Отмъщението на Монца”е първия самостоятелен роман от света на „Първият закон” на Джо Абъркромби.

Радваме се на ново издание на романа, който ще допадне както на незапознати със стила „Абъркромби” читатели, така и на почитателите на едно от най-безкомпромисните и талантливи имена на съвременната фентъзи литература.

Кървавата история на „Отмъщението на Монца” превръща младия Абъркромби в достоен съперник на безмилостния Джордж Р.Р. Мартин. На страниците на това колоритно фентъзи ви очакват кръв, предателства, битки, еротика и много, много хумор.

Пролетта носи надежда за нов живот по целия свят. Освен в Стирия. Там носи война. А за Монцаро Муркато носи отмъщение…

Отмъщението на Монца

Джо Абъркромби

Бена Муркато спасява живот

(…) Тя пришпори коня си по последния завой и се озова пред стените на цитаделата. Над тясната клисура беше спуснат подвижен мост, а отдолу течеше бърза река. Насреща им с гостоприемството на отворен гроб се извисяваше арката на портата.

– Укрепили са стените след миналата година – измърмори Бена. – Не бих искал да щурмувам това място.

– Не се преструвай, че имаш кураж да се качиш по обсадна стълба.

– Не бих искал да карам други да щурмуват това място.

– Не се преструвай и че имаш куража да даваш заповеди.

– Не бих искал да гледам как нареждаш на някого да щурмува крепостта.

– Така става. – Тя се наведе наляво и погледна към стръмната пропаст под моста. След това извърна очи към стената с щръкнали срещу просветляващото небе черни бойници. – Все едно Орсо се страхува, че някой иска да го убие.

– Че нима има врагове? – В очите на Бена се появи подигравателен проблясък.

– Само половината Стирия.

– Тогава… и ние имаме врагове, така ли?

– Повече от половината Стирия.

– А аз толкова се стараех да ме харесат… – Минаха покрай двама навъсени стражи. Копията и стоманените им шлемове бяха безупречно лъснати. Копитата на конете зачаткаха по тъмния тунел, който водеше леко нагоре. – Ето че се появи онзи поглед.

– Кой поглед?

– Че днес повече няма да се забавляваме.

– Ха. – Тя си надяна намръщената физиономия. – Ти можеш да си позволиш усмивки. Ти си добрият.

Зад портите ги очакваше различен свят. Въздухът ухаеше на лавандула и навсякъде имаше зеленина, за разлика от каменистия планински склон. Свят на окосени морави, красиво подрязани плетове и фонтани. Естествено, настроението се разваляше от мрачните стражи с черния кръст на Талинс върху белите куртки, които пазеха на всеки ъгъл.

– Монца…

– Да?

– Хайде това да ни е последната кампания – въздъхна Бена. – Пос-ледното лято в прахоляка. Нека си намерим по-комфортно занимание. Докато сме още млади.

– Ами Хилядата меча? Вече са почти десет хиляди и очакват заповеди от нас.

– Да очакват от някого другиго. Присъединиха се към нас заради плячката и ние им осигурихме много. Те нямат лоялност, а се интересуват само от собствената си печалба.

Тя трябваше да признае, че Хилядата меча не са по-добрата част от човечеството, дори сред наемниците. Половината бяха съвсем малко по-добри от престъпници. Останалите си бяха направо по-лоши. Но не за това ставаше дума.

– Трябва да държиш на нещо в живота си – изръмжа тя.

– Не виждам защо.

– Типично за теб. Още един сезон и Визерин ще падне. След това Рогонт ще се предаде и Лигата на Осемте ще остане само в лошите спомени. Орсо ще може да се провъзгласи за крал на Стирия, а ние ще се покрием някъде и ще ни забравят.

– Заслужаваме да бъдем запомнени. Може да си имаме собствен град. Ще бъдеш благородната херцогиня Монцаро на… на каквото и да е…

– А ти ще си безстрашният херцог Бена? – Тя се засмя. – Глупав задник. Не можеш да отидеш и в тоалетната без моя помощ. Войната е достатъчно гадна. Не бих се замесила в политиката. Правим Орсо крал и се пенсионираме.

