Супа от нар на Марша Мехран

Пъстроцветна екзотика, омайно благоухание, неочаквана любов, нови приятелства и жлъчна завист, която застрашава така дълго търсената от три сестри, бягащи от войната в Иран, хармония, изпълват страниците на романа „Супа от нар“.

Книгата на емигриралата в Ирландия писателка от ирански произход Марша Мехран съдържа също интересни и лесни за приготвяне традиционни ирански рецепти.

Родената в Техеран Марша (1977-2014)  е дъщеря на счетоводител и учителка, които са поддръжници на религиозното учение бахайство, зародило се в района на днешен Иран през XIX век и обявено за най-гонената религия в шиитски Иран.

С настъпването на Иранската революция през 1979 г. семейството на Марша емигрира, прекарвайки следващите няколко десетилетия в различни държави, дори континенти – Аржентина, Австралия, САЩ. През 1994 г., след като визата ѝ за престой в САЩ изтича, Марша Мехран се установява в Ирландия. Дебютният ѝ роман „Супа от нар“, публикуван през 2005 г., е преведен на повече от 15 езика и е издаден в над 20 държави по света.

Супа от нар
(откъс)

Марша Мехран

За Марджан Аминпур уханието на кардамон и розова вода, както и на басмати, естрагон и чубрица, бе всекидневна миризма, толкова обичайна, колкото бе – поне така си представяше тя – мирисът на разтворимо кафе и мазни сандвичи за традиционната западняшка кухня.

Въпреки че бе родена в земя на древни пустини, където сухата почва се смесваше с натрошените останки от стълбовете на Персеполис, Марджан притежаваше голям талант за отглеждане на растения. Бе научила от ранна възраст, още преди да знае имената на билките на фарси, как да изкуши и най-упорития разсад, за да покълне. Напътствана от нежните ръце на баба[1] Пируз, стария брадат градинар, който се грижеше за градините на семейния им дом в детството ѝ, младата Марджан отглеждаше косматите стъбълца на ригана и златистата ангелика в тъмни купчини пръст. Пръстта извличаше влагата си от топящия се планински сняг, който се стичаше от близкия Алборз към по-богатите предградия на Техеран, за да потече и в големия осмоъгълен фонтан на семейство Аминпур. Бълбукащ в центъра на защитената с висока стена градина, басейнът бе облицован с тюркоазени и зелени исфахански плочки.

Докато Марджан тренираше очите си да откриват първите жълти пъпчици на естрагона или подмолния бурен, пълзящ по ствола на копъра, баба Пируз ѝ разказваше за многобройните прочути градинари, родени на персийска почва.

– Авицена – започваше той с леко прокашляне, – Авицена е бил най-големият почитател на растенията от всички тях. Знаеш ли, Марджан ханум, че този мъж първи е направил розова вода? Изстискал нежните цветчета заради маслото им и после бутилирал скъпоценната течност, за да може светът да ѝ се наслади. Какъв персиец, какъв човек! – възкликваше старият градинар, като прекъсваше лекцията си само за да запали ягодовия си тютюн, който пушеше в малка лула, направена от криво и чепато дърво.

Вече пораснала, Марджан пазеше най-топли спомени за баба Пируз и градината от детството си и те не я напускаха, където и да отидеше. Не минаваше и ден, в който да не се огледа за купчина пръст, в която да зарови ръце. Само с помощта на голите си кокалчета, в чиито линии с годините се бяха вдълбали глинеста пръст и тор, тя засаждаше в гънките на почвата избраните билки или цветя, нашепвайки им нежни и изпълнени с любов думи на кураж. И колкото и голо да бе въпросното парче земя преди това, щом Марджан му отделеше своето специално внимание, нямаше граници за растенията, които можеха да разцъфтят в лехите.

На всички места, където бе живяла – а в нейния двайсет и седем годишен живот те не бяха никак малко, – Марджан винаги засаждаше поне по един стрък босилек, магданоз, естрагон и градинска чубрица. Дори в мрачните английски апартаменти, които бе обитавала със сестрите си през последните седем години след напускането на Иран, бе отгледала успешно цяла дъга от подправки в сините керамични саксии, подредени по перваза на кухнята ѝ. Истинска професионалистка в това занимание, тя никога не се изкуши да се откаже от градинарството, независимо от обилното количество дъжд в тази страна.

Сега Марджан се опитваше да съхрани вътрешната си увереност, докато стоеше в кухнята на старата сладкарница и забъркваше втората порция пълнеж за прочутите си долме. Искаше ѝ се да бе имала повече време да отгледа полезната комбинация от пресен естрагон, мента и чубрица, необходима за ястието, което приготвяше с по-малките си сестри, Бахар и Лейла. Може би, ако бе засадила нещо тук, в Балинакроу, щеше да избегне пълзящото по гръбнака ѝ притеснение. Но, напомни си Марджан, няма смисъл да се съжалява за нещо, което не може да бъде променено. Все още трябваше да направят още една порция от пълнените лозови листа – да не споменаваме половин дузината други прелъстителни лакомства, а Времето, този своенравен стар глупак, не бе на нейна страна.

