Уплашено кученце, ръждив пирон, спукана гума, случайно запознанство.

Среща между двама души, която ще оживее в три различни изхода на създалата се ситуация.

Три като че незначителни решения, които обаче могат да предопределят остатъка от живота им и го правят.

И „Варианти на нас“ е роман, посветен именно на тях.

Ева и Джим са студенти в Кеймбридж, когато се срещат за пръв път. Годината е 1958 и всеки един от двамата има собствен живот, който тотално се променя след запознанството им.

Резултатът е сблъсък на любов, предателство, болна амбиция и разсипани надежди, които разделят двама души завинаги. Но и ги събират.

„Варианти на нас“ (Изд. Orange books) е история, покъртителна и неудобна: за любовта, за пропуснатите шансове и за уловените моменти.

Роман за това какво би могло да се случи. И за това какво се е случило. Можем ли да застанем голи пред огледалото на другия?

Варианти на нас

Лора Барнет

ВАРИАНТ ЕДНО 

Пукната гума
Кеймбридж, октомври, 1958 година 

По-късно Ева ще си каже: „Ако не беше онзи ръждив пирон, с Джим никога нямаше да се срещнем“.

Напълно оформена, мисълта ще се вмъкне в съзнанието ѝ с такава сила, че ще я остави почти без дъх. Тя ще лежи неподвижно, ще наблюдава светлината, която прониква покрай завесите и ще преценява точния ъгъл на пробива в гумата върху набраздената трева; самия пирон, стар и изкривен; малкото кученце, което душеше наоколо и пропусна да забeлежи звука от приближаващия велосипед. Тя беше извила кормилото, за да не го блъсне, и гумата попадна върху ръждивия пирон. Колко по-лесно – колко много по-вероятно – беше никое от тези неща да не се случи.

Но всичко това ще дойде по-късно, когато животът ѝ преди Джим вече ще ѝ се струва беззвучен, лишен от цвят, сякаш почти не е бил живот. Сега, в момента на стълкновението, налице са единствено тих звук от разкъсване и мекото свистене от изпускания въздух.

– По дяволите – процежда Ева.

Набляга върху педалите, но предната ѝ гума потрепва като нервен кон. Натиска спирачката, слиза от велосипеда и коленичи, за да постави диагнозата. Малкото кученце се върти разкаяно в далечина, джафка, като че за извинение, а после се втурва след собственика си – който досега вече е значително напред, отдалечаваща се фигура в бежов шлифер.

И ето го пирона, забит в назъбената цепнатина и поне пет сантиметра дълъг. Ева притиска отвора и въздухът излиза с шумно свистене. Гумата е почти напълно спаднала: ще ѝ се наложи да бута колелото обратно до колежа, а вече закъснява за консултацията си. Професор Фарли ще приеме, че не е подготвила есето си за “Четири квартета“, след като в действителност я е държало будна цели две нощи – в оа лежи на спретнато купче в чантата ѝ, дълго е пет страници, без да се включват бележките под линия. Тя е доста горда с него, чакала е с нетърпение да го прочете на глас, да наблюдава с ъгълчето на окото си стария Фарли, как се навежда леко напред и повдига вежди по начина, по който прави, щом нещо го заинтригува.

– Scheiße! (Гадост!) – произнася Ева.

В ситуации с подобна сериозност, като че само немският върши работа.

– Добре ли сте?

Все още е коленичила, с велосипед, облегнат на тялото ѝ. Оглежда пирона и се чуди дали ще причини повече щети, ако го измъкне. Не вдига очи.

– Отлично, благодаря. Просто спукана гума.

Минувачът, който и да е той, не казва нищо. Тя приема, че просто е продължил по пътя си, но после сянката му – силуетът на мъж без шапка на главата, бърка в джоба си – се придвижва по тревата към нея.

– Позволете ми да ви помогна. Имам комплект за лепене в себе си.

Сега вече тя вдига очи. Слънцето потъва зад ред дървета – изтекли са едва няколко седмици от зимния семестър, а дните вече се скъсяват – и светлината му идва в гръб, така че лицето му не се вижда ясно. Сянката му, сега прикачена към крака в ожулени кафяви обувки, изглежда неестествено удължена, макар мъжът да е среден на ръст. Плачеща за подстрижка светлокестенява коса, книга с меки корици на „Пенгуин“ в свободната му ръка. Ева успява да види единствено заглавието на гърба ѝ – „Прекрасният нов свят“, и доста неочаквано си припомня една неделя: зимене следобед е, в кухнята майка ѝ приготвя орехови курабии с ванилия, а от музикалната стая долита звукът от цигулката на баща ѝ и тя беше изцяло завладяна от странните и плашещи проникновения на Хъксли за бъдещето.

Внимателно полага велосипеда на една страна и се изправя.

– Много любезно от ваша страна, но се боя, че нямам представа как да го използвам. Обикновено момчето на портиера лепи гумите ми.

– Сигурен съм. – Тонът му е лековат, но се мръщи, докато рови в другия си джоб. – Боя се, че май предложих прибързано. Нямам представа къде е. Обикновено е у мене.

