За първи път у нас, като част от „Златни детски книги”, излиза томче, което събира в едно приказки и легенди от Латинска Америка (№ 77 от поредицата).

Някои от тях са открити и преразказани от прочути латиноамерикански автори, други са с неизвестен произход, но при всички е посочена страната, от която идват.

Съставителят и преводач – Елиана Митова – е дългогодишен журналист и познавач на испанката и латиноамериканската култура.

Тя е подбрала някои от най-интересните и запомнящи се приказки и легенди, които разкриват особеностите на този свят, пренасят ни в необятната американска земя и ни потапят в мистичния и вълшебен свят на магични същества, които ни учат на добрина.

Приказките са кратки, подходящи както за малчуганите, така и за всеки почитател на този жанр и най-вече на тази култура.

„Няма по-тъжна и по-красива поема от тази, която се е родила от американската история.

Не е възможно да се чете без нежност, без да се усетят цветчетата и перцата, които летят във въздуха. Една от прекрасните стари книги, подвързани в пергамент, които разказват за Америка на индианците, за нейните градове и празници, за ценността на нейното изкуство и изяществото на нейните обичаи.“

Хосе Марти

Из Латиноамерикански приказки и легенди

ХАИТИ

Тесин
(Легенда)

Живееше някога много красиво момиченце на име Ноеми. С баща си, майка си и братчето си тя обитаваше колиба на върха на планината. Оттам се виждаше реката, която криволичеше в дерето като красива сребърна змия. Но ако човек се спуснеше до нея, връщаше се целият в кал. От самия бряг водата изглеждаше мръсна, кална и жълта.

Сутрин и вечер майката на Ноеми заръчваше на децата да донесат вода от реката. Първо отиваше момчето, после – момичето. У дома имаше много работа и не бе възможно двамата заедно да слизат до дерето.

Една вечер, докато Ноеми се навеждаше над брега, за да напълни ведрото, малкото златно пръстенче със син камък се изплъзна от ръчичката й. Преди да стигне дъното, един многоцветен едър рибок го захапа с долните си зъби и пръстенът увисна на тях като обеца. „Чие ли е това красиво пръстенче?”, запита се рибокът и реши да изплува на повърхността. Плясна веднъж с опашка и ето го над водата. Оттам той зърна натъжената Ноеми, която ронеше сълзи и изглеждаше още по-хубава. Рибокът тутакси й върна пръстенчето.

– Стига си плакала! – скара й се той. – Кажи ми как се казваш и какво правиш толкова късно на реката?
– Казвам се Ноеми. Родителите ми живеят в чудната колиба със сламения покрив, която можеш да зърнеш оттук. Наливах вода и, без да искам, изпуснах пръстенчето. А вие, господин рибок, как се казвате? – усмихна се Ноеми и показа белите си зъбчета, които приличаха на зрънца ориз.
– Казвам се Тесин и живея в реката. Дай ведрото да ти донеса по-чиста вода! – отговори рибокът.

Момиченцето му подаде ведрото. Рибокът го хвана със зъби, изчезна навътре в реката, съпроводен от мъглив облак. След няколко минути се върна с толкова чиста вода, сякаш ведрото беше празно.

– Благодаря ти, приятелю Тесин! – каза Ноеми.

„Тесин живее в реката, Тесин, приятелят мой!”, тананикаше си Ноеми, докато се прибираше у дома.

От тази вечер при всяко слизане в дерето Ноеми пееше:

Тесин, Тесин
в реката плува той.
Тесин, Тесин,
добър приятел мой.

Щом чуеше гласа й да отеква като камбанка, рибокът тутакси излизаше от водата, за да погледа хубавата си приятелка. Говореха си като добри другари, след всяка среща се обикваха все повече и повече.

Майката забеляза, че водата, която носи Ноеми, е по-чиста от онази, която вади от реката братчето й.

Веднъж му каза:

– Що за мистерия е това? Сестра ти винаги носи вода по-чиста от твоята. Утре сутрин искам да ми донесеш вода като нейната!
На сутринта момчето пак донесе кална вода. Майката, огорчена, го наказа.
– Дано наказанието те научи да изпълняваш заръките на майка си! – каза тя.

Момчето се чудеше как Ноеми успява да напълни ведрото с толкова чиста вода. На следващия ден той я проследи тайно до реката. Скрито зад храстите, братчето зърна рибока Тесин и чу разговора му с момиченцето. Дори видя как Тесин отнася ведрото и го връща пълно с чиста вода. На връщане братчето непрекъснато си повтаряше песничката на сестра си:

Тесин, Тесин
в реката плува той!
Тесин, Тесин
добър приятел мой!

Вечерта майката отново прати момчето за вода:

– Ти Фре, иди да напълниш ведрото, но не забравяй, че искам чиста вода, каквато носи сестра ти!

Иначе ще те накажа строго – закани се майката.

– Мамо, много е просто! Аз зная кой пълни ведрото на сестра ми. Тесин!
– Какъв е тоя Тесин? – учуди се майката.

Момчето й разказа какво е чуло и видяло.

