„Гала-Дали” е психологически достоверен портрет на един вечен съюз, запечатан в неподражаеми картини.

Книгата хвърля светлина върху личността на Елена Дмитриевна Дяконова, известна на света с името Гала.

Неустоимата рускиня остава в аналите на сюрреализма като муза на трима бележити творци, притежаваща неоспоримата дарба да открива таланти и да ги подтиква да разцъфнат в пълния си блясък.

Гала не е просто извор на вдъхновение, импулс за съзидание и безмълвна сянка.

Опиянена от свободата и плътската наслада, от езотериката и парите, обичана до полуда от партньорите си и недолюбвана от обкръжението им, тя неистово се бори да наложи своя облик и глас в мъжкия свят, в който ролята на жената се свързва най-вече със съпружеска вярност и всеотдайно майчинство.

И го постига, защото е Гала и за нея силата на женствеността не означава да се облегне на мъжка ръка. А геният Салвадор Дали е нейното „най-сложно творение“, както сама го нарича.

Гала-Дали

Кармен Доминго

Магът

Днес започва всичко

Москва–Клавадел, 1913 г.

– Ще бъдеш сама за известно време, но ще се върнеш излекувана. Белите ти дробове вече няма да ти създават неприятности – увери я баща ѝ Дмитрий с тон, който отдалечаваше драматизма и потвърждаваше важността на стъпката, която предстоеше да предприеме.

Гала и Дмитрий бяха свързани в особено съучастничество, каквото не съществуваше нито между нея и майка ѝ, нито с братята и сестра ѝ. На всичко отгоре той не ѝ беше кръвен баща, а пастрок. Въпреки това обаче от самото начало тя го възприе като свой истински родител. Беше единственият баща, когото познаваше, и единственият мъж, от когото бе приемала съвети и по някой и друг упрек. Неговото присъствие бе изтрило от паметта ѝ онзи Дяконов, който се наливаше с водка и биеше майка ѝ всяка вечер, докато един ден напълно изостави семейството си на произвола на съдбата и оттогава – ни вест, ни кост от него. Малко след това Дмитрий Илич Гомберг влезе в живота на Антонина, майката на Гала, и на четирите ѝ деца, за да остане там завинаги.

– От малка… от съвсем малка боледува така – вайкаше се майката на Гала, гледайки безпомощно дъщеря си и не знаейки какво още да стори.

– Може би трябва да я заведем в централната болница.

Направиха го. Гала също бе изморена от честите боледувания, от стоенето вкъщи от малка, защото всяко движение отключваше задух. Наскоро бе навършила осемнайсет години и не минаваше месец без криза, а това изостряше още повече болестта ѝ. В Москва лекарите я подложиха на основен преглед и разтревожени, че белодробното ѝ страдание може да прерасне в смъртоносна туберкулоза, решиха, че здравето ѝ би се повлияло най-добре от лечение в Швейцария. След известен период в санаториума в Клавадел състоянието на дробовете ѝ несъмнено щеше значително да се подобри.

– Ще пътуваш сама – обясни баща ѝ. – Ще те посрещнат на гарата.

– Не се притеснявай, няма да съм сама. Те ще дойдат с мен – уверено отвърна девойката и посочи етажерката, където стояха любимите ѝ книги. – Всичко ще бъде наред.

Беше убедена в това. Открай време книгите бяха единствената компания, която ѝ бе нужна. Беше отраснала сред тях, заобиколена от поети, художници, преподаватели, приятели на родителите ѝ… Изолирана от своите връстници, Гала обичаше да е между възрастни, те не усложняваха нещата, знаеха какво искат… На техните събирания тя сядаше в единия край на хола и слушаше разговори, дето невинаги разбираше, но ѝ доставяха голямо удоволствие и разтваряха ума ѝ към други светове, които жадуваше да достигне. Още тогава, в бащината си къща, Гала започна да чете леки романи, да опознава Европа, да се възхищава на културата ѝ и да мечтае да е като онези образцови момиченца, живеещи някъде във Франция. Девойки с накъдрени на масури коси, които слушаха майките си да рецитират поезия и въздишаха с копнеж по съпруг, който щеше да ги направи 20 щастливи до края на живота им. Момичета, които никога нямаше да бъдат като нея, ала прекарваха живота си на място, където тя би искала да живее.

По онова време Гала откри удоволствието, изпълващо я, когато гали някоя книга, насладата да прокарва пръсти по страниците, да вдъхва жадно мириса на корицата, да си представя неизреченото в стиховете дори отвъд онова, което самият поет бе искал да каже. Не, с книгите нямаше да има време да се чувства самотна. Както и с един от вечните си приятели – картите таро. Каквото и да станеше, книгите и тарото щяха да ѝ дават усещането, че си е у дома. Все пак тя умишлено не спомена таро, за да избегне иронията на братята и сестра си – видеха ли картите в ръцете ѝ, те мигновено я обявяваха за луда.

* * *

Първото прекачване бе на гарата в Ландкварт. Беше навършила осемнайсет малко преди да замине и при все че у дома често си мечтаеше да напусне Русия, сега за пръв път се чувстваше истински свободна. Призори, току-що пристигнала с влака от Москва след продължителното пътешествие, прекосявайки Европа, тя си каза, че би било прекрасно да поседне в малкото кафене на цюрихската гара. Преди да прекрачи прага, пристегна с ръка дългата черна кожа, за да се предпази от студа, огледа се наляво и надясно, да се увери, че никой не я наблюдава, и влезе в заведението с уверена стъпка. Седна на стол до маса с бяла покривка и поръча на един от сервитьорите с дълги престилки чай с мляко и препечени филийки. Докато чакаше, погледна часовника, поставен на централно място на стената, който ѝ напомни, че след по-малко от два часа тръгваше следващият ѝ влак за Давос. Това беше крайната цел на пътуването ѝ – швейцарският санаториум в Клавадел.

