игри на съдбата и жестокостта на времето.

Дебютният роман на американската авторка от ганайски произход Яа Джаси, превърнал се в световна сензация с множество номинации и спечелени награди, лъкатуши между плантациите на Юга и Гражданската война, между въглищните мини на Прат Сити, Алабама и джаз клубовете и наркоманските бърлоги в Харлем.

И спира за момент, за да може читателят да поеме въздух, да се обърне назад и да види дългия път, който човек трябва да извърви, за да може в края на краищата да се завърне към себе си.

Сюжетът

Ефия и Еси са полусестри, орисани никога да не се срещнат.

Родени в съседни ганайски села в размирния и целунат от коварните устни на робството XVIII век, те слагат началото на два рода, чиято съдба се превръща в историческа карта на Америка и Гана в рамките на няколко десетилетия.

Благодарение на находчивата си майка Ефия се омъжва за англичанин и заживява с него във форта Кейп Коуст. Еси обаче няма същия късмет и се оказва една от многото пленници, обречени да бъдат погълнати в процъфтяващата търговия с роби на Златния бряг.

Двете сестри не знаят, че това ще се превърне в метафора не само за техния живот, но и за този на техните потомци…

Завръщане

Яа Джаси

ЕФИЯ

В нощта, когато Ефия Отчър се появи на този свят в благоуханната жега, притиснала земята на фантите, в горите край имота на баща и` избухна пожар. Огънят напредваше бързо, дни наред си проправяше път. Хранеше се от въздуха, спеше в пещерите и се криеше в дърветата, изпепеляваше всичко навред, без да го е грижа какво оставя след себе си, докато не стигна до първото ашантско село. Там изчезна, сля се с нощта.

Бащата на Ефия, Кобе Отчър, остави първата си съпруга Бааба с новороденото и излезе да огледа щетите по ямса – онази най-ценна култура, известна надлъж и нашир като основна прехрана за хората. Унищожени бяха седем корена и Кобе прие загубата като удар по семейството си. Тогава разбра, че споменът за пожара, безчинствал из двора му и побягнал в гората, ще го преследва – него и децата му, и децата на децата му, – додето е живо неговото семе. Когато се върна в колибата на Бааба да види Ефия, детето на среднощния пожар, извило гневен глас във въздуха, Кобе хвърли поглед на жена си и отсече:

– Повече няма да споменаваме този ден.

Хората от селото взеха да говорят, че бебето е родено от огъня, та затуй Бааба няма мляко. Кърмеше го втората жена на Кобе, родила син преди три месеца. Ефия дълго отказваше да захапе зърното, а когато най-после захапа, острите ѝ венци разкъсаха плътта на жената, та скоро я хвана страх да кърми детето. Ефия заслабна, стана само кожа и кости, крехки като на пиле, със зейнала като черна дупка уста. Тази уста надаваше гладни писъци, които отекваха из цялото село, дори в дните, когато Бааба се опитваше да ги заглуши, притиснала устните на бебето с грубата длан на лявата си ръка.

– Обичай го – нареди Кобе, като че любовта бе нещо съвсем просто, като да загребеш храна от чинията и да я тикнеш в устата си. Нощем Бааба сънуваше как оставя новороденото в тъмната гора, та бог Няме да постъпи с него както реши. Ефия порасна. В лятото след третия и` рожден ден Бааба роди първия си син. Нарекоха го Фиифи. Момченцето беше толкова дебеличко, че понякога, когато Бааба не гледаше, Ефия го търкулваше по земята като топка. Първия път, когато Бааба и` позволи да го подържи, Ефия, без да ще, го изпусна. Бебето отскочи на дупе, приземи се по корем и изненадано се огледа, без да знае дали да заплаче. Накрая реши, че няма за какво да се плаче, но Бааба, която бъркаше банку, вдигна жилавата бъркалка и нашиба Ефия по голия гръб. Всеки път щом пръчката отскочеше от тялото на детето, по гърба му оставаха горещи, лепкави късчета банку, които прогаряха плътта. И когато Бааба найсетне изля гнева си, Ефия бе покрита с рани, пищеше и плачеше. Фиифи, заклатушкал телце ту на едната, ту на другата страна, я наблюдаваше от пода с кръгли като чинии очи, но не гъкваше.

