Според критиката „В черупката“ е алтернативен „Хамлет“, шедьовър, събрал всичко, което Макюън знае за своето изкуство.

Труди мами съпруга си Джон поета. Не с кой да е, а със собствения му брат, Клод глупака.

Труди и Клод имат зловещ план – да се отърват от Джон, но и един свидетел – деветмесечния обитател на утробата на Труди.

Който чува всичко и си прави съответните изводи. И който също има план…

Изключително находчив и провокативен римейк на една класическа творба, „В черупката” неслучайно се радва на суперлативи.

Критиците отчитат любопитните разсъждения на нероденото бебе за европейската и световната съвременност, както и характерните за Макюън елементи на трилър, последвани от изненадваща развръзка.

Романът „В черупката” излиза на 28 септември, в навечерието на четвъртия кино-литературен фестивал „Синелибри”, и ще бъде представен у нас лично от автора, големия британски писател и интелектуалец Иън Макюън.

В черупката
(откъс)

 Иън Макюън

Ето ме, с главата надолу в женско тяло. С търпеливо скръстени ръце, чакам и се питам в кого съм, защо съм тук. Очите ми се затварят носталгично, когато си спомня как плавах в прозрачната си торба от плът, как мечтателно се носех в мехура на собствените си мисли по свой си океан и се премятах като на забавен каданс, как се удрях лекичко в прозирните стени на клетката си, във възпиращата мембрана, която трептеше от гласовете на съзаклятниците, замислили зло дело, и едновременно ги приглушаваше. Такава бе безметежната ми младост. Вече съм обърнат наопаки, дори сантиметър място нямам, притиснал съм колене към корема си, а мислите и главата ми са непрекъснато заети. Нямам избор, ухото ми е притиснато денонощно към кървавите стени. Слушам, отбелязвам си разни неща наум и се тревожа. Дочувам разговори в леглото за смъртоносни намерения и се ужасявам какво ми предстои, в какво може да се окажа въвлечен.

Потънал съм в абстракции и само умножаващите се връзки между тях създават илюзията за познат свят. Чуя ли „синьо“, което никога не съм виждал, си представям психично събитие доста близо до „зеленото“, което също никога не съм виждал. Въпреки оскъдното си жизнено пространство, се смятам за непорочен, необременен от зависимости и задължения свободен дух. Няма кой да ми противоречи или да ме укорява, нямам име, нито предишен адрес, нямам религия, дългове, врагове. Списъкът с ангажиментите ми, доколкото изобщо съществува, съдържа само предстоящото ми раждане. Каквото и да смята днешната генетика, аз съм, или бях, tabula rasa, чиста дъска. Обаче хлъзгава и пореста, която не биха използвали в нито една класна стая, за нито един покрив, дъска, която сама се изписва, докато се уголемява с всеки изминал ден, и става все по-нечиста. Смятам се за невинен, но май ще се окажа съучастник в заговор. Майка ми, Бог да поживи нейното неуморно и силно туптящо сърце, изглежда, е замесена.

Изглежда ли, майко? Не изглежда, а е точно така. Замесена си. Знам го от самото начало. Нека си спомня онзи миг, когато сътворих първото си понятие. Отдавна, преди много седмици, улеят с нервите ми се затвори самичък и се превърна в гръбначен стълб, а милионите мои млади неврони, трудолюбиви като копринени буби, изпредоха и изтъкаха от разперените си аксони превъзходната златиста тъкан на първата ми представа – толкова простичка, че в момента отчасти ми убягва. Дали не беше „аз“? Твърде самовлюбено. Или пък „сега“? Прекомерно драматично. Сетне нещо, предшестващо и двете, съдържащо и двете, една-едничка дума, получена посредством мисловна въздишка или примирена отмала, чисто битие, нещо от рода на… „това“? Твърде превзето. И така, вече по-близо до целта: моето понятие беше „да бъдеш“. Или ако не точно „да бъдеш“, то граматичният му вариант „е“. Такова беше изконното ми понятие, неразрешеният проблем  – „е“. Само това. В духа на Es muss sein. Началото на съзнателния живот беше краят на илюзията, на илюзията за несъществуването, и избликването на реалността. Триумфът на реализма над магичното, на „е“ над „изглежда“. Майка ми „е“ замесена в заговор, следователно аз също съм замесен, макар да ми е отредена ролята да го осуетя. Или пък да отмъстя, ако аз, неохотният глупак, се родя със закъснение.

