„Люляковите момичета” (Изд. Изток-Запад) е разказ за три жени, жертви на най-ужасяващите фрагменти на миналото.

Разказ, изцапан с пръст и опръскан с кръв.

Ако го извадим от художествения контекст, вероятно ще заседне на гърлото ни, ще напълни със сълзи очите ни и няма да може да бъде довършен докрай.

1 септември 1939 г. Хитлер напада Полша. И никой не подозира колко голяма рана ще отвори в сърцето на Европа. Начало.

Керълайн Феридей. Светска дама, препълнена с вяра в доброто и хората. Доброволка във Френското консулство в Ню Йорк, откъдето неуморно изпраща колети за постоянно увеличаващия се брой осиротели френски деца.

Съдбата я среща чаровен актьор от Бродуей на име Пол. Ражда се любов – чиста и неочаквана. Любовта побеждава всичко ще кажете? Но пипалата на Втората световна война се увиват около милиони човешки животи и любови, и в продължение на 6 години се оказват непобедими.

Каша Кузмерик. Тийнейджърка, която щастливо скита из полетата около Люблин със своите приятели. Войната я кара да порасне светкавично, против волята й. Защото войната не е за деца. Съпротивата въвлича Каша в редиците си и за миг, продължил колкото мигване на окото, тя, майка й и сестра й се озовават на път. Към Равенсбрюк. Кошмар, който е трудно да бъде сънуван, пък камо ли преживян.

Херта Оберхойзер. Дипломирана лекарка с чиста германска кръв, която мечтае за бляскава медицинска кариера. В свят, управляван от мъже и войници, това е твърде смела мечта. Обява за работа в лагер за превъзпитание на жени е нейният шанс да блесне. Цената обаче се оказва твърде висока.

В ума ни се запечатват образите на три жени от мастило. Лекарката в операционната зала на концентрационния лагер Равенсбрюк. Участва в играта на нацистка рулетка. Ще натисне ли и този път спусъка? Полякинята, която опитва да помогне на съпротивата. Дали това не са последните удари на сърцето й? Американката, принудена да се раздели с любимия. Колко голяма е пропастта между мира и войната?

Марта Хол Кели използва литературата, за да разкаже една съвсем истинска история от миналото. Керълайн Феридей и Херта Оберхойзер са реални исторически личности, а Каша е героиня, вдъхновена от историята на Нина Иванска – една от жените, върху които нацистите правят медицински експерименти в Равенсбрюк и наричат „зайци”. Благодарение на „Люляковите момичета” жертвите на този концентрационен лагер и на нацисткия режим се доближават до нас и се превръщат от статистика в болка.

Люляковите момичета
(откъс)

Марта Хол Кели

Подскочих уплашена, когато на вратата се почука, после мъжки глас извика:

–       Отвори!

Майка замръзна на място, а Татко отвори вратата.

–       Адалберт Кузмерик, нали? – попита грубо есесовецът и закрачи из къщата ни, надут и видимо доволен от себе си.

Мъжът беше поне една глава по-висок от Татко, толкова висок, че шапката му почти опря касата на вратата като влезе. И той и подчиненият му бяха облечени в униформи на Sonderdienst[1] с черните ботуши и шапките със страховитата емблема – череп глава с две кухи очни ями. Като мина покрай мен, усетих аромата на ментова дъвка. А и изглеждаше добре охранен, толкова беше вирнал брадичката си, че виждах късчето хартия на адамовата му ябълка и кръвта избила по него, беше се порязал при бръсненето. Дори и кръвта им беше в нацистко червено.

–       Да – отвърна Татко с възможно най-спокойния си тон.

–       Началникът на пощенската станция, нали?

–       Татко кимна.

Други двама го сграбчиха за ръцете и го изведоха от къщата толкова бързо, че не успя дори да се обърне да ни погледне. Тръгнах след тях, но високият прегради пътя ми с палката си.

Майка прибяга до прозореца, в очите й се четеше див страх.

–       Къде го водите?

Изведнъж съвсем изстинах. Все по-трудно дишах.

Друг есесовец, кльощав и по-нисък от първия, нахълта в къщата с брезентова пазарска чанта през рамо.

–       Съпругът ви къде държи служебните си документи? – попита високият.

–       Не са тук – отвърна Майка. – Бихте ли ми казали къде го отведоха?

Майка стоеше безпомощна, притиснала с длани шията си, а ниският обикаляше къщата, отваряше чекмеджетата и пъхаше всички намерени хартии в чантата си.

–       Имате ли радиоприемник на къси вълни? – попита строго високият?

Майка поклати глава:

–       Не.

Стомахът ми се свиваше, като гледах как ниският отваря всички шкафове и тъпче в торбата малкото храна, която имахме.

–       Всички провизии са собственост на Райха – продължи високият. – Ще получите купони.

Консервата грах, двата картофа и нещастната малка зелка – всичко отиде в торбата на кльощавия. Той сграбчи и малката хартиена кесийка с последното кафе на Майка.

Тя посегна към него:

–       О, моля ви, не вземайте кафето. Само това ни остана.

Високият се обърна и за един дълъг миг огледа Майка от глава до пети.

–       Остави го – заповяда той и кльощавият хвърли пакетчето на шкафа.

