Този декември на български излезе едно от най-очакваните заглавия на годината – „Макбет“ от Ю Несбьо.

Името на норвежеца отдавна говори само за себе си, а героят на криминалната му поредица инспектор Хари Хуле е не по-малко известен.

Книгите му са преведени на над 50 езика и са продадени във впечатляващите 40 милиона екземпляра.

---

Книгите на Ю Несбьо може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Неслучайно той е единственият не-англоезичен писател, поканен да се включи в мащабния проект „Хогарт Шекспир“, в който знаменити автори пречупват класически Шекспирови  произведения през уникалната си писателска призма.

Макбет
(откъс)

Ю Несбьо

„Прозрачната дъждовна капка се отрони от небето и полетя през мрака към треперливите светлини на пристанищния град. Студените пориви на северозападния вятър понесоха капката към пресъхналото речно корито, което разполовяваше града напречно, и към закритата влакова линия, на свой ред разполовяваща го надлъжно. Двете координатни оси разделяха града на четири квадранта, номерирани по посока на часовниковата стрелка. Жителите на града ги назоваваха с числа: Първи район, Втори район и така нататък. Не си спомняха техните имена. Впрочем, случеше ли се да срещнеш същите тези жители далече от родния им град и да ги попиташ откъде са, понякога твърдяха, че не си спомнят дори името на самия град.

Прозрачната дъждовна капка посивя, докато пробиваше саждите и отровите, затиснали града с постоянен похлупак от смог, независимо че през последните години фабриките една по една хлопнаха врати, че безработните вече нямаха с какво да си купят топливо за печките; въпреки променливия, но общо взето бурен вятър и нескончаемия дъжд, засилил се – според някои твърдения – преди четвърт век, когато две атомни бомби сложиха край на последната световна война. Точно тогава назначиха Кенет за директор на полицията в града. От своя кабинет на най-горния етаж на Главното управление директорът Кенет коли и беси в града в продължение на двайсет и пет години, без значение кой заемаше кметския стол и без да го е грижа за мнението на високопоставените господа в столицата Капитол. И в резултат вторият по големина град в страната, някога най-важният промишлен център, затъна в тресавище от корупция, фалити, престъпност и хаос. Преди шест месеца директорът Кенет падна от стол в лятната си вила и три седмици по-късно се пресели на оня свят. Разноските по погребението пое градската управа – проекторешението погребението на директора на полицията да става за сметка на общинския бюджет навремето внесе самият Кенет. След пищна траурна церемония, достойна за диктатор, градската управа и кметът Туртел назначиха за началник на полицията Дънкан – широкочел епископски син и дотогавашен шеф на отдел „Организирана престъпност“ в Капитол. У смаяното население припламна надежда.

Изборът на градската управа предизвика изненада, защото Дънкан не принадлежеше към старата школа полицаи с нагаждачески манталитет, а към новото поколение на ерудирани полицейски лидери, привърженици на реформите, на прозрачността, на модернизацията и на ефективната борба срещу корупцията – принципи, напълно чужди на повечето от градските политици.

Дънкан подмени старите началници със свои, и то старателно подбрани кадри – млади, неопорочени идеалисти, чистосърдечно амбицирани да подобрят условията за живот в града – и така допълнително подхрани надеждата на жителите, че полицията вече се оглавява от непреклонен, почтен и далновиден началник, способен да измъкне града от блатото на повсеместната криза.

Над Четвърти район запад вятърът подхвана дъждовната капка и я понесе над най-високата точка на града – радиокулата. А в студиото под нея самотният и неизменно негодуващ срещу обществените недъзи глас на Уолт Кайт – будната съвест на радиожурналистиката – с характерното си гърлено „р“ тъкмо изразяваше умерена надежда, че в лицето на Дънкан градът най-после е намерил спасител. Докато Кенет беше жив, единствен Кайт имаше куража открито да громи директора на полицията и да го уличава в поне част от извършените от него престъпления.

Тази вечер Кайт съобщи за намерението на градската управа да не жали сили да си възвърне пълномощията, узурпирани от Кенет. Навремето в качеството си на директор на полицията той беше прокарал изменения, чрез които съсредоточи в ръцете си реалната местна власт. При успех на градската управа неговият наследник, демократът Дънкан, трудно щеше да проведе съвсем основателно желаните реформи. В анализа си Кайт пророкува, че „след предстоящите местни избори действащият кмет Туртел ще запази поста си. Впрочем, защо го наричаме действащ? Ако наистина действаше, нямаше да е най-дебелият кмет в страната. А ще запази поста си, защото няма достоен съперник. Та кой би могъл да се мери с Туртел и с неговата дразнеща коруба от морална безукорност и простонародна сърдечност, коруба, от която всяка критика рикошира като от броня“.

