Петата книга от поредицата „Станисласки“ на бестселъровата авторка Нора Робъртс поднася нова порция романтика, страст и множество (не)спазени обещания.

Романът „Единствена моя любов“ (ИК „Сиела“) проследява историята на 24-годишната Федерика Кимбъл и приятеля й от детството Никълъс Лебек, които се срещат за първи път от години.

Колко са се променили? Какво ще им поднесе тази съдбовна среща?

Има ли цена любовта?

Преводът от английски език е на Галина Лозанова. Корицата на „Единствена моя любов“, както и на останалите книги от поредицата „Станисласки“, е дело на художника Дамян Дамянов.

Единствена моя любов
(откъс)

Нора Робъртс

Фреди взе чашата с виното, като едва се сдържа да не си оправи косата или сакото. Никак не бе очарована от външност­та си. В най-добрия случай можеше да мине за „сладка“ при този нисък ръст и крехка фигура. Отдавна бе престанала да се надява, че един ден ще разцъфне и ще се превърне в съблазни­телна пищна красавица.

Към нежната фигурка трябваше да се прибави буйна гри­ва от ситно къдрава червеникаво-руса коса, чипо носле със съзвездие от лунички, раздалечени сиви очи и трапчинки на бузите. Когато беше малка, мечтаеше да изглежда като пример­на и изтънчена госпожица. Или напротив – дива, непокорна и лукава. За щастие, колкото по-голяма ставаше, толкова повече се харесваше такава, каквато бе.

Но и сега искрено се обиждаше, когато я възприемаха като кукла в естествен ръст или като ренесансова статуетка.

Напомни си, че ако иска Ник да я възприема като жена, първо самата тя трябваше да свикне да се отнася сериозно към себе си.

С тази мисъл Фреди отвори вратата към кухнята. Сърцето й веднага се качи в гърлото.

Очакваше го. Винаги ставаше така, когато го види – от първия до последния път. Всичко, което искаше в този живот, всичко, за което копнееше, седеше на кухненската маса над чи­ния фетучини с морски деликатеси.

Никълъс Лебек, лошото момче, което навремето леля й Рейчъл бе защитавала със страст и всеотдайност в съдебната зала. Непокорният младеж, когото семейството й бе отвоювало от уличните банди с много любов, грижи и постоянство.

Сега той беше зрял мъж, но все още притежаваше нещо от бунтарския дух на дивата си младост.

Личи му по очите – помисли тя и сърцето й се разтуптя. Тези прекрасни, буреносни зелени очи. Дългата му коса бе прибрана в тъмноруса опашка. Имаше уста на поет, брадичка на боксьор и ръце на музикант.

Фреди беше прекарала не една нощ в мечти за тези ръце с дълги пръсти и широки длани. Откъсна поглед от прекрасното лице с едва загатнати скули и леко крив нос – счупен преди години, когато той безуспешно се бе опитал да спаси изпра­тената от нея топка, докато играеха бейзбол – и с удоволствие продължи нататък.

Ник имаше тяло на бегач – високо и слабо. Беше със ста­ри сиви джинси, протрити на коленете. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Липсваше едно копче.

Докато се хранеше, той не спираше да говори с огромния чернокож готвач, Рио, който почистваше мазнината от фри­тюрника.

– Никога не съм казвал, че прекаляваш с чесъна. Напротив, обичам го по-люто. – Ник уви на вилицата следващата порция спагети, за да подкрепи думите си с дела. – Колкото повече оста­ряваш, толкова по-темпераментен ставаш, приятел – допълни с пълна уста.

Рио добродушно изруга. В спокойния му глас се усещаше напевният акцент на Антилите.

– Не се подигравай с възрастта ми, момченце. Още съм способен да те просна на земята.
– Божичко, ще умра от страх. – Ник се ухили и отчупи пар­че чеснов хляб точно когато Фреди затвори вратата след себе си. В очите му светна радост. Веднага остави хляба и стана от масата. – Хей, Рио, я виж кой е дошъл. Как си, Фред?

Приближи се до нея и я прегърна братски. Ала когато усе­ти женствените извивки на тялото, което се притисна към не­говото, изпита неудобство и се намръщи.