Двамата мъже крачеха из трите ни малки стаи, вадеха чекмеджетата скриновете и изсипваха чорапи и бельо на пода.

–       Оръжия имате ли? – попита високият, докато другият претърсваше шкафовете. – Или друга храна?

–       Не – отвърна Майка. Никога до сега не бях я виждала да лъже.

–       Сигурно сте чули, че укриването на вещи и провизии, които принадлежат на Райха се наказва със смърт.

–       Разбирам – каза Майка – Бих искала да посетя съпруга си…

Тръгнахме след двамата мъже, които се отправиха към задния ни двор. Когато високите германци излязоха навън, градината ни, оградена от всички страни, ми се стори съвсем мъничка. На пръв поглед там нямаше нищо подозрително, освен пръстта, с която бяхме заринали ценностите си предната седмица, мястото все още изглеждаше твърде заравнено. Съвсем очевидно беше, че там има нещо заровено. Броях крачките на офицера, който ходеше из двора. „Пет… шест… седем…” Дали виждаха, как ми треперят коленете?

Нашата кокошка, Псина, приближи до мястото, където бяхме копали, и заровичка наоколо да търси буболечки. Господи, и лопатата беше още там, опряна на стената на къщата, по острието й още имаше засъхнала пръст. Дали ще ни затворят в Замъка или ще ни разстрелят още тук и ще оставят телата ни, та Татко да ги намери, като се върне?

–       За глупак ли ме вземате? – попита високият, и продължи към петното заравнена пръст.

„Осем… девет…”

Дъхът ми секна.

–       Разбира се, че не – отвърна Майка.

–       Дай лопатата – каза високият на подчинения си. – Наистина ли си мислехте, че това ще ви се размине?

–       Не, моля ви – каза Майка. Стисна медальона с Богородица, който носеше на синджирче на врата си. – Аз всъщност съм от Оснабрюк. Знаете ли го?

Високият хвана лопатата.

–       Разбира се, че го знам. Кой не е ходил там на Коледния базар? Регистрирана ли сте като Фолксдойче?

Фолксдойче немците наричаха етническите германци, които живеят в други държави. Нацистите принуждаваха полски граждани с немска кръв като Майка да се регистрират като Фолксдойче. Регистрираните получаваха повече храна, по-добра работа, както и вещи, конфискувани от евреите и други поляци, които не са етнически германци. Майка никога не би приела статут на Фолксдойче, защото това означаваше, че е на страната на Германия, но пък това беше опасно за нея, защото така се опълчваше срещу Райха.

–       Не, но съм почти германка. Баща ми беше само наполовина поляк.

Псина продължаваше да чопли пръстта покрай загладеното петно, беше си намерила нещо там.

–       Ако бяхте германка не бихте нарушавали правилата, нали? Нито щяхте да укривате собственост на Райха.

Майка докосна ръката му.

–       Трудно ни е да се справим с всичко това. Не разбирате ли? Представете си вашето семейство в тази ситуация.

–       Моето семейство би предало всичко дължимо на Райха.

Есесовецът, хванал лопатата, продължи към петното заравнена пръст.

„Десет… единайсет…”

–       Ужасно съжалявам – каза Майка, вървеше по петите му.

Мъжът не й обърна внимание, направи още една крачка.

„Дванайсет.”

Колко ли щеше да копае, докато удари някоя от кутиите?

–       Молим ви, дайте ни още една възможност – каза Майка, – тези правила са съвсем нови за нас.

Офицерът се обърна, облегна се на лопатата и огледа внимателно Майка. Усмихна се така, че се видяха белите му равни, подредени зъби.

Той се приведе към нея и каза тихо.

–       Вероятно знаете правилата за вечерния час.

–       Да – каза Майка. Между веждите й се появи малка бръчица. Размърда ходила, сякаш обувките й стягаха.

–       Е, това правило може да нарушите – каза той, пое медальона й с палеца и показалеца си и леко го разтърка. През цялото време не откъсваше очи от нея.

–       За нарушаването на вечерния час трябва розов пропуск – каза Майка.

–       Имам няколко в джоба си – той пусна медальона и сложи ръка на гърдите си.

–       Не ви разбирам – побърза да отговори Майка.

–       Мисля, че разбирате.

–       Нима ми казвате, че ще си затворите очите за това, ако ви посетя?

–       Ако това сте чули…

–       Германците, които познавам, са културни хора. Не мога да си представя, че бихте поискали такова нещо от майка на две деца.

Есесовецът наведе глава на една страна, прехапа устна и отново вдигна лопатата.

–       Съжалявам, ако съм ви обидил.

–       Чакайте – каза Майка.

Мъжът вдигна лопатата високо над главата си.

–       Господи, не! – извика Майка. Посегна да хване ръката му, но беше твърде късно. Лопатата вече беше във въздуха, нищо не можеше да я спре.

[1] „Специални части” – паравоенни формирования, създадени към Генералното губернаторство в окупирана Полша, по времето на Втората световна война – Б.пр.

От каталога на Изд. Изток-Запад препоръчваме също:

“Тамара Мария Шишман, омъжена за Мурад I” – откъс от “Европейките султанки на Османската империя” на Анна Бъкстон