Щастливи сме да държим в ръцете си „Да мислиш двайсети век“ – книга с беседи на Тони Джъд с неговия ученик и последовател Тимъти Снайдър.

Истинско прозрение за всеки, който би желал „светлина, повече светлина“ в мрачния и коварен лабиринт на миналото столетие.

По думите на Тимъти Снайдър „Да мислиш двайсети век“ е история на политическите идеи и морално-философски трактат в едно, „разказ за живота на мисълта, но и за живота, изживян с мисъл”.

Това е интелектуална биография на историка и есеиста Тони Джъд, роден в средата на XX век в Лондон само няколко години след катаклизма на Втората световна война и Холокоста и точно по времето, когато комунистите заграбват властта в Източна Европа.

И най-накрая тя е опит да се проследят границите на политическите идеи (и тяхната способност да се възраждат), а също и моралните провали (и задължения) на интелектуалците в политиката.

Да мислиш двайсети век

Тази книга е история, биография и морално-философски трактат. Тя е история на политическите идеи на XX век в Европа и Съединените щати. В нея става дума за власт и справедливост според интерпретациите, които им дават – от късния XIX век до днес – либералните, социалистически, комунистически, националистически и фашистки интелектуалци. Тя е и интелектуална биография на историка и есеиста Тони Джъд, роден в средата на XX век в Лондон само няколко години след катаклизма на Втората световна война и Холокоста и точно по времето, когато комунистите заграбват властта в Източна Европа. И най-накрая тя е опит да се проследят границите на политическите идеи (и тяхната способност да се възраждат), а също и моралните провали (и задължения) на интелектуалците в политиката.

Според мен Тони Джъд е единственият, който би могъл да напише една тъй широкоспектърна история на политическите идеи. До 2008 г. той публикува задълбочени и наситени с полемичност изследвания за френската история, есета за обществено ангажирани интелектуалци, а също и една забележителна история на Европа след 1945 г., озаглавена „След войната“. Талантът му на моралист и историк намира израз в по-кратки рецензии и по-задълбочени научни студии – жанрове, които той е довел почти до съвършенство. Идеята за тази книга се зароди обаче, когато през ноември 2008 г. се оказа, че Тони вече няма да може да пише – поне не в обикновения смисъл на тази дума. Ден след като разбрах, че вече не ще може да си служи с ръцете, аз му предложих да напишем книга заедно. Бяха му поставили диагноза амиотрофична латерална склероза (АЛС) – дегенеративно неврологично заболяване, което води до прогресивна парализа и сигурна, обикновено бърза смърт.

По форма настоящата книга е дълъг разговор между Тони и мен. През зимата, пролетта и лятото на 2009 г. всеки четвъртък аз взимах влака в 8:50 ч. от Ню Хейвън, слизах на гарата „Гранд Сентръл“ в Ню Йорк, за да се кача на метрото и да поема към квартала, където живееше Тони със съпругата си Дженифър Хоуманс и двамата им синове, Даниъл и Ник. Срещите ни започваха в 11:00 ч. Обикновено разполагах с около десет минути да събера мислите си в някое кафене, да щрихирам темата на предстоящия разговор и да нахвърлям няколко бележки. Измивах ръцете си с гореща вода в кафенето, а после и в жилището на Тони – в това си състояние той непрекъснато зъзнеше, а аз непременно исках да стисна ръката му.

Когато през януари 2009 г. започнахме своите беседи, Тони все още можеше да си служи с краката си. Не беше в състояние да завърти дръжката на входната врата на апартамента си, но ме посрещаше, застанал прав на прага. Скоро започна да ме посреща от едно кресло във всекидневната. През пролетта носът и по-голямата част от лицето му бяха покрити с маска за обдишване, която бе заместила функциите на белите му дробове. През лятото седяхме в кабинета му, заобиколени от книги, а Тони ме гледаше отгоре, седнал в извисена, масивна електрическа инвалидна количка. Понякога трябваше сам да натискам копчетата ѝ, тъй като Тони бе неспособен да го прави. Той вече въобще не можеше да движи тялото си, с изключение на главата, очите и гласните струни. Но за нашата книга това бе достатъчно.

