„Мравка на перваза” от Владимир Георгиев е нов сборник с разкази, които юристът по професия представя на книжния пазар (Изд. „Труд”).

Книгата съдържа 40 разказа, сред които „Вишнева къщичка”, „Красотата на любовта”, „Аспекти на времето”, „Фабричен номер”, „Птицата, която не можеше да пее”, „Врабец в праха” и други.

Разказите на Владимир Георгиев са различни – не биха могли да бъдат обобщени с едно изречение.

В това е и техният чар и тяхната стойност.

Владимир Георгиев пише леко, модерно, от неговите редове често прозира надеждата, че светът може да бъде по-добър.

Ето и един характерен откъс от разказа „Птицата, която не можеше да пее”:

„Птицата спря и попита:
– За какво дойде? Върховете са за хора, които могат да летят.

Възразих:
– Никой човек не може да лети.
– И никоя птица не може да говори. Нали?”

Мравка на перваза
(откъс)

Владимир Георгиев

АСПЕКТИ НА ВРЕМЕТО

Ще почака, има време. Тя винаги закъснява. Веднъж – от суета, друг път, защото е разсеяна, а трети път… Няма значение. Има чар в закъсняването на жените. Докато стоиш и поглеждаш часовника си, мислиш за тях, нетърпелив си. Досещаш се, че ще е облечена еди-как си, какви обеци ще си сложи; с рокля ли ще бъде или може би ще е с дънките, онези кафявите, дето вместо цип имат едри каубойски копчета, ама страхотно й стоят. И така нататък. После мислиш за косата й. Малко те е яд, че се е изрусила, защото когато беше кестенява, ти приличаше на есенна река, която мени цвета си според ъгъла на слънцето. И се надяваш слънцето да си ти, нали тя понякога така те нарича: когато я докосваш, косата й да променя цвета си.

И така нататък.

Поглеждаш часовника – петнайсет минути не е чак толкова голямо закъснение. Има и по-тежки случаи. Може би ако най-после захвърлиш този часовник, ще се почувстваш по-добре. Времето тече накриво, когато го следиш и се опитваш да го контролираш. Иска да избяга от теб, извива се като змия. Бързаш ли, бави се, а избързва, когато искаш да тече по-бавно. Досещаш се, че преди хиляди години се е отмервало с капки вода и оттогава е останал изразът, че тече. А после ти хрумва, че времето не е точно това, което си въобразяваме, че е. Докато твоят часовник показва едно време, нейният може да отразява друго. В нейното пространство времето може да е спряло, а в твоето – да фучи бързо и яростно.

Сложно е. Затова сваляш часовника и го слагаш в джоба до парите за вечерта. Ще го вадиш само когато ти се налага да плащаш сметката. Дотогава времето няма значение. Важното е да сте заедно. Пък и нали мобилните телефони имат часовник. Изобщо днес вече часовниците са отживелица, имат само емоционална или колекционерска стойност. Е, неговият нямаше нито едната, нито другата, той просто бе безценен, защото не струваше и пукнат лев. Стъклото му беше сивкаво и опушено, бе стар, олющен и каишката беше съвсем напукана, всеки момент ще се скъса. Защо ли го носеше изобщо? Знаеше защо – заради навика. Навикът е особено нещо. По-силен е от теб. Ставаш, къпеш се, миеш си зъбите, а когато се облечеш – слагаш на ръката часовника. Задължително, като част от неизменен, стар, забравен, но вечен ритуал. Не се питаш защо, няма значение дали стои добре на дрехите ти, дори не е важно дали ти е нужен – просто го обличаш като мисъл, която си оставил на нощното шкафче, защото така си свикнал и защото без нея не си ти.

Да, без нея не си ти.

– Здрасти! – ще каже, когато се появи. – Закъснях ли?

Ще е облечена с онова пастелно палто, с което я помни. Палтото е тясно в кръста, а после се разширява надолу и тя прилича на елха.

Ще поискаш да я целунеш. И ще го направиш, да, тя ще ти позволи. Ще те хване под ръка и ще се разхождате бавно.

– Виж! – ще покаже тя обеците, които й подари преди години. – Твоите! Харесват ли ти? Харесват ти, разбира се. Не обеците, тя ти харесва. Ти ще й кажеш нещо смислено, хубаво и на място. Така тя ще разбере колко много значи за теб.

Но това ще стане, когато дойде.