– Чакай, чакай – каза майката. – Аз сама ще проследя тази вечер Ноеми до реката, за да видя какво става там. Но ако ме лъжеш, жестоко ще си изпатиш! – повтори заканата си тя.

Речено-сторено. Майката изпрати Ноеми за вода и я проследи по пътя до реката. Видя Тесин и не можа да разбере как дъщеря й може да обича един рибок, а пък рибокът – да й бъде приятел. Майката се уплаши. Вечерта разказа на мъжа си, че тайно и опасно същество се е превърнало в рибок, който прави опити да омагьоса дъщеря им. Родителите дълго обмисляха как да постъпят, най-накрая решиха да убият Тесин. За да не натъжат любимата си щерка, заръчаха й да иде в града при леля си и да продаде на пазара кошничка фасул, която й дадоха.

Преди да тръгне за града, момиченцето мина край реката, за да види Тесин.

Тесин, Тесин
в реката плува той.
Тесин, Тесин
добър приятел мой!

Рибокът излезе от водата. Изглеждаше много тъжен.

– Аз ли те обезпокоих? Толкова си печален!
– Скъпа Ноеми, предчувствам, че нещо лошо ще се случи. Чуй ме добре! Ако забележиш по бялата ти кърпичка кървави капчици, върни се бързо край реката! Бих искал да те видя за последно, преди да изчезна!
– Защо говориш така? – разплака се Ноеми.
– Защото всичко може да се случи. Но ти не се плаши, чакат ни още много хубави дни – успокои я Тесин.

Поговориха си още няколко минути. Ноеми се развесели, но Тесин остана тъжен.

Към 10 часа сутринта майката и бащата на Ноеми заедно със сина си отидоха край реката. Момчето весело подскачаше пред тях. Като стигнаха брега, бащата запя:

Тесин, Тесин
в реката плува той.
Тесин, Тесин
добър приятел мой.

Рибокът се правеше, че нищо не чува. Тогава бащата накара момчето да изпее песничката. Гласът му приличаше удивително на този на Ноеми. Тесин тутакси показа глава над водата. Бащата беше майстор на лова на диви коне и предвидливо бе взел ласо с примка. Щом зърна Тесин, метна ласото над реката.

Тзиииииин! То профуча, мъжът стегна примката и изтегли рибока на сушата. Бащата и майката го доубиха с удари и решиха да го пренесат у дома, та да го хапнат на вечеря, а остатъка да осолят и консервират.

В това време Ноеми продаваше боб на пазара по 10 сентавос пакетчето. Край нея профуча кон, вдигна много прах, задави я и момиченцето извади кърпичката си, за да кихне и да си избърше лицето. Видя кърваво петънце върху бялата тъкан. „Тесин е пострадал!”, помисли си тя и се вторачи в кърпата. Още една кървава капчица, миниатюрна като главичка на карфица, обагри кърпата. И още една, и още една!

Парчето плат потъна в кръв.

– Нещастие е сполетяло Тесин! – извика Ноеми.

Трепереща от страх, тя продължи да продава боб, а щом изпразни кошничката, яхна малкото магаренце и тръгна към къщи. Преди да се прибере, отиде да потърси приятеля си на брега на реката.

Тесин, Тесин
в реката плува той.
Тесин, Тесин
добър приятел мой.

Пееше с мъка, а гласчето й трепереше. Никой не отговори на воплите й. Обляна в сълзи, които бе сдържала насила от сутринта, Ноеми продължи да го вика. „Уууууууу”, плачеше Ноеми, а реката и отговаряше подигравателно: „Глу, глу, глууууу”.

Стъмни се, дойде време да се връща у дома. Тя пришпорваше магаренцето с малките си крачета и му подвикваше: „Уииииииии”. Омаломощена от мъката, Ноеми искаше да се прибере по-скоро у дома.

Къщата беше празна. Но на огнището Ноеми видя тенджера с месо. На прозореца висяха големи парчета риба. Ноеми разбра какво се е случило, избухна в горчиви сълзи и запя: 

Тесин, Тесин
в реката плува той.
Тесин, Тесин
добър приятел мой.

Земята започна да овлажнява под крачетата й. Столчето, на което бе седнала, взе бавно да потъва. Ноеми пееше и не забелязваше какво се случва наоколо, толкова й беше мъчно. Потъна в земята до кръста. В това време братчето й Ти Фре се появи на пътя и се изплаши от гледката.

– Ноеми, бягай, бягай! – закрещя момчето.

Тя го гледаше, без да го вижда. Усмихваше се и продължаваше да пее. Момчето се опита да я разтърси за раменете, но нещо го повлече бавно надолу. Хукна да търси родителите си, за да помогнат на Ноеми да излезе от дупката. Бащата бе някъде далече в полето. Когато се върна, от Ноеми вече не се виждаше почти нищо. Само кичур от косичката й стърчеше над земята. Бащата отчаяно го сграбчи. В ръцете му остана една-единствена къдрица с цвят на мед.

От същата поредица с удоволствие препрочитаме:

Момчето и неговият късмет (из “Гръцки народни приказки”)