Беше истински мъчително да наблюдаваш неумолимото напредване на тази безпощадна болест, особено във фазите на бързо влошаване. Когато през април 2009 г. в рамките на няколко седмици краката, а после и белите дробове на Тони отказаха да му служат, бях убеден (а също и лекарите, мисля), че той има само още няколко седмици живот. Затова съм още по-благодарен на Джени и момчетата, че великодушно разделиха с мен времето, което му беше останало. Но нашите разговори бяха извор на интелектуално обогатяване, съсредоточената, хармонична обмяна на мисли доставяше удоволствие и носеше удовлетворението на добре свършена, полезна работа. Да не се отклоняваш от темата и да следиш отблизо мисълта на Тони, изискваше концентрирано усилие, но беше извор и на неподправена радост.

Като историк се занимавам с Източна Европа, където книгата-разговор може да се похвали с достойна традиция. Най-известният пример са, разбира се, беседите, които чешкият писател Карел Чапек води с Томаш Масарик, философ и президент на Чехословакия между двете световни войни. Това е и първата книга, която Тони е прочел от кора до кора на чешки език. Най-добрата книга-разговор е може би „Моят век“, прекрасната автобиография на поета от полско-еврейски произход Александър Ват, която той записва на магнетофон по време на беседите си с Чеслав Милош в Калифорния. Прочетох за пръв път тази книга във влака по време на едно пътуване от Варшава за Прага  – тъкмо започвах аспирантурата си. Нямах предвид тези примери, когато предложих на Тони книга под формата на разговор, нито пък смятам себе си за втори Чапек или Милош. Като историк, който изследва Източна Европа и е прочел много такива книги, за мен бе просто очевидно, че от един разговор може да се роди нещо трайно.

Във въпросите си към Тони имах три отправни точки. Първоначалният ми, неизбистрен план бе да обсъдим всички негови книги – от изследванията му върху френската левица до „След войната“ – и в тази връзка да дискутираме в общ смисъл за ролята на политическия интелектуалец и професията на историка. Интересуваха ме теми, които наистина заемат важно място в настоящата книга, като например неуловимото присъствие на еврейския въпрос в работите на Тони, универсалността на френската история или пък силата и границите на марксизма. Допусках още, че Източна Европа е разширила моралните и интелектуални хоризонти на Тони, но не подозирах до каква огромна степен това наистина бе така. Научих за неговата връзка с Източна Европа, защото Тимъти Гартън Аш и Марси Шор предложиха (с което Тони се съгласи) да посветим някои от разговорите си на неговия живот, а не само на работата му. И най-накрая, научих от Тони, че е възнамерявал да напише история на идейния живот на XX век. Планът му за главите на тази неосъществена книга ми послужи за основа на един трети кръг от въпроси.

Това, че бяхме замислили книгата като разговор, налагаше да познаваме и хиляди други книги. Но нашият разговор течеше в действително време, така че нямаше възможност да проверяваме цитати и източници. Тони не знаеше какво ще го питам, нито пък аз знаех какво ще ми отговори. Така получилата се книга отразява спонтанността, непредвидимостта, а понякога и игровата обмяна на мисли между двама събеседници, които с диалога си преследват определена цел. Но във всеки един момент, и особено в историческите си части, книгата черпи ресурс от нашите умствени библиотечни сбирки и особено от невероятно обширната и старателно каталогизирана библиотека, с която разполага паметта на Тони. Тази книга е страстна защита на разговора, но много повече – на четенето. Тони никога не ми е преподавал, но неговият умствен библиотечен каталог съвпадаше в значителна степен с моя. Прочетените от нас книги пораждаха общо пространство, в което двамата можехме да се движим на свобода, можехме да обозираме ориентири и хоризонти, когато други движения вече не бяха възможни.

И все пак да разговаряш, е едно, а да публикуваш – съвсем друго. Как от тези наши беседи се получи настоящата книга? Записвахме всеки отделен разговор и после го давахме като аудио файл на младата историчка Йaдида Канфър, която го сваляше като писмен текст. Дори само тази задача представляваше солидно интелектуално предизвикателство, тъй като за да разгадае смисъла на трудно разбираемите аудио записи, Йадида трябваше да познава предмета на анализите ни. Без нейната самоотверженост и знания, тази книга би представлявала още по-трудно начинание. От лятото на 2009 до пролетта на 2010 г. аз редактирах така дешифрираните текстове и ги оформих в девет глави според предварителна уговорка с Тони. През октомври и декември 2009 г. отидох от Виена, където се бях установил през тази академична година, в Ню Йорк, за да обсъдим по-нататъшната работа върху съвместния ни проект. От Виена пращах на Тони по имейл черновите на отделните глави, които той редактираше и след това ми връщаше.

