За заблудите и ограниченията, в които живеят вярващите, и защо религията вреди на съвременния човек разяснява известният британско-американски политически журналист, писател и критик Кристофър Хичънс в книгата си „Бог не е велик. Как религията отравя всичко” (ИК „Сиела”).

Изданието е публикувано за първи път на английски език през май 2007 г. и мигновено заема 2-ро място в класацията за най-продавани книги на Амазон, изпреварена единствено от книга от поредицата „Хари Потър”.

През следващите 3 седмици „Бог не е велик. Как религията отравя всичко” оглавява класацията за бестселъри и на „Ню Йорк Таймс”.

Книгата излиза за първи път на български език този месец в превод на Деян Кючуков. В изданието Хичънс говори подробно за определяните от него като „четирите непреодолими възражения срещу религиозната вяра” и за психическите и физическите травми, които религията нанася на децата.

Интелектуалецът не пропуска въпроси като например защо свинското месо не е „богоугодна храна” за някои религии, откъде е заимстван коранът, как човекът често прибягва до религията за утеха в тежките моменти, тъй като чрез нея успява да избяга от отговорност или не поглежда истината в очите, както и много други разнообразни теми от всекидневието на всеки от нас.

„Бог не е създал човека по свой образ и подобие. Явно е било обратното,

където и се корени цялото изобилие от богове и изповедания, както и братоубийствените конфликти между религиите и вътре в тях, забавили толкова много развитието на цивилизацията.”

Кристофър Хичънс

Бог не е велик. Как религията отравя всичко
(откъс)

Когато разсъждаваме дали религията „е сторила повече зло, отколкото добро“ – което няма нищо общо с нейната истинност или автентичност – се сблъскваме с един невъобразимо сложен въпрос.

Как можем изобщо да разберем колко деца са получили непоправими психически и физически травми от насилственото насаждане на вярата? Това е почти толкова трудно да се установи, колкото и броят на „сбъднатите“ религиозни блянове и видения – особено имайки предвид, че несбъднатите не са нито запомнени, нито записани някъде.

Едно е сигурно – че религията винаги се е мъчила да влияе върху податливите и беззащитни детски съзнания и е правила всичко възможно да си осигури достъп до тях, формирайки съюзи със светските власти в материалния свят. Един от най-добрите примери за духовен тероризъм в нашата литература е проповедта на отец Арнал в романа на Джеймс Джойс „Портрет на художника като млад“. Този противен стар свещеник подготвя Стивън Дедалус и другите си млади подопечни за честване на паметтана свети Франциск Ксаверий (човека, довел Светата инквизиция в Азия, чиито кости още се почитат от хората, обичащи да се кланят на кости). За да ги впечатли, отчето прави подробно и злорадо описание на адските мъки от типа, до който църквата е прибягвала, когато още е имала достатъчно увереност да го прави. Тук няма място да цитираме цялата тирада, но интерес предизвикват два особено ярки елемента от нея – за естеството на мъките и за естеството на времето. Лесно е да се види, че словото на свещеника е нарочно предназначено да уплаши децата. Дори образите са подбрани като за тях. В частта за мъченията дяволът кара цяла планина да се стопи като восък. Изброяват се страховити болести и недъзи, като ловко се играе с детинския страх, че болката може да продължи вечно. Когато се стига до единицата време, виждаме дете, играещо на плажа, откъдето следва инфантилната аналогия с пясъчните зрънца. (Татко, ами ако имаше един милион милиона милиарда котета, щяха ли да напълнят целия свят?) Следват други сравнения с листата на дърветата в гората и добре познати на децата образи като козината, перата или люспите на домашния любимец. Векове наред възрастни мъже са получавали заплащане, за да стряскат децата по този начин (а също да ги мъчат, бият и насилват, както е в паметта на самия Джойс и на безброй други хора).