Когато Кобе се прибра, завари втората и третата си жена да промиват раните на Ефия и тутакси му стана ясно какво се е случило. Двамата с Бааба се караха до среднощ. Ефия ги чуваше през тънките стени на колибата, където лежеше на пода и ту се унасяше в трескав сън, ту се стряскаше. В съня и` Кобе бе лъв, а Бааба – дърво. Лъвът изтръгна дървото от пръстта и го запокити връз земята. Дървото протегна клони в негодувание и лъвът ги откърши, едно по едно. Дървото, проснато възнак, заплака с червени мравки, които запъплиха по пукнатините в кората му, стекоха се в меката пръст край окаляния му връх.

Така се започна. Бааба биеше Ефия. Кобе биеше Бааба. На десет години Ефия бе в състояние да разкаже живота си по белезите. Ето лятото на 1764-та, когато Бааба счупи няколко грудки ямс върху гърба ѝ. Ето и пролетта на 1767-а, когато Бааба смаза левия ѝ крак с камък и ѝ счупи палеца, който остана щръкнал на страни. Всеки белег по тялото ѝ имаше свой двойник по тялото на Бааба, но това не спираше майката да бие дъщерята, не спираше бащата да бие майката.

Положението се влоши още повече от пробуждащата се красота на Ефия. Гърдите и` напъпиха още на дванайсет – две меки като манго издутини върху ребрата. Мъжете от селото знаеха, че скоро ще последва и първата кръв, и дебнеха сгоден случай да поискат ръката ѝ от Бааба и Кобе. Потекоха дарове. Един вадеше палмово вино по-добре от останалите, на друг мрежите бяха винаги пълни с риба. Семейството на Кобе пируваше от избуяващата женственост на Ефия. Коремите и ръцете им не оставаха празни.

През 1775-а британски войник за първи път поиска момиче от селото за жена. Аджуа Аидуу имаше светла кожа и остър език. Сутрин, като се изкъпеше, втриваше масло от карите по цялото си тяло, включително под гърдите и между краката. Ефия не я познаваше добре, но я беше зърнала гола един ден, когато Бааба я прати да занесе палмово олио в колибата на момичето. Кожата и` беше лъскава и мека, косата – пищна и тежка.

Когато белият мъж пристигна в селото, майката на Аджуа помоли родителите на Ефия да го разведат да поразгледа, додето Аджуа се приготви.

– Може ли и аз да дойда? – попита Ефия, припнала след родителите си. Чу отказа на Бааба с едното ухо и съгласието на Кобе с другото. Ухото откъм баща ѝ победи и скоро Ефия се озова пред първия бял човек в живота си.

– Драго му е да се запознае с теб – рече преводачът, когато белият мъж протегна ръка към Ефия. Тя не я пое. Скри се зад крака на баща си и го загледа мълчаливо.

Облечен беше в куртка с лъскави златни копчета през средата, изопната върху корема му. Лицето му беше алено, като че вратът му беше запалена цепеница. Беше дебел навсякъде и се потеше по челото и над горната устна. Ефия си го представи като дъждовен облак: бледен, мокър и безформен.

– Би искал да разгледа селото – обади се пак преводачът и всички тръгнаха.

Първо спряха пред двора на Ефия.

– Ето тук живеем – каза Ефия на белия човек и той се усмихна глуповато, зелените му очи бяха премрежени от влага.

Не я разбираше. Дори след като преводачът му каза нещо, пак не разбра.

Кобе стискаше Ефия за ръката и развеждаше белия човек из двора заедно с Бааба.

– В това село всяка жена си има нейна колиба. Там си гледа децата. Когато и` дойде ред да бъде с мъжа си, той отива в нейната колиба.

Когато преводачът преведе обяснението, очите на белия човек отведнъж се избистриха и Ефия разбра, че най-после е прогледнал. Калта по стените на колибата, сламата на покрива – едва сега ги виждаше.

Продължиха да разглеждат селото, показаха на белия човек площада, тесните рибарски лодки, издълбани от кухи дънери, които мъжете пренасяха през няколкото километра до брега. Ефия се опита и тя да погледне всичко с нови очи. Подуши соления вятър, щом докосна косъмчетата в носа ѝ, опипа кората на палмата и я усети остра като трън, забеляза тъмночервеното на глината около тях.

– Бааба – попита Ефия, когато мъжът тръгна напред, – защо Аджуа ще се омъжва за тоя човек?

– Защото майка и` така е решила.

Няколко седмици по-късно белият мъж се върна, за да поднесе почитанията си на майката на Аджуа и всички се събраха да видят какво ще предложи. Донесъл беше сумата за булката, петнайсет лири. А също и стоки от форта, пренесени на гърба на ашантски слуги. Кобе накара Ефия да застане зад него, докато гледаха как слугите влизат един по един с платове, просо, злато и желязо.