Всяка глава се състои от биографична и историческа част. По такъв начин книгата преминава през живота на Тони, но тя обхваща и някои от най-важните идейни ядра на политическата мисъл през XX век: Холокоста като еврейски и германски въпрос, ционизма и неговите европейски корени, английския ексепционализъм и френския универсализъм, марксизма и неговата прелъстителност, фашизма и антифашизма, възраждането на либерализма като етика в Източна Европа, а също и социалното планиране в Европа и Съединените щати. В историческите части на главите думите на Тони са дадени в некурсив, а моите – в курсив. Биографичните части също възникнаха като разговор, но аз изцяло отстраних присъствието си от тях. Всяка глава започва с пасаж от биографията на Тони, в който се чува само неговият глас. В даден момент се включвам и аз. След това идват пасажите, посветени на историята.

Биография и история тук са обединени не защото темите, които вълнуват Тони, а също и житейските му постижения могат просто да бъдат изведени от живота му, както вадиш кофи вода от кладенец. Всички ние по-скоро представляваме огромни подземни пещери, които дори сами не сме обходили, а не просто дупки, пробити в земята. Стремежът да се представи сложността единствено като маска, прикриваща простотата, е една от бедите на XX век. Ако разпитвах Тони за живота му, това не беше, защото желаех да чуя прости обяснения. По-скоро се опитвах чрез почукване по стените да откривам проходи, свързващи подземни галерии, за чието съществуване първоначално само смътно се догаждах.

Така например Тони се занимава с теми от еврейската история не защото е евреин. Всъщност той никога не се е занимавал с еврейска история. Подобно на много еврейски учени историци от неговото поколение, в своите трудове той заобикаля очевидната централност на Холокоста, макар личното му познанство с тази тема в някакъв смисъл да мотивира посоката на неговите изследвания. И за англичаните Тони не пише, защото самият е англичанин. С няколко изключения той почти не е писал за Великобритания. Английското у Тони, или по-скоро специфично английските характеристики на неговото образование са възпитали у него вкус към литературната форма и са го снабдили с онази смислова рамка, която му е помогнала (доколкото разбирам) да се ориентира в бъркотията на своите интелектуални предпочитания и на политическите стълкновения сред неговите връстници от 1968 г. Голямата му близост с Франция се дължи не на произход, а според мен на стремежа му да намери ключ към разрешаването на универсални или поне на европейски проблеми, да усвои една революционна традиция, която – приета или отхвърлена – носи в себе си истина. Тони е източноевропеец преди всичко благодарение на контактите си с източноевропейци. Но тъкмо тези приятелства разкриват пред него цял един нов континент. Тони е американец по собствен избор  – като американски гражданин той се идентифицира с една велика страна, която се нуждае от непрестанна критика.

Надявам се, че особената форма на настоящата книга – наситена с биографичност дискусия върху теми от историята на идеите – ще даде на читателя възможност да проследи как работи мисълта на един интелектуалец през многобройните фази на неговия живот, как тази мисъл се развива и усъвършенства. В някакъв смисъл историята на идеите е изцяло вътре в Тони – една реалност, до която в нашите седмични разговори аз се докосвах направо физически. Всичко, което съдържат следващите страници, бе в неговата глава (или в моята). Как тази история се бе оказала вътре в човека и как бе излязла отново навън, са въпроси, на които една такава книга навярно би могла да отговори.