Присядаш върху една суха част от пейката – в края, скрита от заслона на дървото. Има малко пот и капчици от дъжда, но нищо. Сега дърветата са голи, ноември е, ала времето – пак това време! – е различно, унесено, съдържателно някак; приятно. Всяко време е приятно, когато си с нея. Тя прави времето хубаво, изобщо – тя ражда, тя създава времето. Това е истината. Без нея всичко е безвремие, бездушие, всичко е несвоевременно, излишно, претупано, необмислено. Тя подрежда света такъв, какъвто го познаваме: красив, нежен, балансиран и толкова шарен, колкото може да е само есента – като мъдър, топъл поглед, събрал в зеницата си няколко галактики.

Да, и друг път е закъснявала. Случвало се е и той да закъснее. Беше преди време. Той тогава закъсня с около двайсет години и тя не го дочака. И ето сега – писаха си, познаха се, зарадваха се и той изпита същото като тогава, когато закъсня: изпита страх. Да, страхът тогава го спря да отиде на срещата; опасяваше се, че няма да се справи. Тогава тя му изглеждаше като нещо опасно, като вълна, която го залива, силна, плътна и топла, обгръща го, загражда въздуха, той не може да плува в стихията й, дави се… Ужасно се чувстваше. Искаше свобода.

Свобода за него беше всичко това, което е извън нея. Извън вълнението, извън бурята на чувствата. Извън страха.

И закъсня. С двайсет години.

Странно нещо е усещането за присъствие. Писа й на имейла, откри го в интернет. От няколко седмици си пишеха редовно. Написа й, че ще я чака именно тук и точно по това време. Няма как да не е получила съобщението, защото отговаряше на всяко негово писмо. Съвсем редовно отговаряше. Значи си четеше пощата. А откакто написа това за срещата, спря да му пише. Просто мълчание. Нито дума. Обаче беше сигурен, че ще дойде, нямаше как да не е прочела поканата. Това се нарича усещане за присъствие: той знаеше, че тя е там, близо, ей там – зад нета, отвъд ефира на виртуалното, а и двайсет години са съвсем кратко време, едно закъснение само, дори не толкова дълго. Който може да чака двайсет години, ще почака и…

Ето! Тя е, идва. Знаех си, казва си. Ще дойде, разбира се. Просто не е искала да му обещава, за да не го кара да се чувства сигурен. Такива са жените, не обичат да говорят за важните неща, използват намеци или жестове. Така си играят с нас, игра на щастие е това. Правят ни луди и винаги им се получава.

Тя спира за миг, поглежда го и сякаш се двоуми дали да тръгне към него. Вероятно е очаквала да носи цветя. Нарочно не й купи – не за друго, а защото щеше да изглежда нелепо. Есенни цветя в това време – мрачно и мокро, щеше да е доста тъжно. Напротив, искаше да е весело, да се смеят, да се гонят по улиците, да се замерват с погледи, да се целуват. И това ще стане сигурно. Скоро, съвсем скоро: всяко нещо с времето си.

Рипва от пейката, прави няколко крачки – решително, бързо. Една счупена плочка изхлопва под крака му и хвърля струйка кал върху панталона. Тя още стои там, до ъгъла на двете улици и го гледа. Същата е, изобщо не се е променила: това е то, времето, при нея наистина е спряло, толкова е красива, даже косата й е същата, отново кестенява, а лицето… Изведнъж до нея се приближава възрастен, добре сложен и представителен мъж. Прегръща я и й поднася цветя. Цветята, които той трябваше да й купи, същите. Целува я, тя се сгушва в него и го хваща под ръка. Мократа улица пред тях изглежда като изкъпана, като чисто, закъсняло, но сигурно щастие; кестенявата красавица дори не се обръща, въпреки че го видя и го позна.

Да, Любовта го позна. И той я позна. Но неговите двайсет години бяха изтекли. Нейните – не.

Наведе се и тръгна напосоки. В една витрина видя отражението на белокос, приведен мъж, доста по-възрастен от този, който й поднесе цветята. Досети си, че това е той. Самият той. Вече е късно да се страхува. А и няма от какво. Може би само от този тип отсреща, на витрината. Изглежда гротескно и май не е на себе си. Ръцете му треперят, докато вади часовника си от джоба и го слага на лявата си ръка.

За автора

Владимир Георгиев пише предимно проза от 1984 г. Негови разкази са публикувани в САЩ, както и в антологията „Разказвачи 2015” и сборниците „Черга пъстроцветна” и „Часовниковата кула.

Негови разкази са поместени в сайтовете „Литературен свят” и LiterNet. Носител на награди в конкурси. През 2017 година излизат сборниците му с разкази „Едно дете играе дама“ и „Правно значение на глупостта”. „Мравка на перваза” е последният му сборник.