Свърши със закуската и преди да излезе, направи знак на някакъв носач в униформа да ѝ помогне за куфара, понеже видя, че влакът вече е композиран. Мъжът с изрядна синя фуражка незабавно се отзова на повикването на девойката. Тичешком забърза с тежкия товар към перона, където чакаше солидната алпийска композиция, готова да тръгне след малко, проправяйки си път в изпълнени с грохот и пушек тунели. Когато стигна до купето, носачът нагласи куфара на мястото за багаж и се сбогува с Гала, навеждайки глава и тихо изричайки нещо на немски с протегната ръка. Девойката разбра жеста му и затърси в малката си черна чантичка, намери няколко монети за бакшиш и ги пусна в дланта му, без да я докосне.

След като се настани във вагона, се огледа, дирейки нещо, което да привлече вниманието ѝ, сякаш за да прикове погледа си за няколко секунди. В купето имаше други пътници, но нито един не изглеждаше особено интересен и тя реши да избягва разговорите с непознати. Така, седнала на края на седалката, зарея очи през прозореца. Със сгънато на коленете си кожено палто и с тежка астраганена шал-яка около врата, тя силно притисна малката чантичка към гърдите си. В крайна сметка не задържа поглед върху никого, но ѝ се стори, че забеляза как другите я наблюдават. Това усещане не беше ново. Беше слаба, с много бяла кожа и белезите на болестта я отличаваха от останалите момичета на нейната възраст, предизвиквайки изумление в погледите на хората. В този момент остро изсвирване оповести тръгването на влака и прекъсна мислите ѝ. Грохотът на локомотива потвърди, че се движеше. Гала се загледа през прозореца и усети как колелата се завъртяха. С отдалечаването си от гарата влакът започна да набира скорост. Не след дълго локомотивът се озова сред пейзажи, охранявани от тъмни борови гори, езера и заснежени планини. Безкрайни гледки приближаваха с отмерено темпо, изниквайки някъде отвъд местата, до които погледът стигаше. Безбрежни картини, засилващи усещането за безгранична свобода, обхванало Гала, когато пристигна на гарата в Цюрих. Никога дотогава не бе виждала нещо подобно, нито бе изпитвала насладата от независимостта.

Само три дни след началото на пътуването, което на моменти ѝ се струваше безкрайно дълго, Европа ѝ отваряше широко вратите си към един нов живот. Тя още не знаеше, че този влак открива пътя към една нова Гала. Пейзажът щеше да се запечата завинаги в паметта ѝ като символ на първата ѝ победа и на нейното преобразяване.

Казан беше хубав град, ала нищо повече от обикновено провинциално селище. Дори Москва не я задоволяваше. С улици, покрити със сняг през дълги месеци от годината, това беше град, където много рядко човек решаваше да се поразходи просто за удоволствие и където бе принудена да живее затворена у дома. Съдбата ѝ беше в Европа, разбра го наскоро след като пристигна в Клавадел, въпреки че дойде с дробове, сковани в лед. Години по-късно, установила се на топлото средиземноморско крайбрежие, когато чуеше да се говори за студ, тя щеше безмълвно да се усмихва. Студено край Средиземно море! Нямаха представа какво говорят, ето това тук беше студ, но студ, който щеше да я излекува и да я насочи към новия ѝ живот в една страна, където, както в някакъв неин сън като малка, никога нямаше да има сняг по улиците. Затвори очи, облегна буза на прозореца, здраво притискайки чантата до гърдите, и отпусна главата си да се полюшва до стъклото в такт с клатенето на влака; замисли се за родителите си. Едновременно изплашена и развълнувана от пътуването, предприето от дъщеря ѝ, Антонина се бе разплакала на раздяла при мисълта за онова, което подобно дълго пътешествие би могло да стори на разбитите бели дробове на девойката, и изпълнена със страхове, че може повече да не я види. Дмитрий обаче беше различен, не обичаше хленчовете. Той беше сигурен, че Гала ще устои на трудностите, и знаеше, че ще пристигне в санаториума и ще се завърне от него невредима. Прегърна я, за да ѝ вдъхне вяра, и прошепна в ухото ѝ съвет:

– Свободен, Гала, човек трябва да бъде свободен. Трябва да осъзнаваме собствената си свобода, да се ползваме от нея, тъй като Бог ни я дарява и тя е само наша. Би било грях да не го сторим. Възползвай се да си свободна, без да мислиш за другите.

Гала се усмихна с благодарност при спомена за тези думи.

За автора

Родена през 1970 година, Кармен Доминго е нашумяла испанска писателка, неведнъж номинирана за престижни литературни награди. Известна като изследовател на мястото на жените в историята на XX век, сега тя логично отправя взор към съдбата на Елена Дмитриевна Дяконова, позната с името Гала. Влиятелна и болезнено амбициозна жена, покорила не един мъж и положила харизматичния си отпечатък върху емблематично за столетието изкуство.

А Салвадор Дали обичаме и заради:

От рошав Водолей към срамежлива Дева или 12-те зодии на Салвадор Дали

Чудните илюстрации на Салвадор Дали за “Алиса в страната на чудесата”

Сюрреалистичните илюстрации на Салвадор Дали за Дон Кихот (рядко издание от 1946 г.)