Веднъж Тони ми каза, че ако някога искам да му благодаря за подкрепата, която ми бе оказвал много пъти през годините на нашето познанство, трябва да насърчавам млади хора. (Тони е с двайсет и една години по-възрастен от мен.) Първоначално реших, че тази книга е възможност да пренебрегна (не за първи път) съвета му, като му се отблагодаря с нея директно. Но разговорите ни бяха толкова обогатяващи и вълнуващи, че в никакъв случай не мога да кажа, че усилията, вложени в тази книга, са каквато и да е проява на благодарност. А и кой точно би бил нейният адресат? Като читател и колега познавам Тони във всичките негови роли, в които той ни се представя тук. По време на нашите беседи ми се искаше да разбера (макар да не зададох въпроса пряко) как с течение на годините бе станал по-добър мислител, писател и историк. Предпочитаният от него отговор на въпроси в този смисъл беше, че във всички свои различни идентичности и всички свои различни исторически методи той винаги е бил аутсайдер. Вярно ли е това? Инсайдер или аутсайдер си сред евреите, щом си някогашен убеден ционист? Инсайдер или аутсайдер си сред интелектуалците, щом си някогашен марксист? Инсайдер или аутсайдер си в Англия, щом си отишъл да следваш в Кингс Колидж, Кеймбридж със стипендия? Инсайдер или аутсайдер си на европейския континент, ако си аспирант в Екол Нормал Сюпериор? Какъв те прави приятелството с полски интелектуалци и владеенето на чешки език – инсайдер или аутсайдер в Източна Европа? Инсайдер или аутсайдер си за европейците, щом ръководиш институт за европейски науки в Ню Йорк? Инсайдер или аутсайдер си в академичните среди, щом подлагаш на унищожителна критика колегите си историци в „Ню Йорк Ривю ъф Букс“? Какъв е Тони със своята смъртоносна болест в една страна без обществено здравно осигуряване – инсайдер или аутсайдер сред американците? На всеки един от тези въпроси можем да отговорим и по единия, и по другия начин.

Истината, струва ми се, е по-интригуваща. Мъдростта се поражда и от двете – от това да си инсайдер и от това да си аутсайдер, да се движиш вътре с отворени сетива и да се завръщаш навън, за да мислиш и да пишеш. Както свидетелства животът на Тони, това движение може да бъде извършвано многократно. Работата на Тони в ролята му на аутсайдер е блестяща. Аутсайдерът имплицитно приема условията на съответния дебат и с всички сили се старае да докаже правотата си – да свали от коня старата гвардия и да проникне в светилището на инсайдера. Далеч по-интересна от многото случаи, в които Тони доказа (от своя лична позиция) правотата си, бе за мен растящата му способност да върши нещо, което големият френски историк Марк Блок нарича „да разбираш“. За да разбере дадено събитие, историкът трябва да се освободи от идейната рамка, в която то бива разглеждано, и да приеме, че са валидни повече от една съществуващи в едно и също време рамки. Това носи по-малко непосредствено удовлетворение, но дава по-трайни плодове. Най-важните трудове на Тони, най-вече „След войната“, се раждат именно от приемането на плурализма в този смисъл.

И тъкмо тук, около ядрото на плурализма, се срещат личното развитие на Тони като интелектуалец и интелектуалната история на XX век. Времевите оси на двете части в настоящата книга, биографичната и историческата, се пресичат през 1989 г. – годината на революциите в Източна Европа, годината, в която марксистката идеология се срутва окончателно, но също и годината, в която Тони замисля как да напише онази история на Европа след войната, превърнала се в неговата досега, а може би и в бъдеще ненадмината книга.

Пак горе-долу по същото време се запознах с Тони. През пролетта на 1990 г., в един курс по източноевропейска история на Томас У. Симънс в университета „Браун“ прочетох цялостния ръкопис на една негова публикувана със съкращения статия върху дилемите на източноевропейските дисиденти. Малко подир това, благодарение на инициативата на Мери Глук, последва и лично запознанство. Глук и Симънс бяха събудили у мен силен интерес към източноевропейската история, на чието сериозно изучаване се посветих в Оксфорд. Това сложи началото на онези две десетилетия на научно изследване и писане, които направиха възможен настоящия ми разговор с Тони. 1989 г. е била (както днес ми се струва) решаващ повратен момент в неговия живот. След един последен полемичен спор с друг голям полемист (Жан-Пол Сартр в „Минало имперфектно време“) и макар по-късно да публикува по някоя и друга едностранчиво-пристрастна статия, Тони бе започнал да се ориентира към по-деликатно и по-плодотворно разбиране за истината.

За интелектуалците, дали рамо на революциите в Източна Европа от 1989 г., за хора като Адам Михник и Вацлав Хавел, е важен животът в истината. Какво значи това? Настоящата книга  – история на взаимоотношението между интелектуалци и политика – се занимава не на последно място с различието между големите истини – а именно вярата във великите каузи и крайните цели, които понякога изискват лъжи и жертви, – и малките истини, т.е. фактите, до които можеш да се добереш сам. Голямата истина може да е неизбежността на бъдещата революция, както я виждат някои марксисти, тя може да е националният интерес, както го разбира френското правителство по време на аферата „Драйфус“ или администрацията на Буш по време на войната в Ирак. Но дори да предпочетем малките истини, както Зола по време на аферата „Драйфус“ или Тони по време на войната в Ирак, все пак остава въпросът в какво точно се състои истината.