Но не хленча, не се оплаквам от съдбата. Още от самото начало, още когато разопаковах от златното платно дара на съзнанието си, знаех, че бих могъл да се окажа на много по-лошо място в много по-лош момент. Общите условия вече са известни и в сравнение с тях домашните ми несгоди са нищожни, или поне би трябвало да бъдат. Има поводи за радост. Ще наследя съвременни неща (хигиена, ваканции, успокоителни, настолни лампи, портокали през зимата) и ще обитавам привилегировано кътче на планетата – ситата и непоразена от епидемии Западна Европа. Старата Европа – склеротична, относително добра, измъчвана от своите призраци, уязвима за насилници, неуверена в себе си, избрана за убежище от милиони нещастни хора. Непосредственото ми обкръжение няма да бъде благополучната Норвегия – първият ми избор заради гигантския ѝ суверенен фонд и щедрото социално подпомагане; нито ще е вторият ми избор Италия, заради местната кухня и благословения от слънцето упадък; нито дори третият Франция, заради нейното пино ноар и жизнерадостното самочувствие. Вместо това ще наследя едно съвсем не обединено кралство, управлявано от почитаема възрастна кралица, където принц бизнесмен, известен с добрите си дела, със своите еликсири (от карфиол за пречистване на кръвта) и неконституционните си вмешателства, неспокойно очаква короната си. Това ще бъде домът ми и ще свърши работа. Можеше да се появя в Северна Корея, където наследствеността е също толкова неоспорима, но храната и свободата не стигат.

Как така аз, дето дори не съм млад, дори не съм роден вчера, знам толкова много или знам достатъчно, за да греша толкова много? Имам си източници, слушам. Когато не е с приятеля си Клод, майка ми Труди обича да слуша радио и предпочита беседите пред музиката. В зората на интернет кой би предвидил неспирния възход на радиото или пък възраждането на архаичната дума „безжичен“? През подобното на звук от включена пералня бучене на корема и червата чувам новини, пораждащи всякакви кошмари. Тласкан от непреодолим порив сам да си вредя, слушам внимателно анализите и споровете. Не ми досажда повторението на всеки час, сбитите обобщения през трийсет минути. Изтърпявам дори Би Би Си Уърлд Сървис с хлапашкото врещене на синтетична музика от тромпети и ксилофон между отделните новини. Насред някоя дълга и спо­койна нощ понякога силно ритвам майка си. Тя се събужда, не успява да заспи отново и се пресяга към радиото. Жестоко е, знам, но на сутринта и двамата сме по-добре информирани.

Тя харесва също подкастове и аудиокниги за самоусъвършенстване – „Опознайте виното“ в петнайсет части, биографии на драматурзи от седемнайсети век и различни произведения от световната класика. „Одисей“ на Джеймс Джойс я приспива, а мен ме изпълва с трепет. Когато в първите дни тя си слагаше слушалките, чувах всичко съвсем ясно – звукът преминава прекрасно по челюстната кост и ключицата, надолу по скелета и много бързо през околоплодните води. Дори телевизията поднася по-голямата част от оскъдната си услуга чрез звука. А когато мама и Клод се срещат, от време на време обсъждат състоянието на световните дела, обикновено със скръбен тон, макар че възнамеряват да ги влошат още повече. Заклещен тук, където единственото ми занимание е да развивам тялото и ума си, аз попивам всичко, дори баналностите, които изобилстват.

Защото Клод обича да се повтаря. Той е човек на рефрените. Когато се ръкува с някой непознат, казва (чувал съм го два пъти): „Клод, като Дебюси“. Колко греши! Всъщност е Клод, строителният предприемач, който нищо не композира, нищо не създава. Хрумне ли му нещо, изрича го на глас, а след малко мисълта отново го спохожда и – защо не? – изрича я пак. Доставя му удоволствие да предизвиква повторно звукови вибрации. Знае, че вие знаете, че той се повтаря. Не знае обаче, че на вас не ви е толкова приятно, колкото на него. Нарича се проб­лем на референцията, научих го от една Рийтова лекция.

Ето един пример за дискурса на Клод и за начина, по който събирам информация. Той и майка ми се уговарят по телефона (чувам и двете страни) да се срещнат вечерта. Мен не ме броят, както обикновено – вечеря на свещи за двама. Откъде знам за свещите ли? Защото в уреченото време, когато ги настаняват на масата им, чувам майка си да се оплаква. На всички маси горят свещи, а на нашата не.

Следва раздразненото пухтене на Клод, заповедното щракване на сухите му пръсти, раболепното мърморене от страна на, допускам, приведен в кръста келнер, щракването на запалка. Ето на, сдобиват се с вечеря на свещи. Липсва само храната. В скута им обаче лежат тежки менюта – усещам долния ръб на менюто на Труди, опряно в кръста ми. Налага се отново да изслушам репертоара на Клод относно термините в менюто, като че ли той пръв забелязва тези маловажни нелепици. Започва с „на тиган“. Какво друго означава, освен измамно и благовидно представяне на просташкото нездравословно „пържене“? Къде другаде може да изпържат неговите миди с чили и лимонов сок? В яйцеварка ли? Преди да премине нататък, повтаря част от вече изречените доводи в различни варианти. Следва втората му любима фраза, привнесена от Америка – „ръчно нарязан“. Беззвучно подемам изложението му още преди да е заговорил, но лека промяна на вертикалното положение подсказва, че майка ми се е привела напред, успокоително е положила пръст на китката му и ще отклони вниманието му с мила молба: „Избери виното, скъпи. Нека да е от най-хубавото“.

Още от/ за Иън Макюън:

“Операция „Сладкоугодник“ – шпионска литературна история с неочакван край