10 години след първото издание „Спътник на радикалния мислител” от един от най-обичаните и четени български писатели – Алек Попов – излиза в ново допълнено и преработено издание.
Разхождайки се по глобуса като един истински „радикален мислител”, Попов регистрира капаните и парадоксите на „сайбер–парадигмата”, поп- култовете, съвременните политически митове или пък описва знакови места във фрагментарни пътеписни очерци подобно на онзи за „след септемврийския Ню Йорк”.
В допълненото и преработено издание на „Спътник на радикалния мислител” ще откриете верен и критичен спътник в пътуването си през едно объркано и динамично време, наситено с двусмислени знаци.
С невероятно чувство за хумор Алек Попов отправя своя призив към бъдещите поколения – най-голямото предизвикателство, което ни очаква, е „да се научим да извличаме щастието от възобновяеми източници като думите, образите, звуците.”
А това се оказва по-лесно с верния спътник до себе си…
Спътник на радикалния мислител
Алвк Попов
ХОТЕЛИТЕ НА ИСТОРИЯТА:
ОТ ВАТИКАНА ДО БРЮКСЕЛ
…Най-същественият елемент от герба на Ватикана са ключовете към небесното царство, обещани според преданието на Свети Петър. Те отключват портите му пред вярващия или пък ги заключват, ако кривне от правия път. Всъщност това е най-старата и добре уредена виртуална държава, функционираща и до днес – наследник на по-старите, вече излезли от употреба версии като „Олимп“ и „Валхала“. Полето на тази реалност е толкова силно, че понякога светът, в който живеем, остава в сянката є. Милиони се подготвят да влязат в нея през целия си живот. Още повече се опитват да си купят място там по един или друг начин. Навремето това е ставало сравнително лесно, тъй като църквата е продавала индулгенции. „Щом монетата в касичката дрънне, душата от чистилището ще изхвръкне!“[1] – куплетът е приписван на известния продавач на индулгенции Йохан Тецел от 16-и век. Индулгенцията спестявала престоя в чистилището, като броят на откупените дни може да варира от десетки до десетки хиляди, и позволявала на душата да изчака Съдния ден в далеч по-комфортни условия. От гледна точка на сегашните представи тези документи напомнят ваучери за настаняване. Но докато за ада знаем всичко с най-големи подробности, информацията за небесния хотел всъщност е доста мъглява и едностранчива. Често се споменава за някакво място светло, място злачно, място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка. Апостол Павел пък казва: Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, И на човешко сърце не е дохождало, Всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят. Звучи наистина примамливо, но може да значи много неща. За сметка на това разполагаме с богата галерия от образи, дело на великите художници от Ренесанса, чийто талант и фантазия църквата е впрегнала, за да създаде нещо от сорта на „виртуален тур“ в рая. Включен е целият пакет от екстри: градини, цветя, поточета, езера, изобилие от плодове, голи хора, кротки зверове, облаци от светлина, а някъде в съседство обикновено се мяркат кадри от ада, за да се подчертае разликата в стандарта. За съжаление, почти липсва обратна връзка, като изключим свидетелствата на онези, които твърдят, че са били грабнати на небесата – най-често по време на сън или на кома, но понякога и направо от нивата. Техните разкази сякаш потвърждават официалната версия, дообогатена с някои дребни детайли, създаващи усещане за реализъм. На практика липсват каквито и да е негативни коментари дори с отсянка на дискомфорт, което навежда на известни съмнения предвид капризната човешка природа. През 15-и и 16-и век църквата отпечатала толкова много индулгенции, че предизвикала истинска инфлация на вярата. Мнозина се опасявали, че небесният хотел няма капацитета да побере всички напиращи да влязат. Аналогичен случай впрочем е документиран и в историята на „Ватикан Гардън Ин“ – мъж от Белмонт, Мисури, САЩ, свидетелства:
Този хотел прие резервация за 24 души от нашето семейство, при положение че по закон може да настани само 15! Заварихме още 8 души там… Две поредни нощи четирима възрастни се тъпкахме в двойна стая, след което се изнесохме. Въпреки това ни накараха да платим за нощувките, които не бяхме използвали. Изнудиха дори 87-годишния ми тъст инвалид да плати за самостоятелна стая, докато всъщност беше спал в помещението, където живеехме аз и съпругата ми!