В Четвърти район изток дъждовната капка прелетя над „Обелиска“, облицован със стъкло двайсететажен хотел с казино, щръкнал като светещ среден пръст над окаяните кафяво-черни четириетажни сгради наоколо. За мнозина представляваше парадокс, че при толкова западнала индустрия, при толкова висока безработица и при толкова ниски доходи хазартните игри в двете градски казина набират все по-голяма популярност сред тукашните жители.

– Градът престана да дава и започна само да взема – прогърмя Кайт по радиото. – Първо сринаха производството, после закриха железницата, та никой да не може да се измъкне. И там, където преди хората си купуваха билети за влака, започнаха да продават наркотици и да тъпчат с тях съгражданите ни, за да ги ограбват необезпокоявано. Никога не съм допускал, че индустриалните магнати, тези хищни експлоататори и печалбари, ще ми липсват, но те бяха направо почтени в сравнение с мошениците от единствените три бранша, които днес гарантират финансова сполука: хазартен бизнес, търговия с наркотици и политика.“

В Трети район вятърът, натежал от дъжд, духаше над Главното полицейско управление, над казино „Инвернес“ и по улиците, където лошото време бе отпратило по домовете им повечето минувачи, но някои все още щъкаха бързешком: или търсеха нещо, или се опитваха да избягат. Вятърът се носеше над Централната гара. Там вече не спираха влакове, но в чакалнята се заседяваха призраци и пътници. Призраците на някогашните строители на този град, изпълнени с вяра в себе си, с вяра в работническия морал, в своя бог, в технологията и в своите наследници. А от пазара на дрога пътниците си купуваха така наречената „адска смес“. Този билет с обещание да се пренесат в рая ги отвеждаше право в пъкъла.

Във Втори район вятърът свистеше в зиданите комини на двете най-големи, наскоро закрити металургични фабрики в града: „Грейвън“ и „Естекс“. И двете произвеждаха метални сплави, но точния им състав не знаеха дори леярите. Затова пък бяха наясно, че корейците са започнали да продават същите сплави на по-ниска цена. Навярно климатът в града допълнително подсилваше усещането за упадък; навярно съзнанието, че тук цари фалит и разруха, придаваше на онемелите, угаснали фабрики вида на – по думите на Кайт – „… оплячкосани катедрали на капитализма в град на отстъпници и безверници.“

Дъждът се носеше на югоизток, над улици със строшени улични фенери, където облегнати по сградите чакали не само намираха сушинка от нескончаемия валеж, но и се озъртаха хищно, докато потенциалните плячки бързаха да се доберат до повече светлина и безопасност. В едно скорошно интервю Кайт попита директора на полицията Дънкан защо вероятността да станеш жертва на грабеж в града е шест пъти по-голяма, отколкото в столицата Капитол. Дънкан се зарадва, че поне веднъж му задават лесен въпрос: просто броят на безработните тук бил шест пъти по-голям от броя им в столицата, а на наркоманите – цели десет пъти.

В района на доковете имаше нашарени с графити контейнери и прогнили транспортни кораби, чиито капитани се срещаха на безлюдни места с корумпирани представители на пристанищните власти, за да им бутнат в ръцете кафяви пликове, та да си издействат по-бързо разрешително за акостиране. Впоследствие корабните дружества осчетоводяваха въпросните суми в графата „Други разходи“ и се заричаха никога повече да не поемат рейсове, които да ги отведат в този град.

Един от акостиралите кораби беше М/К*<*Моторен кораб – Бел. прев.*> „Ленинград“ – съветски плавателен съд, от чийто корпус дъждът смъкваше напластена ръжда и изглеждаше, все едно корабът кърви във водата.

Нашата дъждовна капка попадна в конуса от електрическа светлина на прожектор, монтиран върху покрива на една от двете двуетажни дървени постройки, където се помещаваха складове, пристанищни канцеларии, а някога и боксов клуб, отдавна закрит. Дъждовната капка се спусна между стената на сградата и ръждясалото руско „корито“ и падна върху животински рог. Потече по рога, продължи по мотоциклетната каска, към която той бе закрепен, а оттам се плъзна по гърба на кожено яке с надпис „НОРС РАЙДЪРС“ – „СКАНДИНАВСКИ ЕЗДАЧИ“ – избродиран с готически букви. Оттам капката се изтърколи върху седалката на червен мотоциклет марка „Индиан Чийф“ и попадна в главината на бавно въртящото се задно колело. Главината я подхвана и когато изскочи оттам, капката вече беше окаляна, безвъзвратно попила частица от отровната помия в града.

