„Джакомо Казанова. Соната за разбити сърца“ (Изд. Ера) ни потапя в живота на един от най-харизматичните персонажи за всички времена, очаровал целия свят.

Помни се най-вече като авантюрист и класическа икона на съблазнител и либертарианец.

В книгата на Матео Струкул обаче откриваме още много други негови качества, или както самият автор казва:

„Моят Казанова се ражда от желанието да възстановя целостта на тази личност, една от най-интересните, съществували в световен мащаб.

Животът му не е бил безпроблемен, но въпреки това той е бил  пътешественик, поклонник на изкуствата, юрист, бунтар, ловък фехтовчик, талантлив цигулар, уважавал е традиции и нрави, различни от неговите.

Разбира се, бил е съблазнител. Но това е само един аспект от личността му.“

Матео Струкул е популярен италиански писател, доктор по Европейско договорно право и носител на множество престижни литературни награди. През 2017 г. печели наградата „Банкарела“ за книгата си „Медичите: една династия на власт“, първата от тетралогия исторически романи, която оглавява класациите в Италия, Германия и Испания.

В „Джакомо Казанова. Соната за разбити сърца“ Матео Струкул майсторски преплита историческа достоверност и въображение и създава изключителна атмосфера, богато подплатена с емблематични за времето личности.

Джакомо Казанова току-що се е завърнал в града, а графиня фон Щайнберг му отправя дръзко предизвикателство: ако успее да съблазни дъщерята на един от най-влиятелните хора в града, тогава самата графиня ще бъде негова.

Казанова приема, убеден в успеха си с очарователната Франческа Еридзо. След поредица от зловещи машинации и интриги Джакомо заподозира, че събитията са плод на пъклен заговор и той е само пешка в сложна игра между шпиони на Венеция и Австрийската империя…

Джакомо Казанова. Соната за разбити сърца

Матео Струкул

Платното на съдбата

Джакомо вдигна очи и видя нощното небе, обсипано със звезди. После погледът му се върна към водата: хиляди сребърни точици се отразяваха в неподвижното огледало на каналите.

Все едно че имаше на разположение два небосвода: този над него и синьо-зелената повърхност на лагуната. Нямаше друг град с две лица като този и въпреки многобройните недостатъци Венеция си оставаше вълшебна ракла с неповторимо великолепие.

Усмихна се: графиня Маргарете фон Щайнберг беше отправила най-странното предизвикателство, което бе срещал от дълго време. Знаеше, че то крие капани и измами, но точно тези изпитания му носеха удоволствие и го караха да извършва най-лудите и безразсъдни постъпки, а те бяха най-романтични.

Дълбоко в душата си усещаше, че не се е предал. Все още не се бе отказал от любовта, за да се обвърже с престижната кауза на властта. Всъщност тя не го интересуваше: беше свободен човек, това бе повече от достатъчно. Нямаше господар или владетел, защита му бяха жените, които го обичаха, и този град, тъй познат и близък, който толкова пъти му бе предлагал убежище под покривите и в потайните си улички.

Не се отказваше да живее. Въпреки завистта и изгнанието, въпреки проблемите и не на последно място, финансовия – неизлечимия му порок да прахосва цехините, които има. Животът беше прекрасен, а Серенисима – най-добрият съучастник в неговите авантюри.

Остави се на люлеенето на Канал Гранде.

Негов приятел му беше дал стара разнебитена лодка – намираше се в Сан Томà – и той я бе превърнал в една от многобройните си плаващи къщи. Така беше винаги готов да тръгне, ако се наложи. Е, не съвсем: някои от най-старите съдове бяха в твърде лошо състояние, биха се напълнили с вода догоре след първите няколко морски възела. Истината беше, че е само начин да има много домове и всъщност нито един. Както и да си попречи някога да пусне корени. На него му харесваше така, знаеше отлично, че откакто бе стъпил във Венеция, държавните инквизитори го държат под наблюдение и чакат момента, в който ще допусне грешка.

Не възнамеряваше да им даде това удоволствие, значи трябваше да се движи на пръсти, нещо, което никак не му се удаваше. Затова би приел всичко, което дойде: беше човек на интуицията, не на сметката. Някъде съществуваше съдба, написана за него, струваше си да я посрещне с открито лице, без страх. Нямаше да може да я промени, знаеше добре това, и може би този път щеше да загуби всичко. При срещата с Маргарете фон Щайнберг предусети фатален полъх, необяснимо, ала ясно осезаемо чувство за необратимост.

Бризът върху голите му рамене накара кожата му да настръхне. Вдъхна мириса на сол, а дългите му коси се ветрееха като гневни змии.

Една ръка докосна гърдите му с тънките си пръсти, нежни устни и зъби се впиха жадно в тила му.

Обърна се.
Гретхен.
Стоеше пред него съвсем гола. Великолепна.
Джакомо се остави на целувките ѝ.

Взе в ръце лицето ѝ, сложи устни върху нейните, после захапа. Бликна малко кръв. Тя се опитваше да се освободи от неговия глад и в същото време искаше още.

Той я целуваше като за последен път, Венеция трябваше да изгори в този момент.

Сами на палубата на старата лодка, съединени в прегръдка на чиста страст и животинска радост… Светлините танцуваха над тъмните води на канала, а дворците сплетоха корона около тяхната среща… Можеше ли да бъде по-хубаво?

Джакомо не вярваше, че е възможно.