Докато се прибираха, Кобе дръпна Ефия настрани и изчака жените и децата да ги задминат.

– Разбираш ли какво се случи? – попита я. Пред тях Бааба хвана Фиифи за ръка. Братът на Ефия тъкмо бе навършил единайсет, но вече можеше да се изкатери до самия връх на палмите само с голи ръце и крака.

– Белият мъж дойде да вземе Аджуа – каза Ефия. Баща и` кимна.

– Белите живеят във форта край Кейп Коуст. Там разменят стоки с нашите хора.

– Желязо и просо?

Баща и` сложи ръка на рамото и` и я целуна по челото, но когато се дръпна, очите му бяха тревожни и разсеяни.

– Да, от тях взимаме желязо и просо, но в замяна им даваме други неща. Белият мъж дойде от Кейп Коуст да отведе Аджуа и след него ще дойдат и други да искат дъщерите ни. Но за теб, моята дъщеря, съм намислил по-големи неща от туй да станеш жена на бял мъж. Ти ще се омъжиш за човек от селото.

Бааба се обърна назад и Ефия улови погледа и`. Бааба се смръщи. Ефия погледна баща си да види дали е забелязал, но Кобе не каза нищо.

Ефия знаеше кого би избрала за мъж и дълбоко се надяваше изборът на родителите и` да падне вър ху него. Абееку Баду щеше да наследи вожда на селото. Беше висок, с кожа като ядка на авокадо, с големи ръце и дълги, тънки пръсти, размахвани като мълнии, докато говори. Предния месец беше идвал четири пъти в двора им, а след няколко дни щеше да обядва с Ефия.

Абееку донесе коза. Слугите му носеха ямс, риба и палмово вино. Бааба и другите жени запалиха огнищата и сгорещиха маслото. Въздухът замириса.

Същата сутрин Бааба бе сплела косата на Ефия. Две дълги плитки от двете страни на пътя. С тях изглеждаше като овен, силна и своенравна. Ефия намаза голото си тяло с масло и сложи злато в ушите си. Докато се хранеха, седеше срещу Абееку, зарадвана от одобрителните му погледи.

– Ходи ли на церемонията на Аджуа? – попита Бааба, когато сервираха на мъжете и жените най-после започнаха да се хранят.

– Ходих, но за малко. Срамота е, че Аджуа напуска селото. От нея щеше да излезе добра съпруга.

– Ще работиш ли за британците, като станеш вожд? – обади се Ефия.

Кобе и Бааба я изгледаха строго и тя сведе глава, но когато миг покъсно я вдигна, видя, че Абееку се усмихва.

– Ще работим заедно с британците, Ефия, не за тях. Това означава да търгуваш. Когато стана вожд, ще продължим както досега, ще улесняваме търговията с ашантите и с британците.

Ефия кимна. Не беше съвсем сигурна какво означава това, но по погледите на родителите и` стана ясно, че е най-добре да си държи устата затворена. Абееку Баду беше първият мъж, когото бяха довели да се запознае с нея. На Ефия отчаяно и` се искаше да я пожелае, но още не знаеше що за мъж е, какви жени харесва. У дома Ефия не се свенеше да пита баща си и Фиифи каквото и` хрумне. Бааба бе тази, която предпочиташе да мълчи и изискваше същото от Ефия, Бааба бе тази, която я плесна, задето попита защо не я е завела да я благословят, както правеха всички майки с дъщерите си. Само когато не говореше и не разпитваше, само когато станеше съвсем незабележима, само тогава усещаше обичта на Бааба или нещо подобно на обич. Възможно бе и Абееку да иска същото. Абееку приключи с обяда. Стисна ръка на всички в семейството и спря пред майката на Ефия.

– Ще ми пратиш вест, когато е готова – каза.

Бааба притисна ръка към гърдите си и кимна сериозно. Кобе и другите мъже изпратиха Абееку, а жените махаха отзад.

Същата нощ Бааба събуди Ефия, която спеше на пода на колибата. Ефия усети топлия и` дъх в ухото си.

– Като ти дойде кръвта, Ефия, искам да мълчиш. Ще кажеш на мен и на никой друг – рече Бааба. – Разбра ли? – тя ѝ подаде няколко намачкани палмови листа. – Пъхни ги в себе си и ги проверявай всеки ден. Като почервенеят, ще дойдеш да ми кажеш.