– Дори, когато не карате велосипед?

– Да. – Той е по-скоро момче, отколкото мъж; приблизително на нейната възраст и студент; носи на шията си колежанско шалче на жълти и черни ивици. Градските момчета не звучат като него и със сигурност не носят у себе си екземпляр на „Прекрасният нов свят“. – За да съм в готовност. И обикновено го правя. Имам предвид – обикновено карам колелото си.

Усмихва се и Ева забелязва, че очите му имат много наситеносин, почти виолетов цвят, и са оградени от мигли, по-дълги от нейните. За жена ефектът би бил определен като красив. За мъж е малко смущаващо; трудно ѝ е да се накара да срещне погледа му.

– Значи сте германка?

– Не.

Отговорът ѝ е прекалено рязък. Той отклонява поглед засраменео.

– О, извинете. Чух ви да ругаете. Scheiße.

– Говорите немски?

– Всъщност не. Но знам как да кажа „гадост“ на десет езика.

Ева се смее: не биваше да се троска така.

– Родителите ми са австрийци.

– Ach so. (О, разбирам.)

– Все пак говорите немски.

– Nein, mein Liebling. (Не, драга моя.) Само мъничко.

Очите му улавят нейните и Ева е обзета от странното усещане, че са се срещали и преди, макар в главата ѝ да не изниква име.

– Английска литература ли учите? Кой ви запали по Хъксли? Не знаех, че допускат да четем нещо по-модерно от „Том Джоунс“.

Той свежда очи към книгата с меки корици и клати глава.

– О, не. Хъксли е само за удоволствие. Уча право. Но все пак ни е разрешено да четем романи.

Тя се усмихва.

– Разбира се. – Значи няма как да го е засичала във факултета по английски; може би някога са ги запознавали на купон. Дейвид познава толкова много хора – как се казваше онзи негов приятел, с когото танцува Пенелъпи на бала по случай края на академичната година на колежа „Гонвил и Кийз“ преди да се събере с Джералд? И той имаше яркосини очи, но определено не като тези. – Изглеждате ми така познат. Срещали ли сме се преди?

Мъжът отново я оглежда с леко наклонена глава. Има светла кожа и изглежда като типичен англичанин, носът му е осеян с рехави лунички. Тя е способна да се обзаложи, че се умножават при първото надничане на слънцето и че той ги мрази, ругае чувствителната си северняшка кожа.

– Не знам – отговаря той. – Имам усещането, че сме се срещали, но в такъв случай бих се сетил за името ви.

– Казвам се Ева Едълстийн.

– Ами! – Отново се усмихва. – Това със сигурност бих го запомнил. Аз съм Джим Тейлър. Втора година съм в колежа „Клеър“. Вие сте в „Нюнъм“, нали?

Тя кимва.

– Втора година. И съм на път да загазя сериозно, задето пропускам консултация, само защото някой идиот е захвърлил пирон да се валя по земята.

– И аз трябваше да съм на консултация. Но честно казано, обмислях да я пропусна.

Ева го обхожда преценяващо с поглед; тя разполага с малко време за такива студенти – предимно мъже и при това с най-високоплатено образование, – които се отнасят към учението с леност и самодоволно презрение. На пръв поглед не го беше взела за такъв.

– Това навик ли ви е?

Той повдига раменее.

– Всъщност не. Не се чувствах във форма. Но изведнъж ми стана значително по-добре.

Двамата мълчат за миг, всеки чувства, че е редно да си тръгне, но не го искат. По пътеката ги отминава забързано момиче в синьо палто и им хвърля бегъл поглед. После разпознава Ева и ги поглежда отново. Не е ли онази студентка от колежа „Гъртън“, която партнира като Емилия на Дейвид в ролята му на Яго в Студентския театър. Беше хвърлила око на Дейвид: и слепец можеше да го види. Но Ева няма желание да мисли за Дейвид точно сега.

– Ами – подхваща Ева. – Предполагам, най-добре е да вървя. Да проверя дали момчето на портиера ще ремонтира колелото ми.

– Или бихте могли да позволите аз да го поправя. Много по-близо сме до „Клеър“, отколкото до „Нюнъм“. Ще намеря комплекта, ще залепя гумата и после може да ми разрешите да ви изведа на питие.

Ева не изпуска лицето му от поглед и изведнъж е залята от дълбока убеденост, която не може да обясни – и дори няма желание да опита, – че това е моментът, след който нещата вече никога няма да са същите. Би могла – беше редно – да каже не, да обърне гръб и да бута колелото си в късния следобед, докато стигне колежа, където да остави изчервеното момче на портиера да ѝ се притече на помощ, а после да му предложи възнаграждение от четири шилинга. Но не така избира да постъпи тя. Вместо това обръща велосипеда си в противоположната посока и поема редом с това момче, с този Джим, а сенките им ги следват по петите им, сливат се и се застъпват на фона на високата трева.

От богатия каталог на изд. Orange books препоръчваме също:

Откъс от “Завръщане” на Яа Джаси

Откъс от “Трансформации” на Благой Иванов (с 5 от убийствените илюстрации на Кристина Стоянова)