Не е трудно да се открият и други примери за жестокости, причинявани в името на вярата. Идеята за изтезанията е стара колкото самото човечество, което е единственият вид с достатъчно въображение, за да си представи усещанията на изтезавания. Не можем да виним религията заради тази ни склонност, но можем да я виним, задето я е рафинирала и превърнала в институция. Музеите на средновековна Европа от Холандия до Тоскана са пълни с уреди и приспособления, плод на усърдния труд на божиите служители, старали се да открият колко дълго могат да пекат или разтягат някого, преди да го уморят. Не е нужно да навлизаме в по-големи подробности, но са съществували дори книги с инструкции за прилагане на това изкуство и за разкриване на ереста посредством болка. Онези, които не са имали достатъчно заслуги да извършват самото auto da fe (или „акт на вярата“), са могли поне да дават пълна воля на фантазията си и чрез най-извратени и кошмарни образида държат невежите в състояние на перманентен страх. В епоха, когато не е имало кой знае какви обществени развлечения, духовниците са се стараели да предоставят на паството си поне по едно хубаво изгаряне на клада, разчленяване или трошене на кости. Няма по-добро доказателство за човешкото авторство на религията от болното въображение, създало описанията на ада – ако не броим ограничения ум, описал рая като място на чисто земни наслади или на вечна скука.

Адовете преди появата на християнството също са доста неприятни места, създадени със садистична изобретателност. И все пак някои от най-ранните – в частност индуисткият – поне са имали ограничения във времето. Грешникът е получавал престой с определена дължина, като всеки ден се е равнявал на 6400 човешки години. Така за убийство на свещеник например са се полагали 149 504 000 000 години. След изтичането им е можел да мине в нирвана, което явно е означавало да се превърне в нищо. Чак християните са изобретили ад, от който излизане няма. (А идеята лесно се плагиатства: веднъж чух Луис Фаракан, водач на сепаратисткото чернокожо движение „Ислямска нация“, да изтръгва зловещ рев от гърлата на изпълнилата Медисън Скуеър Гардън тълпа. Пръскайки слюнки по адрес на евреите, той извика: „И не забравяйте – когато Бог е онзи, който ви пъхне в пещите, това е ЗАВИНАГИ!“.)

Всяка система на абсолютна власт обръща особено внимание на децата и контрола над тяхното възпитание. Онзи, който е казал „Дайте ми детето, докато навърши десет, и аз ще ви дам мъжа“, може и да е бил йезуит, но самата идея е много по-стара от ордена на Игнатий Лойола. Набиването на догми в главите на невръстните често дава обратен ефект, за което свидетелства съдбата на много светски идеологии, но явно религиите нямат нищо против да поемат този риск само и само да излеят достатъчно пропаганда върху основната маса от момченца и момиченца. А и на какво друго да разчитат? Ако религиозното образование се разрешаваше едва след достигане на известна зрялост, щяхме да живеем в съвсем различен свят. Вярващите родители са разделени по въпроса. Естествено, те нямат нищо против да споделят с потомството си радостите и чудесата на Рождество и други религиозни празници (а също да използват господ и по-дребни фигури като Дядо Коледа, за да укротяват немирниците), но вижте само какво става, ако детето или дори юношата кривне към друга религия или, не дай боже, секта. Тогава всички в един глас викат, че това е посегателство над невинността. Ненапразно всички монотеизми най-строго забраняват вероотстъпничеството. В своя та книга „Спомени от католическото ми детство“ Мери Маккарти описва шока, с който е научила от йезуитския проповедник, че дядо й – неин настойник и най-близък приятел – е осъден на вечни мъки, защото е кръстен погрешно като протестант. Като будно и интелигентно момиче тя не оставя нещата така и кара игуменката да се допита до по-висши източници. Накрая открива вратичка в писанията на Атанасий Велики, според когото еретиците са прокълнати само ако отхвърлят истинската църква с ясно съзнание какво правят. Следователно дядо й може да е в достатъчно неведение коя е тази църква, за да избегне ада. Но какво терзание само за едно единайсетгодишно дете!

Да не говорим за безбройните й недотам любопитни връстници, приемали просто на вяра зловещите внушения. Наистина трябва да си безкрайно порочен, за да лъжеш деца по този начин.

Дискусия

Тематичен разговор по темата, озаглавен „Четиримата конници на Апокалипсиса”, ще се състои на 12 май (събота) от 11:30 часа в София Тех парк, където журналистът Владислав Апостолов, издателят Христо Блажев и писателят, кинокритик и издател Благой Иванов ще разкажат повече за Кристофър Хичънс, Сам Харис, Ричард Докинс и Даниъл Денет и тяхното влияние върху съвременните култура, интелект и начин на живот по света. Събитието е част от официалната програма на Софийския фестивал на науката, а безплатни пропуски за него можете да си набавите тук.