Как един неочакван инцидент може да преобърне живота ни за секунди?

На какво е способна една майка за своето дете?

Кои са истински важните неща в живота?

В дебютния си роман „Стаята на чудесата” младият френски автор Жюлиен Сандрел търси отговорите на тези общочовешки въпроси, разказвайки ни трогателна история, преведена на повече от 20 езика в рамките на по-малко от година след излизането си във Франция.

Стаята на чудесата

Жюлиен Сандрел

Докато Ж. П. мудно ми обясняваше какво трябва да се направи в неделния ден, аз разсеяно наблюдавах Луи, който наистина караше много бързо. Забелязах здраво нахлупените върху ушите слушалки и си спомням как в мен ясно се оформи надеждата, че не е надул звука докрай и че осъзнава с каква скорост кара. Тръснах глава, казвайки си, че вече е голям, че трябва да спра да се притеснявам непрестанно за него – за щяло и нещяло, най-вече за нещялото. Невероятно е колко много неща може да си помисли човек само за няколко секунди. Невероятно как после тези няколко секунди могат болезнено да се запечатат в съзнанието.

Последен поглед към екрана на смартфона ми, часът е 10 и 32. Казвам си, че до три минути максимум трябва да приключа разговора с Ж. П., защото вече сме близо до спирката на метрото.

Чувам дрезгаво изсвирване, което ме кара да си помисля за сирената на бедстващ параход. Но е камион. Вдигам глава и времето спира. Само на стотина метра съм, но ахването на множеството е толкова силно, та имам чувството, че съм на самото място. Телефонът ми се разхвърчава на земята. Пищя. Кракът ми се прегъва, падам, изправям се, махам си и тичам – както никога не съм тичала. Сега камионът е спрял. Аз не съм единствената, която пищи. Десетина души, които са се припичали на слънцето – в чудесната зимна сутрин – са скочили. Баща закрива очите на сина си. Той на колко години е? Четири, може би пет. Подобни сцени не са за деца на тази възрост. Дори във филмите никога не показват такива сцени. На когото и да било. Можем само да си ги представяме. Мъничко свян в този жесток свят, моля. Приближавам, отново пищя, хвърлям се на земята, усещам, че си одирам коленете, но не усещам болката. Във всеки случай, не тази. Луи. Луи. Луи. Луи. Обич моя. Живот мой. Как се описва неописуемото? По-късно един свидетел на сцената използва думата „вълчица“. Виене на вълчица, която изкормват. Бия се, дера земята, тялото ми се тресе, държа главата на Луи в ръцете си. Знам, че не трябва да го пипам, че нищо не трябва да се мести, но не мога. Все същата бездна между теорията и действителността. Не мога да се реша да го оставя на земята, без да правя нищо. Ето защо държа главата му и не правя друго, освен да чакам, плачейки и проверявайки непрестанно дали диша. Диша ли? Диша. Вече не диша. Отново си поема въздух. Линейката пристига за рекордно кратко време. Един от спасителите се заема с мен или по-точно се опитва да изтръгне от мен тялото на Луи. Зашлевявам го. Извинявам се. Той ми се усмихва. Помня всичко. Решителните му и едновременно с това внимателни действия, грозния му нос, успокояващия глас, безкрайно баналните думи, линейката, която се отдалечава. Долавям откъслечни думи…

Детско спешно отделение. Болница „Робер Дебре“. Интензивното. „Всичко ще е наред, госпожо! – Не, няма да е наред. – Ще Ви придружа“. Свличам се. Той ме хваща. Мускулите ми, напрегнати до крайност, откакто се случи нещастието, изведнъж се отпуснаха. Настаняват ме на стол в слънчево кафене. Тялото ми вече не откликва. Червата ми се присвиват и аз повръщам закуската си на масичката в хипстърския бар, който се изпразни за няколко минути. Избърсвам си устата, изпивам чаша вода и вдигам глава.

Около мен нищо не се е променило, небето е все така синьо, все така чисто. Поглеждам си часовника. И той е счупен. Напукан циферблат, спрели стрелки. Застинал свидетел. Часът все още е 10 и 32.