„Кафене Вавилон” трябваше да отвори след по-малко от пет часа. Пет часа! В този нов град, чието име едва успяваше да произнесе, а какво оставаше да изпише правилно буква по буква. Ballinacroagh. Ба-ли-на-кроу. Цял град, пълен с хора, които щяха да тестват храната ѝ с питащи очи и любопитни езици. И за разлика от всички други години, в които бе работила в кухните на големи ресторанти, този път отговорността щеше да бъде единствено нейна.

Сърцето ѝ се ускори, докато запържваше мляното месо и лука на бавните, танцуващи пламъци на печката. Доволният тиган изсъска, когато прибави изсушените версии на скъпоценните билки, единствения вид, който бе успяла да си осигури при краткото време, с което разполагаше. Дори в Иран ѝ се бе налагало понякога да приготвя долме с изсушени подправки. Бе установила, че когато ги накисне във вода за една нощ, вършат почти същата работа като пресните им роднини. Прилагайки натиска на цялото си тяло, Марджан смеси подправките със сварения ориз, прясно изцедения лимонов сок, солта и пипера. Разбърка ги с все сила въпреки непреодолимата болка в раменете си, защото това енергично въртене бе тайната към хармонията на любимите ѝ долме.

Спря за миг, за да разтърка уморените си ръце, и погледна към другия край на кухнята, където сестра ѝ Бахар завиваше първата порция лозови изкушения. Очите на Бахар бяха големи и пронизващи и тя винаги изглеждаше много напрегната, когато работеше с храна – сякаш животът ѝ зависеше от това какъв зеленчук или подправка бяха принесени в жертва на дъската за рязане пред нея. Изненадващо, но от трите сестри Аминпур, дребничката Бахар имаше най-силни рамене. Крехка в почти всяко друго отношение, раменете и ръцете ѝ бяха яки почти като на двойно по-едър от нея мъж, което бе полезно, когато трябваше да се отварят буркани или да се бърка нещо.

Марджан хвана отново дървената лъжица и се захвана за работа. Сестра ѝ изглеждаше прекалено заета, за да ѝ помогне с оставащия пълнеж, защото Бахар не само бе съсредоточена в завиването на лозовите листа, но се налагаше да проверява и как се справя Лейла. Двете ѝ по-малки сестри бяха много различни, в много отношения, но нищо не показваше на Марджан на какви противоположни полюси са те от начина, по който завиваха лозовите рулца долме.

Бахар, водена от силен вътрешен компас, ловко пляскаше всяко лозово листо (с жилките нагоре) върху дъската за рязане. Това бе несекващ, методичен марш, който започваше с решително загребване на пълнежа с лявата ѝ ръка, последвано от умело подгъване на лозовото листо с дясната. След това, постигайки пълен контрол върху него, за да не ѝ се изплъзне, рязко го завиваше от долу нагоре. Въпреки по-скоро грубия ѝ маниер методът на Бахар за увиване на долме винаги бе успешен; тя се стараеше малките ѝ късметлийски вързопчета да са добре стегнати, докато ги увиваше, и нищо от пъхнатото вътре да не изпадне.

Лейла винаги се проваляше в увиването, тъй като методът ѝ бе по-небрежен и прекалено доверчив. Въпреки че Марджан и Бахар ѝ бяха показвали правилния начин безброй пъти, Лейла все още оставяше своите долме уязвими за природните стихии. Човек можеше безпогрешно да каже кои са нейните вързопчета, защото, ако някоя от сестрите ѝ не бе достатъчно бърза да улови разпиления пълнеж и да завие лозовото листо, поклащайки укорително глава, мигът на истината идваше 45 минути по-късно с отварянето на фурната. Сред прегледните, ароматни зелени „пръстчета”, увити от опитните ръце на Марджан и Бахар, се виждаше разпиленият златист пълнеж на направените от по-младото момиче вързопчета. И по някаква странна причина от тях винаги се носеше характерният за Лейла аромат – розова вода и канела.

Той им бе безкрайно познат, този лек парфюм, съпътстващ всяко движение на Лейла, но бе странно да се усеща в ястие, което не съдържаше нито една от тези съставки. Ухаещите на канела и рози долме всъщност никога не изненадваха сестрите ѝ. Лейла притежаваше тази способност – да създава очаквания отвъд очакваното.

[1] Баба (перс.ез.) – татко; баша. Използва се и уважително като обръщение към възрастни хора. – Б.пр.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук