На 14 септември излиза „Улица Каталин”, една от най-ярките и въздействащи творби на Магда Сабо, удостоена с наградата „Севен“ за европейски роман.

Веднъж открехнали „Вратата“ към добрата литература на унгарската авторка, нямаме търпение да си (ви) подарим откъс още днес.

На „Улица „Каталин“ живеят три приятелски семейства: овдовелият майор Биро със сина си Балинт и икономката госпожа Темеш, зъболекарят Хелд със съпругата и с дъщеря си Хенриет и учителят Елекеш със съпругата си и двете си дъщери – Ирен и Бланка.

Съдбите им се преплитат през 1934 г., но само десет години по-късно всичко ще се промени за всички.

Хелд и съпругата му ще бъдат отведени, дъщеря им ще бъде убита, а майорът ще падне в бой.

След войната къщите на трите семейства ще бъдат преустроени в дом за стари хора.Неспокойният дух на Хенриет обаче ще остане и след смъртта като сянка, но и във физическа форма от плът и кръв и ще проследи всяко събитие от живота на оцелелите.

Улица „Каталин“ е символ на невинните и непокварени години от детството, на безгрешната младост. Тази идилична картина ще бъде разрушена от историята, от епохата на Хорти, а след нея и от грубата реалност на войната…

Улица „Каталин“
(откъс)

Магда Сабо

Процесът на остаряване е различен от този, който ни описват писателите, не съвпада и с дефиницията на медицинската наука.

Нито литературни творби, нито лекари бяха подготвили обитателите на улица „Каталин“ за това с каква особена острота старостта ще хвърли светлина върху онзи полусумрачен, едва доловим коридор, по който са преминали през първите десетилетия на живота си, или пък по какъв начин ще сложи в ред спомените и страховете им, как ще промени възприятията и ценностната им система. Разбираха, че трябва да се съобразяват с определени биологични промени, че в тялото им започва процес на разпад, през който то ще мине също толкова точно и старателно, както от минутата на зачеването им ги бе подготвило за предстоящия път. Наясно бяха и с това, че външността им ще се променя, че сетивата им ще отслабват, че успоредно с фигурата ще се променят вкусът, евентуално навиците и желанията им, че ще стават по-яшни или по-злояди, боязливи, или кой знае, дори докачливи и че закономерността на нещата, които на младини са считали за толкова естествени като самото битие  – сънят или храносмилането, също може да стане проблематична. Никой не им беше казал, че отминаването на младостта е стряскащо не защото взема, а защото им дава по нещо. Не мъдрост, не ведрост, не трезвост, не покой. А съзнанието за нарушената Цялост.

Един ден просто забелязаха, че старостта бе разбила миналото им, което в годините на юношеството и на относителната младост бяха усещали толкова завършено и всеобхватно: Цялостта се беше разпаднала на части; там беше всичко, включително и онова, което се бе случило с тях до този ден, само че в различна форма. Пространството се беше разчленило на места, времето на часове, събитията на епизоди и обитателите на улица „Каталин“ найсетне разбраха, че от всичко, съставлявало някога живота им, истинско значение са имали само няколко места, няколко часа и няколко епизода, всичко останало само е запълвало крехкото им битие, както талашита, предназначен да предпази съдържанието от повреда в голям, подготвен за дълъг път сандък.

Тогава вече знаеха и че разликата между мъртви и живи е само в способностите, не е от голямо значение. Знаеха също и че в живота всекиму е даден само един човек, чието име да извика в мига на смъртта.

Места

Никой от тях не можа нито да свикне с жилището, нито да го заобича, само го приемаха, като толкова много други неща.

Жилището беше мястото, което ги пазеше от дъжд и пек, и нищо повече, просто по-удобно от бърлога. Винаги беше леко занемарено, макар че госпожа Елекеш даваше всичко от себе си, за да го поддържа чисто, но вродената ѝ разхвърляност осигуряваше ред само за няколко минути, после, сякаш по волята на някаква тайнствена власт, привидната красота и хармония изведнъж просто изчезваха. Гостът вземаше от табличката точно чашата, която беше измила отгоре-отгоре или пък изобщо не беше мила; когато търсеха пепелник, мъжете го намираха пълен с изгорели клечки и фасове, забравяше да го изпразни. От шестия етаж на една относително нова сграда на брега на Дунава се виждаше отсрещният бряг. Прозорците на новото жилище гледаха към предишното, чиято фасада, докато не я ремонтираха заедно със съседните сгради, месеци наред беше закрита от скелета и изглеждаше като познат от детството, който от яд или на шега бе надянал маска и бе забравил да я свали, макар карнавалът да е свършил. Балинт, Ирен или госпожа Елекеш често се заседяваха на балкона и се зазяпваха отвъд Дунава, правеха го дори когато дигнаха къщи и на крайбрежната страна на улица „Каталин“, а щом господин Елекеш или Кинга влезеха в стаята, се извръщаха и се правеха, че тъкмо са имали някаква работа на балкона.

Всички страдаха в това жилище – не само заради високите етажи, малките стаи и липсата на градина, – всеки по своята си причина, но най-вече Елекеш. С изключение на Кинга всички бяха много внимателни с Елекеш, сякаш с напредването на възрастта бяха заобичали някогашните му съвети, с които навремето бе учил учениците си на доброта и красота, и с изтощителна добронамереност му помагаха да избутва дните си. С безпримерна воля Елекеш се беше научил да се грижи за себе си, запълваше времето си с ръчен труд, дори лепеше торбички и кутии за някакво сдружение, поработваше и на пишещата машина, съчиняваше кратки статии по педагогически проблеми; от време на време Ирен му казваше, че е пратила статиите на „Народна просвета“, където са ги публикували. Елекеш, дори и да не говореше за това, знаеше, че написаното от него не е нито достатъчно свежо, нито достатъчно в крак с времето, за да е излязло, не можеше да е излязло; предполагаемият скромен хонорор, който уж му пращаха, очевидно беше изваден от парите за домакинството, даваха му парите в ръцете, да ги пипне, после ги връщаха на мястото им.