Човек винаги може да се изнесе от „Ватикан Гардън“ и да се премести в HM, да речем, на съседната пряка. Докато небесният хотел няма алтернативи. Индулгенциите създавали хаос с резервациите. Хората протестирали. Мартин Лутер наковал прочутите си тезиси по портата на витенбергската катедрала, осъждащи тази спекулативна търговия. Сякаш искал да каже: „Божието царство не ви е хотел!“.
Концепцията за чистилището по някакъв начин е близка на миналите през социализма. Според учението на Маркс и Ленин човечеството няма как да премине от състояние на капитализъм – грях, към състояние на комунизъм – спасение, директно, без да се очисти от дребнобуржоазните наслоявания. Ако съзнанието не е на ниво, комунизмът не може да се случи – това е най-важното условие! А съзнанието не се променя бързо, уви… Приема се, че социализмът е междинно състояние, където чрез труд, лишения и други страдания избраниците на историята пречистват и издигат съзнанието си, за да могат достойно да влязат в най-висшия стадий на човешкото развитие. Партийните шамани прогнозираха, че това трябва да стане някъде през 80-те. 1980-а мина и отмина, а комунизмът си остана все така в бъдещето, загадъчен и примамлив като небесният Йерусалим. След което бе изкован набързо терминът „развит социализъм” като следващо стъпало към заветната цел. Но вече необвързана с конкретни дати… Партията също имаше навика да раздава индулгенции, които осигуряваха на притежателя си престой в номенклатурното лимбо, далеч от болката на ежедневието. За разлика от небесното, социалистическото лимбо бе съвсем материално и включваше цяла мрежа от почивни бази и магазини със специално снабдяване. В този сравнително луксозен хотел избраните изчакваха пришествието на комунизма или края на социализма, кое както дойде. Тъй като капацитетът му беше ограничен, партийните мениджъри избягваха да го рекламират. Дори напротив, следяха да не изтича излишна информация. Какъв хотел? Няма такова нещо! Та това са най-обикновени работнически общежития! Обаче слуховете вървяха от уста на уста: не са, не са! Много е хубаво даже там! По цял ден само славят Първия и не знаят що е глад и жажда. И тенискортове има, и басейни, и сауни, и какво ли още не… Че и голи ходят, като се напият! Ама какви са тези измислици, брани се бордът на хотела противно на всяка пазарна логика. Но свидетелите се множат. Аз видях рая! И аз, и аз!.. Грабнати, призовани, случайно проникнали. Вече е невъзможно да се отрича. Да, раят съществува – на една ръка разстояние, тук и сега! Това доказателство се оказа фатално за комунизма.
Краят на социализма обаче не значи, че попадате автоматично в оня прекрасен свят, за който само сте чували, чели и гледали. Капитализмът също е въпрос на съзнание, което, както вече знаем, не се променя лесно. И ето че отново трябва да се мине през чистилището – този път на Прехода, за да се очистим от всички соц грехове, които ни пречат да разгърнем пазарния си потенциал. И пак търпим мъки, страдаме, ридаем, блъскаме с юмручета по портите на новия рай като деца. Кога ще ни пуснете? Шаманите на пазарната икономика избягват да се ангажират с конкретни дати, а посочват мъгляви срокове – от 10 до 30 години средно, понякога дават и 50. Слава богу, търговията с индулгенции никога не е спирала. Закупилите ги под една или друга форма се излежават на сянка в лимбото на Прехода и пет пари не дават какво точно ще дойде после. Тук впрочем могат да се срещнат и доста от обитателите на социалистическото лимбо. Те са свикнали да живеят на хотел и са убедени, че всяка система предлага такъв. Стига да си направиш резервация навреме. Хотелът на Прехода е дори още по-луксозен, но вътрешният му ред нещо куца. Тук например доста се стреля и често се улучва, а понякога отекват и взривове. Рискът да бъдеш грабнат, също е голям. При това няма да те отнесат на небето, а в някое мрачно мазе, откъдето не могат да те откупят никакви молитви или добри дела, а само кеш. Т.е. съществува известна динамика на състоянията, която ни пречи да го дефинираме категорично като блаженство.
