"Нощна пеперуда" на Катя Кету (корица)

Преводът от фински е на Росица Цветанова, а дизайнът на корицата – на Живко Петров

“Нощна пеперуда”  (Изд. ICU) е дързък роман за любов, нечовешки изпитания, дълго пазени тайни и игра на власт, подписан от северната кралица на литературата.

Прозата на Катя Кету лъкатуши с лекота между минало и настояще, прелита над обрулените пейзажи на Северна Европа чак до далечния ѝ североизток.

Страница след страница красивото и грозното се редуват, недостойното измества възвишеното, регистрите се сменят и допълват.

В писането си Кету се опира на традицията на северната гротеска, но я подправя с щипка магически реализъм.

Eлементи от трилъра и криминалния роман са смесени с похвати, характерни за историческата сага, а към всичко това е добавена мъничко мистерия и древен фолклор.

Резултатът е пълнокръвно читателско преживяване с наситен вкус и аромат.

1937 г., Петсамо, Лапландия. Бременната Ирга прекосява границата на ски, за да последва любимия си и обещанията му за безоблачно бъдеще. Но животът невинаги е какъвто го мечтаем. Младата финландка попада в един архипелаг на болката, където човекът е доведен до немислимата крайност на съществуването. Да, годината е 1937…

2015 г., Лавра, Марий Ел. В селото, чието население живее според древни закони и поверия, е намерен трупът на етнолога Хенрик. Дъщеря му Верна пристига, за да разбере повече за последните мигове на баща си, но стига до разкрития, които преобръщат целия ѝ свят…

Нощна пеперуда

Катя Кету

Село Лавра, 2015 г.

Верна

Елена Михайловна се протяга към букетче билки, окачено на кука на тавана, и олющва с кривите си пръсти листенца за чая. В ноздрите ми нахлува омайващо ухание, което се разнася още в мига на появата си. Разчиствам място на масата, изправям табуретката и приглаждам покривката. Елена Михайловна поднася чашите чай с треперещи ръце.

Погледът ми се спира върху колаж от снимки, окачен в рамка на стената. По думите на татко такива висят из стаите в почти всички колиби на стари руснаци. Син, постъпващ в армията? Дъщеря, омъжена за киргизец, който е забогатял от петрол? Всички искат да напуснат тия места и да тръгнат по широкия свят, малцина успяват.

Една от снимките се набива на очи. Майка с двама сина. Децата са с пионерски униформи, майката е облечена в по-традиционна одежда. Гръдта ѝ е украсена със сребърно звънче или камбанка, на главата си носи традиционната конусовидна шапка сорока, характерна за омъжена жена. Едното пионерче ми изглежда леко имбецилно, ала погледът на другото е пронизително остър, сякаш надвива времето и е способен дори и сега да ни наблюдава от своето минало. Потръпвам. Дали всички лица по снимките са измрели?

– Това да не би да са Елена Михайловна и синовете ѝ?

– Ти си гледай твоята работа, няма какво да идваш да се присмиваш на една старица.

Защо ли татко е искал да дойда тук, отвъд границата, при тази изкуфяла бабишкера? Сменям темата на разговора.

– Къде са нещата на баща ми?

– Отнесоха ги. Компютър и един такъв преносим телефон. Макар че си бяха съвсем непотребни, разбира се. Ония новите телефони тука не работят.

– Трябва да се обадя във Финландия. Да проверя как да закарам тялото у дома.

Обзема ме позната неувереност. Как ще транспортирам трупа до Финландия? Дали Външно министерство ще се погрижи за всичко? Би следвало да знам или да съм в състояние да узная, нали съм репортер.

Елена Михайловна присяда на ръба на табуретката и заявява:

– Не се коси, селският милиционер все ще проучи. Игор Попов е кадърно момче, макар още да не си е намерил жена.

Неприятният дъртак, дето кибичи на люлеещия се стол, се изкикотва, Елена също се подсмихва иронично. Стряскам се:

– Но нали все пак ще се проведе някакво разследване?

Елена Михайловна тутакси застава нащрек.

– Не бива да разпитваш прекалено много. Тука не гледат с добро око на пришълците, дето си врат носа, без да им е работа.

Один Змийския език изтърсва:

– Хулиганите, те отмъкват и ябълките.

Хулиганите явно дебнат зад всеки ъгъл. В гласа на Елена Михайловна обаче проскърцва страх:

– Беше Керемет Светлооки[1].

Тя вдига кривия си пръст и го размахва заплашително по посока на тъмната нощ.

– Ей там.

Какво има там? Не смея да попитам. Взирам се в смрачаващата се лятна нощ през прозореца. На хоризонта линията на гората поддържа ниския небесен праг с назъбените си корони. За миг ми се струва, че успявам да различа създание с блеснали очи в дъното на двора. Присвивам клепачи, но чувам единствено далечния зов на бухал и долавям свежия аромат на цъфнала офика през открехнатия прозорец.

– Там седеше финландецът, втренчен навън. Там го и видя.

