„Някой като теб” на известния каталонски писател Шавиер Бош разказва историята на една необикновена любов, открита случайно благодарение на малка визитна картичка.

По волята на съдбата последната попада в ръцете на тийнейджърка в Барселона. На картичката е изписано загадъчното Appelle-moi (Обади ми се) с почерка на нейната майка.

Заинтригувана, девойката тръгва по дирите на този зов, за да стигне до истината за опияняващата връзка на Паулин и Жан-Пиер.

Четири дни съвършено единение на тела и души в топлата прегръдка на омайния Париж, облъхнато от пеперуден полет, с вкус на вино от Анжу, под звуците на… български любовни песни.

Историята на майката е толкова покоряваща и съкровена, че ще принуди дъщерята да погледне с други очи на живота си. И да повярва, че чудото се случва, когато срещнеш „някой като теб“.

Някой като теб

Шавиер Бош

Няма да забравя първия път, когато се загледах в теб.

– На бас, че утре не ще да е на училище – промърмори.
– Откъде пък знаеш? – отвърнах приглушено.

Може би нямаше да се загледам в теб, ако Аксел не бе подхвърлил това за облога, докато наблюдаваше как си тръгваш от училище по необичайно време.

– Като гледам как си тръгва, Джина повече няма да се появи. – Вторачихме се навън през прозореца и проследихме с очи как крачиш с бавни стъпки, хванала за ръка онзи тип, а Аксел додаде: – Поне до понеделник няма да я видим.
– Вие двамата на последния чин… Ще благоволите ли да млъкнете?

Училищният библиотекар не беше настроен за шеги. Преподаваше философия на големите и макар често да му се налагаше да ни отправя предупреждения, за наш късмет още не ни знаеше имената. Впрочем ние, деветгодишните малчугани, имахме достъп до литературния рай само един ден в седмицата – сряда следобед. Някой мъдър педагог бе преценил, че ако възприемаме мястото като забранена територия, желанието да го посещаваме ще е по-силно; ще ни е дваж по-интересно да разместваме и пререждаме книги, да се ровим в безчетните томове и лавици фантазия, докато попаднем на онази едничка история, която да ни завладее. Докато открием Книгата с главно „К“, всеки своята, която да ни посвети в сладината на четенето. Само че за мен и Аксел библиотеката бе съвсем друго – съвършеното място за забавление. В дъното от стена до стена и от пода до тавана се простираха несметни лавици с подредени книги с гръбчета на показ и класифицирани по критерия на Аюсо, който се очакваше да е сполучлив, но ние двамата повече обичахме да се настаним отсреща, до големия прозорец. Слагахме коя да е отворена книга на масата и прекарвахме часа в тихо бърборене, извърнати към двора с трите бора, докато разположилият се на учителската маса Аюсо с помощта на миниатюрните си очила на върха на носа архивираше колекция от прастари пощенски картички от Барселона.

С Аксел бяхме открили, че големият прозорец в библиотеката е отлично стратегическо място за властване над цялото училище. Предоставяше всеобхватна панорамна гледка  – от вратата, водеща към физкултурния салон и съблекалните за малки момчета и момичета, до предната ограда на училището, откъдето, ако източиш шия, виждаш част от улица „Белесгуард“  – cul-de-sac; на нея най-рано пристигналите възпитатели и учители заемаха местата за перпендикулярно паркиране. От другата страна на големия прозорец се намираше рисувателната зала, а досами едни бугенвилии, на които доста им струваше да захванат корен, бе вратата на канцеларията, която при случай на нараняване или главобол се превръщаше в лечебница или в прибежище, или въобще в кът за облекчение. В сряда следобед от три до четири трите бора в училищния двор се наслаждаваха на мигове покой. В тоя отрязък от деня не служеха ни за греди на футболна врата, ни за връзване на въжета за скачане. Децата по това време бяха в класните стаи и дворът пустееше, никой не минаваше. Само привършилите с миенето на чинии и тенджери жени от кухнята напускаха сградата с бавна и уморена крачка. Дежурните в столовата имаха повече желание да се радват на остатъка от следобеда и на живота, тъй че яхваха велосипедите си и поемаха надолу по „Белесгуард“. Понякога в сряда от три до четири, докато ние от трети В седяхме в библиотеката, идваха родители и се насочваха право към канцеларията, за да чуят присъдата за детето си от устата на класния ръководител. Но ето че една топла сряда на май, когато униформата вече ни дразнеше и еднички минувачи в двора бяха вятърът и покоят, видяхме вестяването на загадъчна особа.

Едно такси спря пред входа точно отпред и от него мигом слезе мъж на възрастта на бащите ни. Не разпознахме в негово лице родител на дете от училището. Беше с вратовръзка. С тъмно облекло и вратовръзка. А в училище рядко влизаха вратовръзки. – Биел, виж.

Аксел ми сочеше мъжа, а аз недоумявах какво толкова има за гледане.

– Таксито стои, не си тръгва.