Някъде по средата на пътя между небесното царството и комунистическия рай лежи Европейският съюз. Без да се опира на божествения авторитет, нито на историческия детерминизъм, този проект, основан като най-прозаична общност за въглища и стомана, постепенно се еманципира от скромния си замисъл, разви се и израсна като самостоятелно тяло. Една уникална комбинация между суперсила и държава джудже! Макар и да изглежда внушително на картата, ЕС си остава по-скоро една виртуална проекция на идеята за Европа, под чиято повърхност продължава да лежи пъзелът на отделните нации държави. Реалното пространство на ЕС всъщност е съсредоточено в няколко малки анклава – в Брюксел, Страсбург и Люксембург, където са разположени основните му институции. Стъкленият корпус на Европейския парламент доминира над кроткия буржоазен Брюксел като купола на „Св. Петър” над Рим. Държава в държавата със собствен ред, с отделен ритъм, погълната от неразгадаеми вътрешни игри и комбинации, издаваща директиви, с които поне на теория страните членки се съобразяват – общото между Ватикана и ЕС може би е повече, отколкото се предполага. В пропорциите между виртуалното и реалното и степента на зависимост между тях. В амбицията да обединяват Европа на базата на идеи и ценности. И разбира се, в скритата логика на институциите, които независимо дали са предвидени да служат на Бога, или на гражданите, оставени без контрол, започват да служат сами на себе си.
Всеки уважаващ себе си политик има в кабинета си снимка с папата. Както и снимка с председателя на Европейската комисия. Трябва да признаем, че папата изглежда много по-ефектно и въобще не се налага да обясняваме кой е. Може би е време да измислим някакъв по-специален костюм и за председателя на ЕК, който да го направи по-разпознаваем – като Доналд Дък, Мики Маус или британската кралица? Но Ватиканът има зад гърба си 2000 години история, докато ЕС – едва 50, така че му е рано да се превръща в историческа атракция. Чака го още доста работа. Ключовете към небесното царство са дали на папите и земна власт над Европа. Ключовете към Обединена Европа също дават власт, подобна на папската – власт чрез влияние, която може да приеме различни форми на по-мека или по-твърда принуда в зависимост от постигнатия консенсус. ЕС е далеч от идеята да спасява душите ни… все още. (Ако се провали в останалото, може и това да му хрумне!) На този етап, доколкото е възможно, задачата му е да ни спаси от огъня на историята. Да създаде условия за нормален живот в рамките на едно пространство, традиционно разкъсвано от войни и революции, от религиозна и етническа нетърпимост, от социални противоречия и класови сблъсъци. Ако не може всеки да бъде блажен, то поне да може да си купи пералня и да изкара някоя седмица на море. Това определено няма нищо общо нито с небесния, нито със земния рай, но поне изглежда достъпно. Важното е да няма война, както казваха възрастните хора през миналия век с нотка на примирение. Офертата не обещава кой знае какъв лукс, но общо взето покрива стандартите на 3-звезден хотел с включена закуска. Нещо от сорта на „Ватикан Гардън Ин“. Душкабината може и да е клаустрофобична, но до мивката винаги има сешоар. Стаята може и да няма прозорец, но за сметка на това срещу леглото е монтирана чисто новичка плазма. И най-вече локацията – факт, който никой не смее да отрича. Заради локацията сме готови да преглътнем всичко!
„Най-хубавото нещо на този хотел е местоположението – наистина много близко до музеите и само на две крачки от метрото. Наоколо има прекрасни пицарии, пълни с местни хора!“
„На 20 минути от Колизеума! Но стойте по-далеч от гладиаторите, че псуват и налитат на бой. Това малко вгорчи преживяването ни…“
„Страхотна локация! Всичко, което трябва да се види, е на прага ти!!“
„Локация, локация и пак локация!”, отеква бойният вик на брокерите на недвижими имоти. Независимо от променливото настроение на персонала и битовите неуредици, „Ватикан Гардън“ никога няма да остане без клиенти.
Няма да остане без клиенти и Европейският съюз.