Бена въздъхна.

– Мислех, че сме наемници. Коска никога не се е задържал толкова с един господар.

– Аз не съм Коска. Освен това не е разумно да се отказва на херцога на Талинс.

– Ти просто обичаш да се биеш.

– Не. Обичам да побеждавам. Още един сезон и после ще обиколим света. Ще посетим Старата империя. Хилядата острова. Ще отидем в Адуа и ще застанем под Кулата на Създателя. Точно както сме си говорили. – Бена се нацупи както правеше, когато нещата не се получаваха според желанията му. Цупеше се, но никога не казваше „не“. Монца се дразнеше, че непрекъснато се налага сама да взима решения. – Тъй като очевидно имаме само един чифт топки, не ти ли се е приисквало поне веднъж да се държиш като мъж?

– Не, това го оставям на теб. Освен това у теб е и акълът.

– А за теб какво остава?

Бена се ухили широко.

– Неустоимата усмивка.

– Усмихвай се тогава. Още един сезон. – Тя скочи от седлото, намести колана с ножницата, хвърли юздите на най-близкия лакей и тръгна към вътрешната порта. Бена трябваше да побърза, за да я настигне, но се оплете в ножницата си. За човек, който си изкарва хляба с война, беше истинско недоразумение по отношение на оръжията.

Вътрешният двор беше разделен на тераси, вкопани в склона на планината. Имаше много палми и още повече стражи. В центъра древна колона, пренесена от двореца на Скарпиус, хвърляше сянка над кръгъл басейн с множество сребристи рибки. Грамадата от стъкло, бронз и мрамор, която представляваше дворецът на Орсо, я обграждаше от три страни като чудовищна котка с мишка между лапите. След пролетта бяха вдигнали широко ново крило край северната стена. Скелето още стоеше.

– Строят здраво – каза тя.

– Естествено. Да не мислиш, че принц Арио може да се оправи само с десет помещения за обувки?

– В днешно време мъжете не могат да са модерни, ако не притежават поне двайсет стаи с обувки.

Бена се намръщи и погледна собствените си ботуши със златни катарами.

– А аз имам само към трийсет чифта. Едва се оправям.

– Всички сме така – промърмори тя.

Ръбът на покрива беше украсен с редица почти готови статуи. Херцог Орсо, даващ милостиня на бедните. Херцог Орсо, даващ знания на невежите. Херцог Орсо, защитаващ слабите.

– Изненадан съм, че не си е поръчал статуя как цяла Стирия му ближе задника – подметна тихо Бена.

Тя посочи един едва наченат мраморен блок.

– Тя е следващата.

– Бена!

Граф Фоскар, по-малкият син на Орсо, заобикаляше басейна като нетърпеливо кутре. Обувките му тракаха по прясно застлания чакъл, луничавото му лице сияеше. Беше направил неуспешен опит да си пусне брада, откакто Монца го бе видяла за последно, но редките руси косми само подчертаваха момчешкото му лице. Младокът беше наследил цялата честност на фамилията, но външният вид бе отишъл другаде. Бена се усмихна и разроши косата му. От всеки друг подобен жест щеше да е обида, но от Бена беше безобидно очарователен. Според Монца талантът му да прави хората щастливи беше като магия. Нейните дарби лежаха в противоположната посока.

– Баща ти появи ли се? – попита тя.

– Да, и брат ми също. В момента се занимават с банкера си.

– Как му е настроението?

– Добре, доколкото мога да кажа. Но познаваш баща ми. Все пак той никога не се ядосва с вас двамата, нали? Винаги носите добри новини. И днес ли са добри?

– Аз ли да му кажа, Монца, или…

– Борлета падна. Кантейн е мъртъв.

Фоскар не се зарадва. Не притежаваше бащиния си апетит за трупове.

– Кантейн беше добър човек.

Това изказване се различаваше генерално от вижданията на Монца.

– Беше враг на баща ти.

– Но заслужаваше уважение. Няма много като него из Стирия. Наис-тина ли е мъртъв?

Бена изду бузи.

