Ново луксозно издание на „Фокус-бокус”  –  една от най-добрите книги на американския писател Кърт Вонегът –  вече може да бъде открита по книжарниците.

Главният герой във „Фокус-бокус”  Юджийн Дебс Хартке е всъщност антигерой: бивш войник, престъпник, учител, измамник, състрадателен съпруг, страстен прелюбодеец.

Но той се опитва да направи хората щастливи, да им даде известна утеха и да ги обогати. Всичко това до момента, в който не се оказва в затвора.

Ветеранът от Виетнам и уволненият заради свободомислие преподавател очаква да бъде съден за неясно престъпление и описва живота си, драскайки върху всевъзможни попаднали му листчета – от най-проста бакалска хартия до гърба на визитни картички.

Той прави тъжна равносметка за хората, които е убил, и за жените, с които е бил, усърдно пресмята кои са повече и търси дали си струва да се вярва в държавата, която е предала не само него, но и цялото му поколение. И така, листче по листче, успява поне привидно да подреди света…

„Фокус-бокус” е безмилостна антивоенна сатира в духа на „Параграф 22” от Джоузеф Хелър, зашеметяващ поглед отгоре над човешкия живот, оставен почти беззащитен на произвола на световните събития.

Фокус-бокус

Кърт Вонегът

2.

В онези по-безбурни времена, когато все още далеч не всеки си даваше сметка, че с отпадъците от собствената си изобретателност човеците съсипват планетата и че както и да го въртиш и сучеш, вече е започнал нов ледников период, нарекоха покритите конски каруци, с които товари и хора пресичаха прериите, превърнали се след време в Съединените американски щати, и които накрая прекосиха и Роки Маунтинс, та стигнаха чак до Тихия океан, „конестоги“, понеже първите такива каруци бяха измайсторени в долината Конестога в Пенсилвания.

Наред с останалите стоки гледаха пионерите да не остават и без тютюн, та оттогава и до днес, през 2001 година, наричаме дългите тънки евтини пури „стоги“, което е съкращение от „конестога“.

Към 1830-а най-здравите, а и най-търсените каруци правели в компанията „Мохига“, тук, в Сипио, щата Ню Йорк, край скършената талия на езерото Мохига – най-дълбокото, най-студеното и най-западното от източилите се като дълги човешки пръсти Фингър Лейкс. Та току-виж изтънчените пушачи престанали да наричат вонящите си димилки „стоги“ и започнали да им викат „моги“ или „хиги“.

 

Компанията за каруци „Мохига“ бе основана от Арън Таркингтън – блестящ изобретател и майстор, който въпреки това не умееше нито да чете, нито да пише. В наши дни биха го диагностицирали като генетично обременен с вродена неспособност за ограмотяване, известна под името дислексия. За себе си разправяше, че и той, подобно на император Карл Велики, не можел глава да вдигне от работа, „та кога време да уча четмо и писмо“. Но все пак не минаваше вечер да не отдели 2 часа жена му да му чете. Имаше превъзходна памет и всяка седмица изнасяше пред работниците от фабриката лекции, изпъстрени с дълги-предълги цитати от Шекспир, от Омир, от Библията и откъде ли не.

Нарои 4 деца – 1 син и 3 дъщери, и всички изучиха четмо и писмо. Но и те носеха гена на дислексията, който щеше да препъне неколцина от потомците им по пътя към върховете на традиционната образователна система. Двама от наследниците на Арън Таркингтън обаче се оказаха толкова начетени, че сами написаха книги, които аз прочетох чак сега, но друг едва ли дори ще разгърне. Единственият син на Арън, Елайъс, бе направил технически опис на строежа на канала „Онондага“, свързващ северния край на езерото Мохига с канала „Ери“ южно до самия Рочестър. А най-малката дъщеря, Фелисия, бе написала роман, озаглавен „Карпатия“ – за вироглаво момиче от знатен род от долината Мохига, което се влюбва в 1 наполовина бял, наполовина индианец превозвач на шлюз по същия канал.

Сега каналът е запълнен и павиран и по него минава шосе 53, което се разклонява в началото на езерото, на мястото на едновремешните шлюзове. Единият път върви на югозапад през ниви и стига до Сипио. Другият води на югоизток през вечно мрачната дъбрава на Ирокезите – Национален парк, към голия връх на хълма, увенчан с бойниците на Щатския нюйоркски затвор със строг режим за пълнолетни в Атина, 1 селце точно срещу Сипио отвъд езерото.

Потрайте малко. Това е история. Опитвам се да обясня как тази долина, тази злачна затънтена дупка се превърна в онова, което е днес.

И 3-те дъщери на Арън Таркингтън се омъжиха в процъф-тяващи и предприемчиви семейства в Кливланд, Ню Йорк и Уилмингтън, щата Делауер, и така съвсем неволно превър-наха дислексията в епидемична заплаха за зараждащата се управленска класа от банкери и индустриалци, които по мое време до голяма степен бяха изместени от немци, корейци, италианци, англичани и то се знае, японци.

Синът на Арън Таркингтън остана в Сипио и пое бащините си имоти, като добави към тях още пивоварна и първата в щата килимарска фабрика с парен двигател. В Сипио, до въвеждането на парния котел, все по-широкото използване на водната енергия за промишлени нужди се дължеше на ниската є цена и наличието на местни водоизточници, а не на изобретателността и високите критерии на вещи в занаята си люде.

Елайъс Таркингтън си остана стар ерген. На 54 години го раниха тежко като цивилен наблюдател при битката край Гетисбърг, както си бил с цилиндъра и всичко останало. Отишъл да види дебюта на 2 свои изобретения – подвижна полева кухня и пневматичен откатен механизъм за тежка артилерия. Така се случи, че след време полевата кухня, с незначителни изменения, бе въведена в цирка „Барнъм & Бейли“, а по-късно и в германската армия през Първата световна война.

Елайъс Таркингтън бе строен, кокалест мъж с бакенбарди почти до брадичката и висок като комин цилиндър. При Гетисбърг го простреляха вдясно в гърдите, но не смъртоносно.

Простреля го 1 от малцината войници на Конфедерацията, стигнали граничната бразда на Съюза при атаката на Пикет. Същият този Джони Реб издъхна сред враговете си от щастлив по-щастлив, убеден, че е улучил Ейбрахам Линкълн. Тук, в едновремешната библиотека на колежа, сега библиотека на затвора, намерих 1 смачкана вестникарска дописка, в която са цитирани последните му думи: „Вървете си у дома, синьодрешковци^[1]. Старият Сатана е мъртъв.“

През 3-те ми години във Виетнам чух последните слова на сума умиращи американски пехотинци. Но нито 1 не си отиде от този свят с илюзията, че е сторил нещо достойно, принасяйки Висшата си Саможертва.

Веднъж държах 1 едва 18-годишно момче в последните му минути и то ми каза: „Мръсна, гадна шега“.

^[1] Прякор на Съюзническите войски в Гражданската война.

Още вдъхновение от Кърт Вонегът:

Непознатите рисунки на Кърт Вонегът