– Какво видя? – учудвам се аз и се стряскам, понеже един клон одрасква грапавото стъкло на прозореца.

– Убиеца. Да-а, предупредих го аз финландеца. Махай се, докато още е време. Не ме послуша, никога не слушат.

Стъписвам се. Измежду офиките изхвърча едра черна птица, сякаш долавям стърженето от стъпки, като че ли някой се прокрадва край колибата. Имам чувството, че нощта ме дебне иззад прозореца, готова да ме погълне.

– Кой беше тук по онова време? – напирам обратно към реалността.

– Че кой да е бил – аз и Один, старите хорица. Лариса Моркова беше ходила да души какви ги върши старият Попов. Пенсионери сме ние, през какво ли не сме минали. Та така, де, там отърча баща ти, вуйдымо пормо, като муха без глава.

Звучи ми като някой от твоите пристъпи на делириум, тате. Веднъж те заварих на пода в сауната, гърмеше мравки с изкривена ловджийска пушка. Много ти се били отваряли на теб, професора. Не, там навън няма нищо.

– Ще останеш за през нощта, чухничке. Не си е работа да ходиш по тъмна доба, когато щъка Керемет.

Гласът ѝ трепери и се чудя дали се бои повече от ОМОН, или от този призрак, дето броди из сенките. Може би бабата се чувства в по-голяма безопасност, когато сме трима тук. Кимвам, къде ли да ходя.

Дядото с буцата трепва на люлеещия се стол и изръмжава:

– Трябва ми от мехлема.

– Айде пак и ти. Седнал си да се разпореждаш със старицата, ставите ми скрибуцат, жлъчка се стича във вените ми наместо кръв, а гърбът ми е като питанка.

Защо ли не му даде малко пиячка на този откачалник, та да се кротне.

– Ама какво ли разбира младото от тия работи. Хайде, допий си чайчето, пък ще ти стане по-добре.

Елена Михайловна следи да обърна силния сладникав чай чак до дъно.

– Долу в мазето може да е останал буркан мед. – Елена Михайловна изглежда посърнала. – Ала сега не може да ходим там. Не и в такава вечер. Черен ден.

Понечвам да стана и да помогна, но краката ми се подкосяват някак странно. Главата ми е замаяна, контурите се размазват пред очите ми. Залитайки, отивам да вдигна капака на пода, но успявам само наполовина. Сякаш насън долавям, че подът в мазето е покрит с вода. Детско краче? Червена пионерска връзка? Вие ми се свят, имам чувството, че се гмуркам в мътни дълбини.

– Остави, де. На Черния ден не е удачно да се слиза в мазето. Чёрный день, такъв е той.

Гласът на старицата отеква далечен, ръцете ѝ ме водят към спалнята. Клепачите ми тежат, ухае на безопасност и домашен уют. В съзнанието ми пробягва мисълта, че и татко е прекарал последната си нощ в тази стая, в същото това легло със сини табли. Главата ми натежава и потъва в мътната вода, крайниците ми омекват. Усещам как ме настаняват в постелята и ме покриват с огромна завивка с дъх на лавандула. Да не би старицата да ме е отровила с чая си? Дълбините ме засмукват. Ще ми се да кажа, че ме е страх да се гмуркам, но езикът не ме слуша. От устата ми се разнася единствено измъчен стон.

– Спи сега, денят беше дълъг.

– Благодаря, Елена Михайловна – успявам да изломотя.

– Елна.

Гласът ѝ е дрезгав, докато заглажда бретона ми настрана:

– Поро йӱд лыже. Означава лека нощ на марийски.

Вратата на стаичката се затваря и усещам как потъвам все по-надълбоко в някакъв тъмен казан с мека и сладка тиня, която същество с искрящи очи разбърква и наглежда.

[1] В митологията на марийците Керемет е дявол, божество на злото, брат и противовес на демиурга Кугу Юмо. Б. пр.

За автора

Катя Кету (10 април 1978) е автор на романи, разкази и анимационни филми, колумнист и филмов продуцент. Една от най-обичаните, награждавани и популярни финландски писателки днес.

Първият ѝ роман излиза през 2005 г. и е номиниран за най-добър дебют. Пробивът си на световната литературна сцена Кету прави с романа „Акушерката“ (2011), в чиято основа е заложена семейната ѝ история и описва любовта между финландска акушерка и нацистки офицер от Втората световна война с прототипи нейните баба и дядо.

Любимка на читателите и критиката, превеждана и награждавана, Катя Кету възприема света през словото и визуалния образ.

Завършва анимация в Академията по изкуства в Турку, учи финландска литература в Тампере, Финландия. „Нощна пеперуда“  (2015) затвърждава репутацията ѝ на съвременен автор с разпознаваем стил. Преведена е на над десет езика, сред които чешки, датски, унгарски, естонски, френски, немски, норвежки, полски и шведски.

От каталога на Изд. ICU горещо препоръчваме също:

Разпъната на простора, “Втора кожа” е навременна книга и красива поезия

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук