Девет месеца след като стана ясно, че езиковедът проф. Владко Мурдаров е плагиатствал труда на преводачката проф. Ана Димова върху 4 новели и 6 разказа на австрийския писател Йозеф Рот, произведенията излизат в оригиналния си превод.

Той е правен за първото им издание през 1986 г., когато Ана Димова съставя сборника „Гробницата на капуцините” (изд. „Народна култура”). Сега изтъкнатата германистка ги предоставя на издателство „Лист” и те излизат в том със заглавие „Легенда за светия пияница”.

Сборникът включва новелите „Легенда за светия пияница”, „Левиатан”, „Триумф на красотата” и „Бюстът на императора”, както и разказите „Отличникът”, „Кариера”, Болно човечество”, „Мътното огледало”, „Началник-гара Фалмерайер”.

Всички те фигурират както в първото издание на „Народна култура” от 1986-а, така и в два сборника със съставител Владко Мурдаров от 2015 г. В свое интервю професорът се обявява за откривател на творбите, без да спомене, че те вече са излизали на български език.

В началото на годината проф. Димова публикува статия в „Литературен вестник”, в която даде примери за интелектуалната кражба. В резултат Съюзът на преводачите се самосезира и Управителният му съвет излезе с експертно становище с категорично заключение за наличие на пряко заимстване на преводи от проф. Владко Мурдаров, което иначе се нарича „плагиатство“.

„След големия скандал с преводите на Ана Димова решихме, че най-правилното би било да ги издадем. Поне донякъде това би поправило несправедливостта”,

мотивира се главният редактор на „Лист” Гергана Димитрова за новото издание на произведенията.

Творчеството на Йозеф Рот (1894 – 1939) е нареждано сред върховете на европейската класика. В него се долавя отгласът от Първата световна война и носталгията по разпадналата се империя на Хабсбургите. След възшествието на националсоциализма през 1933 г. книгите на Йозеф Рот са забранени и той емигрира във Франция.

„Легенда за светия пияница” е последната му новела и в нея се прокрадват автобиографични нотки, защото както своя герой и авторът напуска този свят след самоубийствено пиянство в Париж. Рот си отива отчаян след присъединяването на Австрия към Третия райх, когато му е отнета и последната надежда, че неговият свят, светът на многонационалната монархия може да се върне.

Легенда за светия пияница

Йозеф Рот

I

През една пролетна вечер на 1934 година възрастен господин слизаше по каменните стъпала от един мост към брега на Сена. Там обикновено, както е известно на цял свят, но въпреки това в нашия случай си струва да бъде припомнено, спяха, или по-точно нощуваха бездомниците на Париж.

Един от бездомниците случайно се зададе срещу възрастния господин, който впрочем беше добре облечен и създаваше впечатление за турист, настроен да съзерцава забележителностите на непознати градове. Този бездомник беше точно толкова дрипав и жалък, както и всички останали, с които споделяше битието си, но на добре облечения възрастен госпо­дин той, изглежда, се стори достоен за особено внимание; не е известно по какви причини.

Свечеряваше се, както вече стана дума, и долу по бреговете на Сена се беше смрачило повече, отколкото горе на кея и по мостовете. Бездомният и очебийно дрипав мъж леко залиташе. Той сякаш не забелязваше възрастния, добре облечен господин. Последният обаче, който изобщо не залиташе, а крачеше уверено и право напред, очевидно отдалеч бе забелязал залитащия. Възрастният господин направо препречи пътя на дрипльото. Двамата застанаха очи в очи.

– Къде отивате, братко? – попита възрастният, добре облечен господин.

– Не знаех, че съм имал брат, и не зная къде ме води пътят.

– Ще се опитам да ви покажа пътя – каза господинът. – Но не ми се сърдете, ако ви помоля за нещо необичайно.

– Готов съм на всякакви услуги – отвърна дрипльото.

– Виждам, че не сте безгрешен. Но Господ ви из­прати на пътя ми. Положително имате нужда от пари, не се обиждайте от тези думи! Аз имам твър­де много. Бихте ли ми казали съвсем чистосърдечно колко ви трябват? Поне на първо време?

Другият помисли няколко секунди и каза:

– Двайсет франка.

– Това наистина е твърде малко – отвърна господинът. – Навярно ви трябват двеста.

Дрипльото отстъпи крачка назад и изглеждаше, че ще падне, но се задържа на крака, въпреки че залитна. И после каза:

– Естествено, че двеста франка са за предпочитане пред двайсет, но аз съм човек на честта. Вие, изглежда, ме вземате за някой друг. Не мога да приема парите, които ми предлагате, и то по следните причини: първо, защото нямам честта да ви познавам; второ, защото не зная как бих могъл да ви ги върна; трето, защото няма да имате възможност да си ги поискате. Тъй като нямам постоянен адрес. Всеки ден спя под различен мост на тази река. И въпреки това, както вече подчертах, съм човек на честта, макар и без постоянен адрес.

– Аз също нямам постоянен адрес – отвърна възрастният господин, – и аз също живея всеки ден под различен мост, и все пак от сърце ви моля да приемете тези двеста франка, които са впрочем смешна сума за мъж като вас. А що се отнася до връщането, ще е необходимо да почна от доста далеч, за да ви обясня защо не мога да ви посоча банка, в която бихте могли да върнете парите. Защото аз станах християнин, след като прочетох исто­рията за малката света Терез де Лизийо. И сега съм поклонник на малката статуя на светицата, коя­то се намира в църквата „Сент Мари де Батиньол“ и която лесно ще откриете. Така че щом намерите жалките двеста франка и съвестта ви настои да не останете длъжен с тази смешна сума, идете в „Сент Мари де Батиньол“ и предайте на свеще­ника парите веднага щом свърши службата. Ако изобщо ги дължите някому, то това е на малката света Терез. Но не забравяйте: в „Сент Мари де Батиньол“.

– Виждам – каза дрипльото, – че съвсем правилно сте схванали моята почтеност. Давам ви дума и ще я удържа. Но мога да отида на литургия само в неделя.

– Няма значение, нека бъде в неделя – каза възрастният господин. Извади от портфейла си двеста франка, подаде ги на залитащия и каза:

– Благодаря ви!

– За мен беше удоволствие – отвърна той и тутакси изчезна в гъстия мрак. Защото междувременно долу бе станало тъмно, а горе, по мостовете и кейовете, започнаха да се появяват сребристите светлини на фенерите, за да оповестят веселата парижка нощ.

II

Добре облеченият господин също изчезна в мрака. Той наистина бе озарен от чудото на вярата. И бе решил да води живота на най-бедните. И затова живееше под мостовете.

А що се отнася до другия, той беше пияница, на­право алкохолик. Казваше се Андреас. И живееше от случайности, като повечето пияници. Отдавна не бе притежавал двеста франка. И може би защото отдавна не бе имал толкова пари, под оскъдната светлина на един от редките фенери под моста той измъкна късче хартия и парченце молив и си записа адреса на малката света Терез и сумата от двеста франка, които `и дължеше от този час нататък. После се изкачи по една от стълбите, водещи от брега на Сена към кейовете. Знаеше, че там има рес­торант. Намери го, влезе, яде и пи обилно, изхарчи много пари и си взе една бутилка за през нощта, ко­ято щеше да прекара както обикновено под моста. Измъкна дори един вестник от кошчето за отпадъ­ци. Но не за да го чете, а за да се завие с него. Защото вестниците топлят добре, както това е известно на всички бездомници.