„Заровени жертви“ е майсторски заплетен криминален роман, подписан от Джон Сандфорд.

Книгата запознава българските читатели с харизматичното ченге Лукас Девънпорт.

Минали са двайсет и пет години от изчезването на две малки момичета – случай, който той не е успял да разплете.

Навремето цялата полиция е вдигната на крак, но без резултат. Днес, при разрушаване на стари сгради в покрайнините на Минеаполис, телата им случайно са открити.

Което връща Лукас към престъплението – и към кошмара, още по-мрачен отпреди.

В далечната 1985-а шефовете му обявяват случая за приключен, но младият и напорист полицай не е съгласен с тях.

Сега има шанс да довърши започнатото, но колкото по-надълбоко рови, толкова по-ясно става едно: заровени са не само техните тела, заровена е истината.

Заровени жертви
(откъс)

Джон Сандфорд

Първи на терена пристигнаха машините за разрушаване – като стоманени динозаври, дърпащи и разкъсващи къщите със своите челюсти, които изтръгваха комини, керемиди, капандури и стрехи, дъсчени обшивки и тухлени стени, камък и зидария, греди, стълбища и балкони, каси на врати и прозорци. Стари мечти, мъртви амбиции и изгубени животи заминаваха в каросериите на самосвалите заедно с изсъхнали рози и пролетни люляци.

Щом разчистването приключи, дойде изкопната техника, за да прореже дълбока рана в тъмнокафявата почва, простираща се между двете пресечки. Към дузина тежки багери и булдозери „Бобкат“, „Катерпилар“ и „Мак“, както и една оранжева „Кубота“, запълзяха с пъшкане и ръмжене, борейки се със суровата земя.

Сега те стояха, смълчани като смъртта.

Водачите им се бяха събрали по двама и трима, с жълти каски на главите и велурени работни ръкавици, облечени в джинси и груби памучни ризи, за да обсъдят ситуацията. Около изкопа се въргаляха натрошени бетонни плочи, останки от онова, което някога бе представлявало подове и стени на мазета. Стари електрически кабели, намотани на рула, очакваха да ги приберат. Забити колчета обозначаваха периметъра на основите, където щеше да се излее новият бетон.

Нищо от това нямаше да се случи днес.

В единия ъгъл на ямата дванайсет мъже и четири жени бяха наобиколили вързоп, омотан в найлоново фолио – някога прозрачно, а сега станало ръждивожълто от годините. Вързопът още стоеше полузарит в земята, но пръстта от горния му край бе разчистена на ръка. Сред групата имаше неколцина ръководители на строежа – те се разпознаваха по жълтите, бели и оранжеви каски. Останалите бяха ченгета. Една полицайка на име Хоут, експерт по разследване на стари престъпления, бе коленичила пред вързопа, привела лице едва на десетина сантиметра от него.

Насреща ѝ, през найлона, се хилеха лицата на две мъртви момичета. Изсъхналата им кожа бе силно изпъната върху костите на скулите, челюстите и челата, очите им бяха черни дупки, а устните – сплескани белези, но зъбите им си оставаха все така бели и лъщящи, както в деня на убийството им.

– Това са те – вдигна глава Хоут. – Сигурна съм. Запечатани са там, вътре.

ДЕНЯТ В МИНЕАПОЛИС БЕШЕ ГОРЕЩ, по небето почти не се виждаше облаче. Юлското слънце жареше силно, но почвата си оставаше влажна и прохладна, миришеща на гнили коренища и съвсем леко на канал от разкъсаните от багерите тръби. Друга жена, нагазила в изкопа с обувки на токчета и черен панталон за двеста долара, сега омазан с кал, попита:

– Можеш ли да кажеш какво е станало? Били ли са вече мъртви, когато са ги увили в найлона?

– Най-вероятно да. – Хоут се изправи и отупа коленете на джинсите си. – Струват ми се обесени.

– Удушени?

– Не, обесени. Сега не се вижда добре, но и при двете забелязвам леко изместване на вратните прешлени, а ръцете им се губят някъде зад гърбовете, вместо да лежат отстрани. Предполагам, ще се окажат завързани или оковани с белезници. Във всички случаи експертизата ще покаже повече.

– Какво друго?

– Марси… – Хоут мразеше да се ангажира с предположения, преди да разполага с всички факти. Това си бе чисто нейна характеристика. Повечето ѝ колеги обожаваха да разтягат всякакви теории, включително отвличане от извънземни или сатанински ритуали.

– Поне нещичко?

– Добре, останала е доста тъкан. Телата са мумифицирани, сякаш са били едва ли не дълбоко замразени в найлона.

– А дали ще има органични следи от убиеца? – Жената имаше предвид сперма, но не използва думата. Ако намереха сперма, от нея можеха да извлекат ДНК.

– Възможно е – отвърна Хоут. – Надали се е пазил особено, защото по онова време никой не е бил чувал за ДНК анализ. Не е изключено да попаднем на косми или нещо друго. Но все пак аз не съм съдебен медик, така че… нека първо ги откараме при специалистите.

– Марси? – подвикна един от полицаите отзад. – Девънпорт идва насам.

Марси Шерил, завеждащ отдел „Убийства“ на Минеаполис, се обърна да погледне. Лукас Девънпорт, тъмнокос, широкоплещест мъж в черен панталон, синя риза и сако, окачено на показалец през рамото му, слизаше по земния насип към групата, насъбрала се около найлоновата гробница. Изглеждаше като излязъл от някоя класическа модна реклама – очите, ризата и вратовръзката му преливаха в трептящи лазурни оттенъци.

– Е, само Девънпорт ми липсваше – промърмори тя.

– Той е работил по това тук – отбелязва един от повъзрастните мъже, посочвайки телата.

– Надали – усъмни се Шерил. – Бил е твърде млад.

– Не, спомням си – настоя мъжът. – Здравата беше захапал случая. Беше му първият като инспектор.

Шерил беше най-старшият действащ полицай на сцената – уверена жена, наближаваща четиресетте, с гарвановочерна коса, широка белозъба усмивка и онова, което предходното ѝ поколение колеги наричаха „апетитна фигура“. Още в началото на кариерата си бе извоювала репутацията, че не се бои от юмручни схватки и се справя с полевата работа не по-зле от своите колеги мъже. Не се бе размекнала и по-късно, с изкачването в служебната йерархия, и всички бяха убедени, че един ден ще оглави полицията в Минеаполис или ще премине в политиката.

Сред стоящите наоколо имаше пет бивши ченгета, участвали в първоначалното разследване. След откриването на телата мълвата се бе разпространила с мълниеносна бързина и полицаи от всички краища на града – както пенсионирани, така и пред пенсия – се бяха качили в колите, за да дойдат тук, да зърнат момичетата с очите си и да поговорят за старите времена. За горещите лета и студените зими, за патрулирането по улиците, преди да навлязат високите технологии, компютрите, мобилните телефони и ДНК експертизите…

За автора

Джон Сандфорд е псевдоним на Джон Розуел Камп. Роден през 1944 г. в Сидър Рапидс, Айова, той започва кариерата си като журналист и през 1986 г. печели наградата „Пулицър“ за своите репортажи.

По-късно, вече като романист, създава над четиресет бестселъра. Те се делят на няколко серии, от които най-популярна е „Жертвите“, с главен герой Лукас Девънпорт – ченге от Минеаполис с остро чувство за справедливост, което понякога не се притеснява да заобиколи правилата, за да я постигне. Към същата тази поредица принадлежи и настоящата книга, чийто приковаващ финал несъмнено ще ви удовлетвори.