Легендарният учен Стивън Хокинг и неговата дъщеря Луси Хокинг за пореден път ни убеждават, че най-правилният начин да събудиш интереса у едно дете към науката е да разказваш увлекателно истории, обяснявайки научните факти и теории на достъпен език.

---

Книги на Стивън Хокинг може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В новата книга от съвместната им поредица за деца – „Джордж и синята луна“, любопитните читатели ще се запознаят с Европа – най-малката от четирите Галилееви луни на Юпитер, известна като „синята“ луна заради дебелата ледена кора, която покрива повърхността ѝ.

Докато обясняват разбираемо подробности за спътника Европа на страниците на „Джордж и синята луна“, семейство Хокинг ни въвличат в нова щура история за Джордж и Ани.

Подобно и на другите книги от поредицата за Джордж, и в тази са засегнати важни теми като вербалното насилие между съученици, интернет тормоза, желанието на децата да следват собствения си път и др. Изданието съдържа и оригинални черно-бели илюстрации, две от които имаме щастието да споделим ексклузивно тук:

Джордж и синята луна
(откъс)

Стивън и Луси Хокинг

Ерик и Ани се прегърнаха мълчаливо, а Джордж стоеше и се чудеше какво да направи. Изведнъж го осени идея.

– Знам! – възкликна той. – Имам план! И преди сме правили нещо подобно – отваряме портал с Космос, но не минаваме през него, само гледаме! Много по-вълну­ващо е от клипове по Ютюб, тъй като е истинско! Мо­жем ли да го направим? Може ли Космос про­сто да ни покаже нещо, вместо да ни позволи истинско пътуване?

– Аха! – погледът на Ерик грейна. – Това може да е напълно в границите на възмож­ното!

– С други думи, да? – уточни Ани.

– Космос? – обърна се към него Ерик. – Можеш ли да покажеш космическо пътешествие, дори и да не можеш да ни пуснеш физически да отидем до избра­ното място?

Космос избибитка сам на себе си, докато прове­ряваше оперативните правила.

– Заключавам, че мога! – викна той, явно недово­лен, че преди това беше отказал на приятелите си. – Какво бихте искали да видите?

Ани и Джордж приближиха глави.

– Какво искаш да видиш? – попита Джордж нетър­пеливо.

– Ами, наистина не ми се ще само да гледам през портала – призна си Ани. – Няма да е като да оставя всичко зад гърба си, ако сме заклещени от тази страна на вратата.

– Може би просто ще знаем, че това място го има, ще го виждаш истинско, в 3D, някак си ще го почув­стваш и докоснеш. Това ще те направи по-щастлива – каза Джордж с надежда, опитвайки се да я убеди.

– Може би – каза Ани, но видът й излъчваше съмнение.

– Според мен трябва да разгледаме място от наша­та Слънчева система, да е някое, което един ден бихме могли да посетим – каза Джордж. – Тогава можеш да си представиш как излизаш от космическия портал, стъпваш на друга планета, камъчетата хрущят под краката ти, все едно си там наистина.

– Оооо, да – грейна Ани. – Това е готина идея.

– Какво ще кажеш за някоя от луните на Юпитер? – предложи Джордж. – Те са супер заледени, странни и причудливи – кой знае какво можем да видим!

– Плана си го бива – рече Ани решително. – Знам! Знам!

Тя подскочи от въодушевление и изведнъж писна:

– Когато се сдобихме с онзи комплект за виртуал­на реалност, направих проучване на морския живот и открих, че под ледената кора на спътника Европа може би плуват извънземни създания! Да отидем и да видим.

– Уха – възхити се Джордж. – Това ще бъде стра­хотно.

Той се сети за комплекта за ВР и за гледките в подводния свят край Големия бариерен риф. Нима и в Космоса можеше да е същото?

– Ами, да! Делфини в Космоса! – продължи Ани. – Може ли, тате? Може ли?

– Е, по-евтино е от отиване до делфинариума – каза развеселен Ерик. – Но не очаквайте в действи­телност да видите делфини, имайте предвид. Нали знаете, нямаме представа дали в Космоса има съще­ства като делфини или ивичести китове.

– Да открием тогава! – каза Ани.

– Имате разрешение – обади се Космос. – Провер­ка на сигурността…

Това беше нова фаза в създаването на портал, ко­ято сам Ерик беше добавил, след като Космос беше хакнат от злосторник на име Алиот Мерак, превърнал техния приятел суперкомпютъра в опасен враг.

– Проверка на сигурността завършена! – пропя Космос. – Създаване на портал.

– Космос – каза Ерик, докато познатата двойка лъчи се появи от малкия компютър и започна да очер­тава фигура на врата във въздуха, – задължително до­бави радиационен щит, за да ни предпази, като имаме предвид колко близо ще сме до Юпитер.

– Потвърдено – отвърна Космос, преминал в опе­ративен режим, в който поведението му беше като на автомат, а не свойско.

Джордж хвърли поглед към таблета на Ани и забе­ляза, че изходящите съобщения от откъси от текстове от някои от най-великите научни книги все още се ле­еха неспирно по екрана.