– Е, главата му е отрязана и набита на пика над портите, така че ако не познаваш някой страхотен доктор…

Минаха под висока арка и се озоваха в мрачен кънтящ коридор, приличащ на императорска гробница. Оскъдната светлина се спускаше по прашните колони и мраморния под. Покрай стените бяха наредени фигури със стари брони и антични оръжия. Остро тракане на токове предизвести приближаването на мъж в тъмна униформа.

– Мамка му – изсъска Бена в ухото є. – Онова влечуго Ганмарк е тук.

– Остави го на мира.

– Няма начин това хладнокръвно копеле да е толкова добро с меча, колкото казват…

– Добър е.

– Ако бях и наполовина мъж…

– Само че не си. Остави го.

Лицето на генерал Ганмарк беше странно меко, мустаците му висяха, а бледосивите му очи бяха винаги влажни и му придаваха постоянно тъжен вид. Според слуховете беше изхвърлен от армията на Съюза заради сексуална връзка с друг офицер и бе прекосил морето в търсене на по-широко скроен работодател. Херцог Орсо нямаше никакви предразсъдъци към служителите си, стига да бяха ефективни. Двамата с Бена представляваха достатъчно доказателство.

Ганмарк кимна вдървено на Монца.

– Генерал Муркато – кимна сухо на Бена. – Генерал Муркато. Граф Фоскар, надявам се, че продължавате с упражненията?

– Дуелирам се всеки ден.

– Значи все пак ще Ви направим фехтовач.

– Или дървеняк – изсумтя Бена.

– Все ще е от полза – отвърна навъсено Ганмарк с чуждестранния си акцент. – Човек без дисциплина е не по-добър от куче. Войник без дисциплина е не по-добър от труп. Всъщност е по-лош. Трупът не би представлявал опасност за другарите си.

Бена отвори уста, но Монца го прекъсна. Можеше да се прави на задник и по-късно, щом това го удовлетворяваше.

– Как мина кампанията?

– Свърших своята работа – да пазя фланга Ви от Рогонт и неговите осприанци.

– Забавил си Закъсняващия херцог? – присмя се Бена. – Сериозно предизвикателство.

– Просто поддържаща роля. Комична нотка в голямата трагедия, но се надявам да бъде оценена от публиката.

Стъпките им отекнаха под следващата арка, водеща към извисяващата се ротонда в центъра на двореца. Стените бяха украсени с множество скулптури, изобразяващи сцени от античността. Войни между демони и магьосници и други подобни глупости. На огромния купол имаше фрески на седем крилати жени – с оръжия, брони и страховит вид. Орисиите, носещи съдбата на света. Най-известното произведение на Аропела. Според слуховете му бе отнело осем години. Това място винаги караше Монца да се чувства дребна и незначителна. Каквато бе и основната му цел.

Четиримата заизкачваха широкото вито стълбище, което спокойно можеше да побере два пъти повече хора в редица.

– И докъде те доведоха комедийните ти таланти? – обърна се тя към Ганмарк.

– С огън и кръвопролитие чак до вратите на Пуранти и обратно.

Бена присви устни.

– Имаше ли истински сражения?

– Че защо ми е нещо подобно? Не си ли чел Столикус? Животното се бие за победа…

– Генералът маневрира към нея – довърши Монца. – Успя ли да предизвикаш достатъчно смях?

– Не и у врага. Всъщност у никого, но на война е така.

– Аз намирам време за смях – изцепи се Бена.

– Някои се смеят по-лесно. Това ги прави приятна компания за вечеря. – Ганмарк насочи мекия си поглед към Монца. – Забелязвам, че не се усмихваш.

– Ще се усмихвам, щом приключим с Лигата на Осемте и Орсо стане крал на Стирия. Тогава може да приберем оръжие.

– Според моя опит оръжията не висят спокойно на стената. Имат навика винаги да се връщат в ръцете на притежателя си.

– Смятам, че Орсо ще те задържи – каза Бена. – Дори само за да бършеш мраморните плочи.

– Значи Негово Превъзходителство ще има най-чистия под в цяла Стирия – отвърна Ганмарк.