Зад червения мотоциклет се точеха още единайсет. Минаха под прожектор върху покрива на едната двуетажна, притъмняла пристанищна сграда.“

Ю Несбьо за написването на „Макбет“

В началото, когато от британското издателство „Хогарт“ му отправили предложението да съчини собствена версия по някоя от драмите на Шекспир, Ю Несбьо си помислил: „Благодаря, че сте се спрели на мен, но ще откажа. Нямам желание да творя върху идея, която не е лично моя.“

– Само тогава имам енергията да се впусна в творческия процес. Половината

от удоволствието да пишеш е именно да те споходи оригинална идея и да я развиеш от нулата – споделя писателят.

Когато обаче разбрал, че поканата към него е дошла в началния етап на проекта и има право на избор измежду шедьоврите на великия драматург, нагласата му претърпяла коренна промяна.

– Израснал съм с Ибсен, не с Шекспир. Като юноша се опитах два-три пъти да чета Шекспир. От първите две страници схванах около две изречения – най-чистосърдечно признава Несбьо. – Точно към „Макбет“ обаче имам специално отношение. Гледах филма на Роман Полански от 1971 година и сюжетът ме впечатли силно.

Този литературен проект отнел на норвежкия писател четири години. Несбьо се съгласява, че Макбет притежава някои от чертите на Хари Хуле.

– И двамата герои първоначално са с добри намерения, но впоследствие

претърпяват морално и житейско падение. Докато обаче Хари Хуле се намира в граничната зона, Макбет извървява пътя към личностния крах докрай.

Макбет в прочита на Несбьо живее в безименен град. Градът напомня Берген и Глазгоу, а отчасти и Манхатън от седемдесетте години.

– Мнозина свързват седемдесетте с отгласи от Лятото на любовта, с

материално благосъстояние и идеализъм, но това са и сурови времена – времената на Студената война, на страха от ядрен сблъсък, на сериозно замърсяване на въздуха, на голямата безработица, на високата престъпност в големите градове.

В този безименен град властват наркобарони, корупция на високо ниво и безперспективност. Онези, които дърпат конците, са в престъпни връзки с ръководните кадри в полицейското управление. Там работи и Макбет.

– Властта и властовите игри са вълнуваща тема за изследване. Какво се случва, когато личните амбиции се сблъскват с моралните принципи? Охотно ли загърбват хората морала, стига възнаграждението да е достатъчно тлъсто?

Движещият фактор в живота на Макбет е жена.

– По-възрастна от Макбет, неговата любима Лейди – собственичка на казино и бивша проститутка – е по-силната от двамата. Преживяла редица житейски перипетии, тя е тласкана от потребността най-сетне да си извоюва името на уважавана дама, която никой вече да не може да тъпче. Водена от бизнес интересите си, тя съзира редица икономически облаги, ако успее да намърда Макбет на директорския стол в полицията.

Конкретно за творческия процес Несбьо споделя следното:

– Държах да разкажа тази история със собствен маниер и затова първото, което направих, беше да оголя рамковата конструкция, смъквайки от нея Шекспировата поезия.

Онова, което го впечатлява особено, е, че в тази Шекспирова драма не всичко е идеално.

– Читателят не остава с чувството, че всичко се връзва и е перфектно подредено. Но навярно именно това упражнява толкова силно въздействие – независимо дали става въпрос за кино, литература, или музика: леко странното. Онова, което ти боде очите, което дразни слуха ти. И което същевременно е великолепно, завладяващо и потресаващо…

Едва след като написал криминален римейк на великата трагедия на Шекспир, Ю Несбьо прозрял величието на легендарния драматург:

– Непрекъснато имах чувството, че в повествованието на моя „Макбет“ нещо куца, ала всеки път, когато променях нещо в конструкцията, тя рухваше. Постепенно разбрах, че „Макбет“ просто трябва да накуцва; че именно недоизясненото, онова, което дава възможност за свободно тълкуване, ни очарова толкова силно в тази велика пиеса. „Макбет“ съвсем не случайно е класика. Да, нещо куца. Но куца точно както трябва.

Писателят споделя, че се е старал да се придържа плътно към оригинала. Но „Макбет“ е една от най-кратките пиеси на Шекспир, докато романът на Несбьо наброява близо 600 страници. С други думи, Несбьо си е позволил волността да разшири историята. Неща, бегло загатнати в оригинала, са по-подробно разработени във версията на норвежкия крал на криминалния роман.

Макар „Макбет“ да се смята за една от най-кървавите Шекспирови пиеси, според Несбьо любовта е централна тема. Лейди и Макбет си остават влюбени – въпреки зловещите престъпления, които извършват заедно, и въпреки драматичните епизоди в отношенията им.

– У всеки от нас дреме един потенциален убиец, който може да се събуди, ако се поддадем на низките си инстинкти – обобщава Несбьо.