Едно от предизвикателствата пред интелектуалците в XXI век може да се състои в следното: да се застъпят за истината като такава и в същото време да приемат многообразните ѝ форми и основания. С пледоарията, която Тони произнася в защита на социалната държава в края на тази книга, той дава пример как би могло да изглежда това. Роден малко след катастрофата, предизвикана от националсоциализма, Тони преживява постепенното дискредитиране на марксизма. Като възрастен е свидетел на неколкократни опити да бъде възроден либерализмът, никой от които не среща всеобщ прием. Сред руините на цял един континент и на неговите идеи социалната държава успява да оцелее като концепция и да бъде реализирана като проект. В живота си Тони става свидетел на нейното изграждане, а на места и на нейното разрушаване. Пледоарията му за връщането ни към нея се опира на няколко различни вида аргументация, които имат за адресат различните разбирания за различните видове истина. Най-силният аргумент (за да цитираме Исая Бърлин) е, че социалната държава ни позволява да живеем достойно.

Някои от тези различни видове истина се стрелкат през страниците на тази книга, често пъти по двойки. Така например истината на историка е различна от истината на есеиста. Историкът може и е длъжен да познава даден момент от миналото по-добре, отколкото есеистът въобще може да познава брънките на настоящето. Есеистът, много повече от историка, трябва да вземе под внимание предразсъдъците на своето време и ако е нужно, да преувеличи, за да подсили своето изказване. Истината на автентичността е различна от истината на правдивостта. Да бъдеш автентичен, означава да живееш така, както би искал да живеят другите. Да бъдеш правдив, означава да признаеш, че това е невъзможно. И истината на човеколюбието е различна от истината на критиката. За да извикаш на бял свят най-доброто у себе си и у другите, са ти необходими и двете, но не можеш да им се отдадеш в един и същи момент. Не е възможно да сведем всяка от тези истинни двойки до една предопределяща ги истина, още по-малко пък можем да подчиним всички тях на някаква единствена, ултимативна истина. Стремежът към истината предполага да я търсиш по много пътища. А това е плурализъм – не синоним, а антоним на релативизма. Плурализмът приема моралното съществуване на различните видове истина, но отхвърля идеята, че всички те могат да бъдат поставени на една везна, да бъдат измерени с една стойностна мярка.

Съществува обаче истина, която търси нас, а не ние нея, истина, която винаги се явява сама: за всички ни някога идва краят. Другите истини кръжат около тази една истина като звезди около черна дупка – по-лъчезарни, по-млади, не тъй тежки. Тази последна истина ми помогна да дам и финалната форма на настоящата книга. Появата на книгата бе възможна благодарение на определени усилия в определен момент – нищо повече от приятелски жест от моя страна, но огромна физическа битка от страна на Тони. В книгата обаче не става дума за мъчителни усилия и битки. Тя е разказ за живота на мисълта, но и за живота, изживян с мисъл.

ТИМЪТИ СНАЙДЪР Прага, 5 юли 2010 г.

За автора и премиерата на книгата

Роден малко след катастрофата, предизвикана от националсоциализма, Тони Джъд е забележителен историк и брилянтен публицист, професор по европейска история и история на идеите, виден публичен интелектуалец на нашето време.

Преподавател в Кеймбридж, Оксфорд и Бъркли, професор по европейски науки в Нюйоркския университет, а също основател и директор на Института „Ерих Мария Ремарк“ в Ню Йорк. Член е на Американската академия за изкуства и науки и на Британската академия.

Автор е на 14 книги, а също и редовен сътрудник на реномирани периодични издания като „Ню Йорк Ревю ъв Букс“, „Ню Йорк Таймс“, „Таймс Литерари Съплемент“ и др. През 2008 г. Джъд се разболява от амиотрофична латерална склероза, неврологично заболяване, водещо до парализа и смърт. Въпреки това продължава да пише и публикува до самия си край. Малко преди смъртта му вестник „Гардиън“ го нарича

„най-живия ум в Ню Йорк“.

Официалната премиера на книгата ще се състои на 6 ноември в Конферентна зала на Софийския университет, Северно крило на Ректората, ет. 2. Повече информация можете да намерите тук.