Ефия погледна листата в протегнатите ръце на Бааба. В първия момент не ги пое, но когато вдигна глава, долови нещо като отчаяние в очите на майка си. И понеже отчаянието донейде бе смекчило изражението на Бааба, и понеже Ефия познаваше това чувство, плод на копнежа, направи както ѝ заръча. Всеки ден проверяваше за червено, но всеки път листата излизаха от тялото ѝ зеленикавобели. През лятото вождът на селото се разболя и всички наблюдаваха внимателно Абееку, за да видят дали е готов да заеме мястото му. През тия месеци Абееку взе две момичета за свои жени – Арекуа Мъдрата и Милисънт, смесената дъщеря на жена от селото и британски войник. Войникът бе умрял от треска и бе оставил на жена си и двете си деца достатъчно богатство, та да правят каквото си поискат. Ефия се молеше да дойде денят, в който ще започнат да я наричат Ефия Хубавицата, както я наричаше самият Абееку в редките случаи, когато му позволяха да говори с нея. Белият баща на Милисънт бе дал на съпругата си ново име. Майката беше закръглена, пухкава жена, зъбите и` блестяха на фона на тъмната и` кожа. След смъртта на мъжа си бе решила да се изнесе от форта и да се върне в селото. Понеже белите мъже не можеха да завещаят пари на местните си жени и деца, оставяха пари на свои приятели и им заръчваха да се грижат за вдовиците им. Майката на Милисънт беше получила достатъчно пари, та да си купи парче земя. Двете с Милисънт често навестяваха Ефия и Бааба, понеже, както казваха, скоро щяха да се сродят.

Милисънт имаше най-светлата кожа, която Ефия бе виждала. Черната ѝ коса падаше до средата на кръста, а очите ѝ имаха зеленикав оттенък. Рядко се усмихваше и говореше с дрезгав глас и странен акцент.

– Разкажи ми за форта – обърна се Бааба към майката на Милисънт един ден, когато четирите жени бяха седнали пред закуска от фъстъци и банани.

– Хубаво беше, хубаво. Добре те гледат, ах, тези мъже! Като че преди това не са били с жена. Не знам какво им има на британските жени. Казвам ти, мъжът ми ме гледаше все едно бях вода, а той – огън, та трябваше всяка нощ да потушавам пожара.

Жените се разсмяха. Милисънт се усмихна на Ефия и на Ефия ѝ се прииска да я попита как е с Абееку, но не посмя.

Бааба се приведе към майката на Милисънт, но Ефия все пак я чу:

– И плащат добре за булката, а?

– Казвам ти, мъжът ми плати на майка ми десет лири, хем преди петнайсет години! Вярно казваш, сестро, парите са добри, но аз се радвам, че дъщеря ми се омъжи за фанти. И двайсет лири да беше предложил някой войник, пак нямаше да е жена на вожд. И което е по-лошо, щеше да живее във форта, далече от мен. Не, не, по-добре дъщеря ти да се омъжи за човек от селото, та да е по-близо до теб.

Бааба кимна и се обърна към Ефия, която побърза да извърне очи. Същата нощ, два дни след петнайсетия и` рожден ден, кръвта дойде. Но не могъщ прилив като океанска вълна, както очакваше Ефия, а нищо и никаква тъничка струйка, като лек дъждец, който се процежда капка по капка от едно и също място на покрива. Тя се почисти и зачака баща ѝ да си тръгне, та да каже на Бааба.

– Бааба – вдигна тя поаленелите палмови листа. – Дойде ми кръвта.

Бааба затули уста с длан.

– Кой друг знае?

– Никой.

– На никого няма да казваш. Разбра ли? Ако някой пита дали си станала жена, ще казваш, че не си.

Ефия кимна. Понечи да си тръгне, но в стомаха и` изгаряше въпрос, парещ като въглен.

– Защо? – попита накрая.

Бааба отведнъж скочи, бръкна в устата и` и изтегли езика и` , стиснала връхчето с острите си нокти.

– Ти за коя се мислиш, че да ми задаваш въпроси, а? Ако не правиш каквото ти казвам, ще се погрижа повече да не проговориш. – тя пусна езика ѝ и до края на нощта Ефия усещаше вкуса на собствената си кръв.

От богатия каталог на Orange Books (като любители на жанровата литература) препоръчваме също:

Откъс от “Трансформации” на Благой Иванов (с 5 от убийствените илюстрации на Кристина Стоянова)