(Не)известни факти, документи и писма на видни книжовници в родната история са проследени и описани в книгата „Писатели и други български омайници” от журналиста Григор Николов.

Сред разгледаните от автора въпроси са хуни или славяни са българите, основаването на БАН, животът на Елин Пелин, как Яворов прави Банско град и много други интересни теми, свързани с пътя и творчеството на видни български писатели и интелектуалци.

Григор Николов е журналист с дългогодишна практика, чиито, повече от 2000 публикации в периодичния печат, са публикувани в редица издания.

Завършил е българска филология с втора специалност „История“ във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий“.

Работил е във вестниците Борба – Велико Търново, Вечерни новини, 24 часа и Сега. През 80-те години на XX век излизат първите му публикации, свързани с българската история – в сп. Родолюбие, орган на Комитета на българите в чужбина.

На българския читател е познат с книгите „Български загадки” (в два тома) и „Грешките на българските политици”.

Писатели и други български омайници
(откъс)

Григор Николов

ИВАН ВАЗОВ ПАДА ЖЕРТВА НА ПРАВОПИСНИ РЕФОРМИ

Писателят създава „Упътване за общо правописание“, но e сме­нен като министър на народното просвещение и никой не ги използ­ва. Докато се лутаме из дебрите на това като какво трябва да бъде настоящото българско образование и всякакви министри изказват мнение за него, малко смущаващо из цялата тази поредица на поли­тици от устата на един от тези, къде случайно, къде преданамерено заели поста, прозвуча, че Дядо Вазов бил сложен и неразбираем за учениците. И каква е причината – използвал много архаични думи. Всъщност друго довършва на финалния изпит, наречен матура, и бездруго уморените зрелостници. Преди време някои лингвисти се бяха захванали да смятат колко думи употребява човек в разговорна­та реч и колко – писателите. Та се оказа, че в ежедневието си служим с не повече от 3000 думи (това изследване е правено преди повече от 30 години. Днес и 500 български са ни много. До 3000 ги допъ­лват английски – б. а.), писателите средна ръка отиват към 12–15 хиляди, а Дядо Вазов използва във всичките си творби близо 90 хи­ляди думи. Та това, че някой, дето пише съществителните в българ­ския език с главна буква по подобие на немския, не го разбирал, даде повод на един министър на образованието и науката, наричан в ми­налото далеч по-простичко, а затова и по-ясно – министър на народ­ното просвещение, да подложи на дискусия дали трябва да изхвърли Дядо Вазов от учебниците по литература или не. Това си е все едно да опростим българския, с всичките му заемки, вместо учениците да започнат по-сериозно да учат езика.

Истината се оказа по-различна от министерските представи – не тол­кова Вазов, колкото препинателните знаци умориха зрелостниците – те са непознати за близо две трети от тях. Целият този спор нямаше да се води днес, ако не бяха няколкото езикови реформи. А странното е, че именно Иван Вазов се набърква в три от тях.

Първата правописна реформа в езика ни прави още патриарх Евтимий през 70-те години на XIV в. Естествено, че водещото в нея е правоговорната традиция. За тази реформа солиден гръб, наложи­телен поради естествената липса на политически партии, осигурява самият цар Иван Шишман. Ясно е, че тя е насочена срещу гръцките думи и правила, промъкнали се в езика ни по време на два века и поло­вина византийско владичество. Ученикът му Григорий Цамблак опис­ва станалото така: „Като унищожи всички стари книги (груби и не­стройни откъм израз, несъгласни по смисъл с гръцките и с истинските догми), този нов законодател слезе от планината на ума и предаде на Църквата… истинско небесно съкровище: всички точни, съгласни с Евангелието, като Божия благодат за душите на благочестивите, като нож за езиците на еретиците“.

Доколко българският език се преборва с гръцкия в следващите ве­кове, остава спорен въпрос, защото до началото на XIX в. български думи се пишат с гръцки букви, но именно в борбата срещу гърцизма през Възраждането се формират няколко книжовни школи в различни райони на страната. Те налагат и различни правила – на Неофит Рил­ски, Софийска, Търновска, Пловдивска и др.

След Освобождението силите на младото българско общество са погълнати от преодоляването на доста трудности и уреждането на държавата и чак след 14 години се вземат официални мерки за право­писно единство в българската писменост. В голямата си част правопис­ните реформи са правени на принципа „Пиши както говориш“. Трябва да се помни, че той не е от вчера, а още от Възраждането, а си е валиден и днес. По това време в официални документи най-сериозно се прилага правописът на Марин Дринов, който вече е възприет през 1870 г. от Българското книжовно дружество в Браила. През 1892 г. министърът на народната просвета Г. Живков в правителството на Ст. Стамболов сби­ра комисия, на която нарежда да уреди правописния въпрос. В комисията влизат филолозите от Висшето училище Л. Милетич, А. Т. Балан, Б. Цонев, Ив. Шишманов, Д. Матов, Стоян Аргиров и Ив. Георгиев. Про­ектът е доста революционен – изхвърля се буквата „й“, като се заменя с буква „i“, наречена „йота“, изхвърлят се и буквите „я“ и „ю“, като се заменят със съчетания „iа“, „iу“, изхвърля се голямата носовка, както и „ъ“ в края на думите, а малкият ер отпада от азбуката. Пълният и краткият член стават съответно „-iът“ и „-iа“. Ясно е, че русофобът Ст. Стамболов е възложил азбуката ни да прилича по-скоро на сръбската, отколкото на руската, наложена от Марин Дринов. Заформя се обще­ствен скандал – нито учителите, нито писателите могат да приемат ряз­кото скъсване с българската азбука и толкова нововъведения накуп. Да не говорим за опозицията, която разпилява на пух и прах този проект.

Реформата не изтрайва много време и веднага след падането на Стамболов от власт се подготвя нова. Инициатор е писателят, но и ­министър на народното просвещение тогава Константин Величков. С тази реформа отпада задължителната употреба на някои остарели форми като винителен падеж при лични имена от мъжки род, уточнен е правописът на редица стари и нови думи в българския език и естествено, е опростен и уточнен с правила правописът на сложните думи, на главните букви и употребата на препинателните знаци.