– Твоята „приятелка“ – отбеляза той, като с пръсти направи знака за кавички – сигурно вече полудява.

– Дано да е така! – тросна се Ани. – Онзи ден ми обясняваше как била най-добрата ми приятелка и че не участвала във всичките подлости в училище. Но се оказа, че тя е по-лоша от всички останали! Обзалагам се, че е изпращала онези съобщения, за да ме тормози и тя. Но не посмя да ми го признае, че вече не може да ми бъде приятелка, и се преструваше…

– Виж – посочи Джордж толкова развълнуван, че чак настръхна. – Космос отваря портала!

Подобната на врата рамка, очертана от светлин­ните лъчи на Космос, вече беше солидна конструкция и се отваряше съвсем бавно. Тримата, дори и Ерик, гледаха зяпнали как порталът се отваря напълно и разкрива изровената и напукана ледена повърхност на една от луните на Юпитер. Гледката винаги ги оча­роваше.

– Леле! Можем ли да караме кънки на Европа? – попита Ани, останала без дъх, докато се взираше през портала към неравния леден пейзаж отвъд. Той се простираше чак до хоризонта, мирен и спокоен – про­сто необитаемо, сковано от лед небесно тяло в орбита около планетата Юпитер. От Европа двамата прияте­ли и Ерик виждаха величествената газова планета да виси в небето като масивна топка, нашарена от ивици. Светлината на Европа беше сумрачна, понеже този лунен свят беше толкова по-далеч от яркото Слънце от Земята, но тримата съзираха странните хребети и нагърчени образувания в леда. Чу се нещо като леко „пфуф“, сякаш спътникът въздишаше. Изригване на превърната в пара течност се устреми нагоре от гру­бата повърхност към разредената атмосфера, превър­на се в дантела на фона на черния Космос, изпъстрен с милиарди дребни звездици, и посипа повърхността с дребни люспици.

– Ооо, същото е, както когато бяхме на Енцелад – възкликна щастливо Ани. Баща й я изгледа изпита­телно, но тя не му обърна внимание.

Джордж се закашля силно в опит да приглуши ду­мите й, даваше си сметка, че моментът не е подходящ Ерик да разбира, че двамата наскоро са предприемали непозволени пътешествия в Космоса, примерно като това до Енцелад, една от луните на Сатурн.

Ани обаче само го потупа по гърба и продължи, като го надвикваше.

– Само че този път сме се разположили удобно у дома, а не стоим върху вулкан, който всеки миг ще изригне под краката ни… – Ани млъкна изведнъж, но осъзна грешката си твърде късно.

Джордж си пое въздух и й метна яростен поглед, както беше зачервен. Не можеше да повярва, че е тол­кова глупава! Ани само сви рамене.

– Кога сте ходили на Енцелад? – настоя баща й. – В лога на суперкомпютъра има някои неустановени космически пътешествия и ако се окаже, че сте били вие…

– Представяхме си, че сме на Енцелад – излъга Ани, като скръсти пръсти зад гърба си. В интерес на истината, тя и Джордж бяха посетили странната, кръгла като топка за билярд луна при тайна мисия, ко­гато събираха градивните единици на живота. Посе­щението им беше опасно и злощастно, едва успяха да се измъкнат, когато криовулкан едва не изригна през разлом под краката им.

– Знаеш ли, тате – продължи Ани, – ти винаги казваш „Аз пътувам из Вселената в ума си!“. Ние също го правим. Наистина е страхотно. Прав си.

Баща й я изгледа подозрително. Джордж се взря в Европа през портала. Знаеше, че ако обърне очи към Ерик, той ще прочете вината в тях и ще разбере какво са правили, затова предпочете да се вторачи в повърхността на спътника. Надяваше се да забележи нещо, да попита Ерик и да спечели малко време, за да приспи съмненията му. Тъкмо се опиташе да форму­лира находчив въпрос за гравитацията, за орбитата на Европа или за шанса на луната да има живот, когато наистина видя нещо.

– Какво е това? – възкликна той.

– Какво е кое? – попита Ерик, като надничаше през вратата. – Какво видя!

– Ей там – посочи Джордж. – В леда има дупка!

– В леда би трябвало да има много дупки – вметна Ани, объркана защо Джордж изведнъж се въодушеви тол­кова. – Така гейзерите нами­рат излаз навън от океана отдолу.

– Не и такава дупка! – отсече Джордж.

Ани се взря накъдето сочеше приятелят й, и видя какво имаше предвид той.

– Господи! – ахна тя. Джордж наистина беше за­белязал дупка в набръчкания бледозеленикав лед, но това не беше каква да е дупка. Беше идеално кръгла, сякаш някой беше взел формичка за сладки и беше изрязал дебелия лед.

– Възможно ли е това да се случи естествено? – попита тя баща си.

Ерик се беше втренчил ужасен в откритието на Джордж.

– Не – поклати глава той. – Не ми се вярва да може. Това не е резултат от удар с метеорит. Прилича ми на нещо, направено механично.

Още от/ за Стивън и Луси Хокинг:

Откъс от „Джордж и неразбиваемият код” на Стивън и Луси Хокинг