Третата книга от поредицата за Вега Джейн на лзнаменития автор на трилъри Дейвид Балдачи излезе. В „Ширината на света” (ИК „Сиела”) добре познатата ни от „Довършителката” и „Пазителката” героиня ще трябва да се изправи срещу най-голямата опасност до момента, а напрежението и неочакваните обрати  са гарантирани…

Ширината на света

Дейвид Балдачи

Господин Ендемен

Щом излязохме от гарата, влакът ускори и след броени минути вече се носеше като хала в нощта. Аз гледах тъмната местност, прелитаща зад прозореца, и се дивях на бързината му.

Дивях се също защо сме единствените пътници в него. А може би в съседните вагони имаше и други?

Все така свързани от нишката на невидимостта, тръгнах­ме да ги огледаме, но никъде нямаше жива душа.

Само един вагон бе по-различен от останалите. По сте­ните липсваха прозорци, а към всяка седалка бяха прикрепе­ни зловещи вериги.

Спогледахме се неспокойно при вида им, а после побързахме да се приберем в нашия вагон.

Докато сядахме на местата си, Делф каза:

– Чудя се кого ли оковават в тези вериги?

– Не и онези с изтритите съзнания – поклатих глава аз. – Според мен те просто си остават в Честен, а на никого не е притрябвало да оковава хора, неспособни да мислят само­стоятелно.

– Явно тази вечер са разтоварили всички, защото проклетият влак е напълно празен – отбеляза Петра. – И все пак ще е интересно да узнаем накъде отива и кой го управлява.

Извадих пръчката, насочих я напред към локомотива и изрекох:

– Кристиладо магнифика.

Видяхме двама мъже, разположили се в удобни кресла. Те не носеха наметала, а сини униформи с фуражки, подоб­но на онези, които регулираха движението по улиците. Пред тях имаше голямо дървено табло, осеяно с множество буто­ни и лъскави лостчета. А също циферблати, зад чиито стъкла тънки стрелки трептяха над някакви цифри. Единият запали лула и над нея започна да се вие синкав дим. Той и другият мъж си бъбреха небрежно. Пред тях имаше голям прозорец, показващ пътя, по който се носеше влакът.

Прекъснах заклинанието и се обърнах към спътниците си. Те бяха видели същото като мен и Делф имаше облекчен вид.

– Е, поне вече знаем, че не се носим напосоки.

– Но къде отиваме? – настоя Петра.

– Във всички случаи не там, откъдето идва влакът. Иначе трябваше да се обърне наобратно, а не го е сторил. Значи се е запътил към ново място.

– За да вземе още хора, предполагам – рече намусено Делф. – И да ги докара в Честен по тъмна доба, та да изтрият и техните съзнания.

Погледнах неспокойно през прозореца, чудейки се още колко ще пътуваме. И какво ни очаква, щом пристигнем. Потърках слепоочията си и тръснах леко глава. Ефектът от онези звуци и образи в недрата на гарата почти бе изчезнал, но частица от него оставаше загнездена в мозъка ми. Тол­кова сладостна, приятна и… перфектна, че инстинктивно ме ужасяваше повече от всичко, с което се бях сблъсквала или сражавала в Мочурището.

Хвърлих поглед назад, към града, откъдето бяхме потеглили.

Място, наречено Честен.

Каква ирония само. Та там имаше само лъжи точно както у дома, в Горчилище.

Лъжи.

Интересно, че моята раса – за която се предполагаше, че е „добра“ – и „злите“ Маладони използваха едни и същи методи, за да държат хората в подчинение.

Продължавах да масажирам слепоочията си, сякаш така можех да върна преживяното усещане. То бе прекрасно, не ще и дума, но имаше и образи, свързани с него. Опитах да си припомня какви бяха те.

Ръка, протягаща се надолу от свод, подобен на небе. А в дланта ѝ имаше нещо наистина възхитително. Напрегнах се още повече, за да го фокусирам. Та това бях… аз! Усмихва­ща се и лека като перце. Съвършена и по-щастлива от вся­кога. Възможностите пред мен бяха безгранични. Можех да постигна каквото си поискам. А аз исках да постигна… Тук образите леко тъмнееха, но това ни най-малко не накърнява­ше чувството ми на доволство. Бях сигурна, че каквито и да се окажат моите въжделения, те ще ми донесат пълно удов­летворение. За кратко се видях как пека хляб. После лазех на четири крака и търках някакъв под. В следващия миг метях улиците.

И тогава разбрах.

Това не бяха моите желания.

Това бяха желанията, които някой искаше да възприема като свои.

Откритието бе толкова противно, че потръпнах от по­гнуса. Целият живот на тези хора бе отнет – ни повече, ни по-малко. Те нямаха избор, освен да водят съществуване, из­брано за тях от друг.

Влакът продължаваше да се носи с грохот напред.

Делф пое първата стража. Аз щях да застъпя след него.

Най-сетне имах възможност да поспя истински. Покла­щането на вагона ме унесе и се събудих освежена и готова за нови изпитания.

Докато Делф на свой ред се нагласяше за почивка, аз погледнах пейзажа, прелитащ покрай нас. Имаше скупчени малки къщи, дремещи покрай тях стада крави и овце, хълмо­ве, редки горички, открити поля.

– Делф, Петра! – извиках.

Те ме изгледаха, примигвайки. Колкото до Хари Две, той изобщо не беше заспивал. Всъщност именно неговата настръхнала козина и оголени зъби бяха изострили вниманието ми. И сега разбирах защо кучето ми е нащрек.

– Какво има? – попита Делф.

– Влакът забавя ход.

Наистина скоростта ни бързо намаляваше, но гледката навън си оставаше все същата. Не можеше да има гара на­сред нищото, нали?

В следващия миг се вцепених.

През небето се носеха предмети, подобни на падащи звезди, но много по-близо до земята. Лесно можех да се до­сетя какво търсят тук. Търсеха нас!

– Ставайте! – рекох припряно. – Да се махаме.

– Моля? – изгледа ме сепнато Петра. – И къде смяташ да отидем?

– Където и да е, само не тук.

Летящите предмети вече следваха движението на влака. Един се доближи достатъчно до прозореца, за да мога да го разгледам.

Това беше мъж, облечен в елегантен костюм с жилетка. На главата му бе нахлупено кафяво бомбе, което по някакъв начин се удържаше там въпреки скоростта и вятъра.

В ръката си бе стиснал магическа пръчка.

За автора

Дейвид Балдачи е световноизвестен автор на трилъри, преведени на повече от 40 езика и продавани в милиони копия по света. Роденият през 1960 г. в Ричмънд, щата Вирджиния, САЩ писател е с италиански корени.

През 1982 г. завършва политически науки във Virginia Commonwealth University, а през 1986 г. и право в Университета на Вирджиния. Практикува право близо десет години, но още от студент изпитва сериозно влечение към литературата – пише разкази, а впоследствие и сценарии за филми.

Успехът в света на книгите идва за него през 1996 г. с дебютния му роман „Абсолютна власт”, който е филмиран от Клинт Истууд – режисьор и актьор във филма. Оттогава насам Балдачи може да се похвали с повече от 30 книги, издадени в над 100 страни. Най-новото от него – „Ширината на света”, е третата книга от особено успешната му YA поредица за Вега Джейн, която стартира с излезлите на български език „Довършителката” (2014) и „Пазителката” (2016).