– А – отрони се от устата му и се отдръпна. Продължаваше да се усмихва, но за всеки случай прибра ръце в джобовете си. – Нали щеше да пристигнеш в края на седмицата?
– Размислих. – Самочувствието на Фреди се повиши леко, щом усети реакцията му. – Здрасти, Рио. – Остави чашата, за да отвърне по подобаващ начин на мечешката прегръдка на гот­вача.
– Сладката ми кукличка. Ела да хапнеш нещо.
– С удоволствие. Да си призная, Рио, във влака през цялото време си мислех за приготвената от теб храна. – Настани се на масата и с усмивка протегна ръка на Ник. – Сядай, храната ще изстине.
– Права си. – Той взе ръката й, стисна я леко и я пусна, преди да седне до нея.
– Е, как са вашите? Брандън още ли е луд по бейзбола?
– Да, и е капитан на отбора на гимназията. – Фреди замълча и въздъхна щастливо, когато Рио сложи пред нея голяма чиния. – Кейти също се представи великолепно на последния балетен рецитал. Естествено, мама се разплака от радост. Нали раз­брахте, че за нейния магазин за играчки писаха в „Уошингтън Поуст“? А татко току-що завърши новата си композиция. – Тя уви спагетите на вилицата си. – А при теб какво ново?
– Всичко е наред.
– Работиш ли върху нещо?
– Подготвям следващото парче за Бродуей. – Ник смутено сви рамене. Още му беше трудно да говори за важните неща в живота.
– Заслужаваше да ти дадат наградата „Тони“ за „Последна­та автобусна спирка“.
– Достатъчно беше, че ме номинираха.

Фреди поклати глава. Не беше достатъчно – и за него, и за нея.

– Мюзикълът беше прекрасен, Ник… И продължава да е прекрасен – поправи се тя, тъй като още не бе слязъл от сцена­та. – Ние всички страшно се гордеем с теб.
– Това е само начин да си изкарвам прехраната.
– Не го поощрявай, че съвсем ще се главозамае – обади се Рио от печката.
– Стига де, нали те хванах да си тананикаш „Това се случи толкова отдавна“ – доволно се засмя Ник.

Рио снизходително сви мощните си рамене.

– Е, имаше една-две приятни мелодийки. Хайде, яж, не се разсейвай.
– Имаш ли либретист? – попита Фреди. – Имам предвид за новия мюзикъл.
– Не. Още съм в съвсем начален етап. Сам не зная какво ще излезе.

Точно това искаше да чуе.

– Някъде прочетох, че Майкъл Лорей бил вече ангажиран. Ще трябва да си потърсиш друг.
– Аха. – Ник се намръщи и отново загреба от спагетите. – Жалко, защото ми харесваше да работя с него. Много либре­тисти изобщо не чуват музиката. Забелязват само собствените си стихове.
– Проблемът наистина е сериозен – съгласи се Фреди със съзнанието, че разчиства пътя пред себе си. – Имаш нужда от човек със солидно музикално образование, който усеща какво казва мелодията и може да го предаде с думи.
– Точно така. – Той надигна халбата с бира и отпи.
– Значи ти всъщност имаш нужда от мен – решително за­яви тя.

Ник преглътна бързо и я изгледа така, сякаш внезапно бе проговорила на португалски.

– Хм?
– Откакто се помня, винаги съм се занимавала с музика. – Започваше сериозна битка, но се постара да го каже с най-обикновен тон. – Един от най-ранните ми детски спомени е как седя в скута на татко и той ми показва как да местя пръстите си по клавишите на пианото. За негово разочарование се оказа, че композирането не е най-голямата ми любов. Предпочитам ду­мите пред звуците. Мога да напиша стиховете за твоя мюзикъл, Ник, и то по-добре от всеки друг. – Погледна го с ведрите си сиви очи. – Защото разбирам не само твоята музика, но и теб. Е, какво ще кажеш?

Той се размърда на стола и въздъхна.

Още от Нова Робъртс:

Откъс от “Дръзко ченге” на Нора Робъртс