Всяка новоприета страна добавя по една звезда към емблемата на ЕС. Това, за съжаление, не го прави по-комфортен, а само по-голям. Откриват се допълнителни търговски площи, къртят се стени, сменят се инсталации. Новите крила обаче могат да се окажат на различен адрес, което неизменно предизвиква разочарование. Аналогична ситуация те посреща и във „Ватикан Гардън“. Разбираш го, докато тътриш багажа си по римските улици след хлапака от рецепцията като последен глупак. Хотелът разполага всъщност с още един етаж, на няколко преки от Виа Германико – подробност, която избягва да се афишира. Там вече няма дори бегло подобие на градина с трогателни изкуствени цветя! Налага се да минеш край купчина отпадъци и торби цимент, а стълбището е покрито с фин лепкав прах. Този вход, ако се съди по постингите от последните години, явно е в състояние на перманентен ремонт. На етажа те посреща вече познатият претенциозен дизайн, целящ да замаже очите ти през първите 30 минути, докато още се колебаеш дали все пак да не побегнеш. Хлапакът невъзмутимо те убеждава, че става дума за същия хотел, което, от една страна, е така, но от друга… не съвсем. Иначе защо се чувстваш толкова тъпо? Само глобата за клозета е същата, закуската се сервира на другия адрес. Докато стигнеш, кроасаните току-виж свършили. Но това са рисковете на разширяването. Попаднал в този апендикс, човек няма друг избор, освен да се раздели с илюзиите, ако иска да запази поне известно достойнство. Вратата на една от стаите зее; гостите са си тръгнали преди малко. Чаршафите са събрани на топка. Извадени от калъфките, възглавниците приличат на безформени късове дунапрен. Върху голия матрак личи ръждивочервеникаво петно. Кошчето прелива от отпадъци – бутилки, пликчета, етикети, картонени опаковки. Даваш си сметка, че и след теб ще остане същото. В края на краищата това е само хотел, независимо с две, три или пет звезди. Домът ти е другаде.
Свещеникът, който преди малко е напуснал площада „Сан Пиетро“ с бавни, ала твърди стъпки, отнасяйки тайната на необичайното си състояние, сега е приел образа на чиновник, изправен на площада пред Европейския парламент. Като изключим сивия костюм и лилавата вратовръзка, всичко останало – от прическата до куфарчето и обувките – изглежда напълно идентично. Времето в Брюксел обаче е значително по-мрачно. Мъжът е втренчил поглед в облаците, които се плъзгат по стъклената фасада като върху гигантски екран. Лицето му е ведро, личи си, че е прекарал спокойна нощ, и все пак… Нещо го е накарало да спре. Някаква сянка на съмнение, заплетена в крачките му като досаден плевел. Край него профучава млада жена с опъната по задника бизнес пола и оставя лека следа от парфюм. Колона от ученици, облекли фланелки с логото на програмата „Граждани на Европа“, крачи към входа, предвождана от напет рус гигант. Множество други фигурки кръстосват площада под различни ъгли. Не липсват и туристите, които се снимат пред стълбите за спомен. Никой не обръща внимание на самотния мъж освен бдителното око на охранителната камера, монтирана на близкия стълб. На около 200 метра, в един сутерен, няколко души със сини ризи са се скупчили пред монитора и наблюдават неподвижния силует. Първо с недоумение, а десетина минути по-късно – с нескрита тревога. Защо стои там? Какво е намислил?… Камерата дава лицето му в едър план. Един от служителите, трениран да разчита мимиките, отбелязва, че лявата му вежда подозрително потрепва. С всяка измината секунда напрежението расте. Дали е въоръжен? Какво има в куфарчето?… Някой предлага да се евакуира площадът. Служителите по сигурността вече навличат бронежилетките, когато, спокойно и леко, сякаш никога не е спирал, мъжът тръгва към сградата. Показва пропуска си на входа и минава през скенера. Фалшива тревога: в куфарчето има само папка, сандвич със сирене и ябълка. Може би и дискретен комплект дамско бельо за лично ползване… И флашка с най-новия компютърен вирус, който ще срине сървърите на ЕС. Както и един подострен като игла молив, който мъжът ще забие в сърцето на оня мръсник от петия етаж, защото отдавна си го проси… по дяволите! На теория може да се случи всичко. Дълбоко е човешкото сърце и няма скенер, който да проникне в тайните му стаи. Хотелите са свърталища на демони. А самотните им обитатели лесно попадат в мрежите им.
[1] As soon as a coin in the coffer rings / the soul from purgatory springs.
Ето какво мисли още Алек Попов по някои от засегнатите в книгата теми:
Роберт Менасе и Алек Попов говорят за свободата, границите и (не)възможните сюжети (интервю)
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.