Обзавеждането им, като изключим някое и друго преустройство, в общи линии си беше старото, въпреки че, когато се нанасяха тук, заради теснотията им се наложи да продадат много от нещата. Елекеш и сега седеше предимно под бюста на Цицерон. Сам не знаеше защо го прави, след като и плотът, и чекмеджетата на бюрото бяха заети от вещите на Ирен. Два пъти дневно го извеждаха като куче на разходка и макар да жадуваше за аромата на слънцето, вятъра и водата, винаги се съобразяваше с това, че онзи, който го разхождаше, разполага с малко време и има по-важни задачи от тази да се шляе с него край Дунава, така че съвсем скоро учтиво молеше да го приберат у дома. Когато с него излизаше Ирен, тя винаги му купуваше по нещо – сладолед и царевица през лятото, печена тиква и кестени през зимата, Елекеш с отвращение предъвкваше полученото, изпълнен с безпомощност и срам. Кинга се пречкаше на всички, никой нямаше достатъчно търпение за нея, с изключение на Елекеш, но момиченцето от самото начало се демотивираше от това, че дядо му не вижда какво е направило: нито когато му се изплезеше, нито когато от балкона направеше „магарешки уши“ към минувачите, нямаше авторитет пред нея, тя беше прекалено сигурна в обичта му, не я търсеше. Измъчваше с емоционалните си изблици Балинт, който едва отвръщаше на привързаността ѝ, дори се случваше, изнервен, да ѝ напомни да посети най-сетне баща си и никога да не забравя, че е дете на Пали, не негово. Госпожа Елекеш безнадеждно шляпаше в морето от нечистотия, никога не насмогваше в жилището, от което две стаи заемаха Иренини, и което, от една страна, я нервираше до смърт, защото го намираше за ужасно голямо спрямо това колко слаба и уморена се чувстваше самата тя, от друга страна, го намираше за мизерно, направо унизително малко, ако го сравняваше с къщата от улица „Каталин“. Когато сновеше из него, постоянно констатираше липсата на изчезнали или прахосани вещи, мебели и при отсъствието на таванското помещение, различните мазета, вградените шкафове и рафтове на килера, понякога – по време на домакинска работа – тя застиваше безпомощно като паметник на безсилието. Бланка толкова ѝ липсваше, че в дните, в които се очакваше писмо от нея, но то все пак не идваше, виеше от мъка; застанала в тясното преддверие, така поглеждаше пощальона, че той свеждаше поглед, сякаш негова беше вината, че проклетият плик, който старицата чакаше, не беше дошъл. Госпожа Елекеш мислеше за Бланка все повече и с все по-голяма страст и все повече се боеше от мига, в който Ирен щеше да приключи работния си ден и да се върне вкъщи. От това впрочем се страхуваха всички, дори и Елекеш, който не виждаше с очите си какво се случва, но все пак можеше да усети как Ирен се появява на прага, споделя колко е уморена, колко претоварена е била през деня в училището и веднага, като някаква машина, се спуска да разтребва. Балинт, госпожа Елекеш и Кинга безмълвни я следяха как ходи от стая в стая, как побутва или издърпва някоя книга, намества някоя ваза. На госпожа Елекеш, която имаше чувството, че се е изморила до смърт от чистене, понякога ѝ се приискваше да издърпа покривката от масата и да метне джунджуриите през прозореца, толкова влудяваща и унизителна беше тази ежедневно подновяваща се борба за ред на масата или на рафтовете, за еднакви разстояния между предметите, чието място или пък последователност така и не можа да научи за толкова години.

Когато Ирен викаше, реагираха другояче. Елекеш засрамено слушаше протяжния ѝ неестествен глас, госпожа Елекеш  – направо извън себе си от превъзбуда и страх, с какво пак ѝ бяха дали повод да се гневи, а Балинт  – с интерес. Ирен се усмиряваше винаги щом забележеше изражението или погледа на Балинт. Когато го видеше да пуши цигара в някой ъгъл и да я гледа едва ли не развеселен, веднага сменяше тона, понякога се разплакваше и всеки път молеше всички за извинение, винаги с все същия текст: остарява, уморена е, изнервена е. Че Ирен не се владее, крещи, ръкомаха, изритва пантофите си, оплаква се и е недисциплинирана сега, впоследствие беше много по-разтърсващо от миналите грехове на Бланка, от която баща ѝ винаги би очаквал, ако не и онова, което беше извършила, то поне нещо непорядъчно, нещо не съвсем почтено. Кинга, която никога не беше виждала Ирен друга, смаяно слушаше как дядо ѝ или баба ѝ говореха за стария дом и за детството на майка ѝ; Ирен – която проверяваше уроците ѝ и като майка беше коректна, но постоянно леко учудена, сякаш не можеше да приеме, че това момиченце е нейно собствено – по никакъв начин не приличаше на онзи сияен образ, който заблестяваше от спомените на Елекешови.

Още от/ за Магда Самбо:

Магда Сабо открехва “Вратата” към една добра литература (ревю, откъс и избрани цитати)