Ужасно харесвах барселонските таксита, жълто-черни на цвят. Мрачновата комбинация, вярно, но пък придава тъй отявлена индивидуалност на колата… Виждаш такова едно такси и си казваш… Впрочем и в Буенос Айрес такситата са жълто-черни. Мъжът с вратовръзката и с черен непокорен перчем на челото изкачи без бързане стълбите от уличния тротоар до библиотеката. На вратата на канцеларията се показа да го посрещне директорката на училището със сериозно изражение. Аксел веднага отбеляза, че срещата не била каква да е, от обичайните. Тузарката, госпожа Рамос, се появяваше зорлем предимно в критични случаи. Здрависаха се, пристъпиха навътре в стаята и за няколко минути изгубихме поглед върху играта. Проведоха явно кратък разговор, защото не след дълго Тузарката излезе сама и с типичната си стегната походка, с превит гръб (заради дискова херния или заради вироглавата ѝ отдаденост на балерина) мигом се отправи към рисувателната зала. Ние от трети В всяка сряда след обедната почивка по програма бяхме в библиотеката, а вие от трети Б имахте час по рисуване и приложни изкуства. Помня, че онази седмица задачата бе да прерисуваме къщата на Жоан Мирò в Мон-Роч дел Камп, която Торио бе закачил на дъската. Нищо работа. Да прерисуваме Мирò за един учебен час. И то с бои, дотолкова засъхнали и втвърдени, че само докато ги омекотим с вода, и вече бе време да предаваме рисунката. Конте беше тоя Торио. Върви с предмета сигурно. Но на излизане от залата с Тузарката в онази сряда неговото лице също посърна. Влязоха отново и Аксел изстреля:

– Виж, Биел, виж. И Джина тръгва с тях.

Торио не помръдна от мястото си, вратата на рисувателната зала си стоеше отворена зад гърба му, а директорката и ти се упътихте към канцеларията, та тогава си помислих: странна работа.

– Какво може да е сторила? – попитах Аксел.

Още не бяхте стигнали до канцеларията, когато от нея излязоха тайнственият мъж и твоята класна, не ѝ помня името, и тя ти сложи раницата на гърба, след което по майчински, ако позволиш така да се изразя, те целуна по двете бузи. Тузарката, която в живота си не бе целувала никого по двете бузи, те докосна сдържано по лицето. После мъжът те хвана решително за ръка и двамата бавно, бавно се упътихте към улицата. Докато минавахте покрай рисувателната зала, Торио ти каза довиждане с четка в ръка и доколкото можах да видя отдалеч, както бях с извърната глава, ти се усмихна.

– Възможно ли е да са я изключили, как мислиш?
– Джина?
– Ами защо иначе ще я отвеждат? Този мъж не е баща ѝ…
– А кой е според теб?
– Баща ѝ е с мустаци, този никога не съм го виждал.

И докато Аюсо се разтушаваше с мъмрене на един дългуч, задето връща „Баронът по дърветата“ на Итало Калвино със закъснение, Аксел и аз се заехме да разискваме причината за твоето изключване.

– Откраднала е пари – казваше единият.
– Откъде да открадне пари?
– От ръководството… – Например, измисляхме си.
– Или е влязла в мъжката съблекалня… – И ни напуши смях.

– Да, влязла е там, съблякла се е и си е показала срамните устни на децата от трети Б. Застанал на вратата, Аюсо ни кресна. Направихме се на три и половина, уж четем, и продължихме шепнешком да обсъждаме възможни варианти. В този момент ти и господинът, който дойде да те вземе, вече бяхте извън училището, в таксито. Чакайки с включен брояч, таксиджията бе направил обратен завой в сляпата уличка „Белесгуард“, за да се върне пак по нея.

– Може родителите ѝ да са умрели…
– Дядо ѝ и баба ѝ, искаш да кажеш. Как родителите ѝ ще умрат?

Ето тогава, в онази топла сряда на май към четири часа следобед пред големия прозорец на библиотеката с гледка към двора с трите бора на училището с име на светец и с Аюсо като най-чудноват негов персонаж, който не спираше да ръмжи от другия край на залата – точно тогава светът ми се сгромоляса, потънаха ми гемиите. Открих, че родителите също могат да умират. А никой дотогава не ми го бе казвал. Никога не го бях помислял. Отведнъж цялата ми увереност, цялата сигурност рухна. И в живота ми се намести едно чувство за угроза. Намести се нов, непознат и дълбинен страх.

За автора

Роден през 1967 г., Шавиер Бош е утвърден журналист и писател. Името му се свързва с водещи печатни и електронни медии, основател е на успешни периодични издания, телевизионни и радиопрограми.

На белетристичното поприще се изявява като автор на кратки разкази и романи, спечелили интереса на читателите и на критиката. Носител е на наградата за литература на каталонски език „Сан Жорди“ (2009). За „Някой като теб“ (2015) получава престижното отличие „Рамон Люл“.

Шавиер Бош пристига в София за премиерата на българското издание на „Някой като теб” на 30 май от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”, НДК.