Днес се срещаме с лъчезарно (и пакостливо) момиче, изпод чието перо за излезли чудновати (но много благородни) герои – мотове, елени с красиви рога и кучета с крила…

Автор е на 5 книги от поредицата „Приключенията на мотовете“, на историята за елена Вундаба „Моите красиви рога“ , а скоро предстои да излезе от печат и последната ѝ творба – „Кико без крила“.

Коя е Радостина Николова? „Лъчезарен интроверт“? Смел новатор? Майка на мотове и елени?

От всичко по малко, но най-вече дете, което прави много бели. Понякога повече отколкото и дъщеря ми, която е на 4 и половина. Но, докато мога да се оправдавам пред съпруга ми, че разсеяността ми се дължи на това, че съм творец, смело продължавам да пакостя. :)

Какъв читател и какъв писател си? Как са свързани двете? Имаш ли рутина на писане? Какво обичаш да четеш? 

Хаотичен! Отнася се за четенето и за писането. Постоянно чета по няколко книги наведнъж – художествена и нехудожествена, романи за пораснали и детска литература, нещо за университета заедно с нещо за удоволствие.

По същия начин пиша. До голяма степен заданията от програмата по Творческо писане в магистратурата ми поставят рамки, но в същото време в главата ми постоянно напират моите си герои. Много са нахални. Нямат никакво възпитание, предреждат се, бутат се и нахалстват. Извън кръга на шегата,

четенето и писането са като ин и ян.

За мен едното е незавършено без другото, в същото време се допълват и произтичат от едно в друго. Рутина на писане нямам. Пиша през нощта, през деня, фокусирано в конкретен момент или внезапно щукнала идея, заради която отбивам колата и нахвърлям набързо като бележка в телефона си.

Понякога пиша в час когато някоя лекция ме вдъхнови по момент от книга, на който съм заседнала. Импулсът на писане определено е непредвидим. Нямам конкретни предпочитания в жанр или тема. Обичам да чета книги, които ми доставят удоволствие. Понякога и речник на чуждите думи може да свърши тази работа. По-скоро е до настроение или интерес.

Днес може да искам да чета нечия биография, утре психология, а вдругиден да посегна към финландските джуджета. Ценя си времето и избягвам такива книги, които смятам за кухи. На една книга й личи кога е писана самоцелно и кога има с какво да те обогати.

Какво е Сотове-мотове? И как се родиха (не)видимите пръцкащи добродушни същества?

Сотове-мотове е спонтанна заигравка с думи, от която прищракаха образите на тези непознати същества. Точно като превъртане на ключ, който отвори вратата към тайната градина на техния свят. Въобще не се поколебах дали да вляза. Направо се затичах навътре като малко дете.

А трудно ли „проходиха“? Как намериха рисуваните си образи? Лесно ли стъпиха на хартия и по книжарниците?

Всичко в живота им се случваше като книга – игра. Правиш една стъпка и оттам се отваря следващата глава. После следващата. И т.н. След като бяхме готови с текста (винаги говоря в множествено число, защото двамата с Андрей мислехме много от историите заедно), се появи Мелина-Елина. Тя беше първият ни избор, препоръчана от моя близка приятелка, за която не подозирах, че има братовчедка-художник.

Докато работихме по илюстрациите, се оформи концепцията за лошите герои. Когато имахме дигиталното тяло, помня ясно как си лежах на пясъка един ден във Варна и започнах да чета детска книга, която бяха изпратили в офиса на съпруга ми – за Унки-Марлюнки на Иван Раденков. Тогава вътре видях логото на БГ книга. Планирахме да издадем книгата със собствени средства, а тогава разбрах, че те ще могат да поемат частта с разпространението. И ето, че вече 5 години работим успешно с тях. Те са посредникът ни с крайната инстанция, т.е книжарниците.

Бързо растат твоите рожби, нали? Умножиха се по 25 хиляди и им предстои да заживеят в Китай… Защо Китай, как стигнаха тези пухкави и гушкави същества точно там?

Би трябвало този месец да е дебютът им на китайска почва. Пътят им до там беше доста сложен и дълъг. Открай време опитвам да им намеря дом и извън пределите на страната. В Китай много ги харесаха. Стигнах до агенцията, които намериха издателството с препоръка от една испанка. Тепърва ще видим как се чувстват толкова на изток.

А как се роди еленът Вундаба? Той е толкова различен от мотовете, а и доста сложен и богат персонаж…

От един образ, спонтанно. Без да го каня. Но пък така се привързах към него… Не е мислен да бъде по-богат или по-сложен.

Всъщност никога не мисля за героите си, в посока да ги строя по определен модел или да ги вкарвам в рамка.

Те сами идват и се представят с всичките си странности. Аз съм просто посредник на това, което искат да кажат.

Към „Моите красиви рога“ има 5 помагала за учители (надяваме се, ползвани и от родители) с 5 важни за обсъждане с децата теми? Как ти хрумна да ги напишеш, а и предоставиш за безплатно сваляне от сайта на книгите?

Те са логично продължение на книгите. Вярвам, че тази книга е важна именно заради нещата, които разисква. Много съм говорила как

детските книги могат да са ценен проводник на сериозни теми, които е добре да се обговарят в домашна и сигурна среда.

С децата трябва да се говори. И подчертавам предлога „С“. Защото възрастните предпочитат да говорят НА децата, което автоматично изключва възможността за диалог. Много книги по принцип благоприятстват тези разговори. Стимулират ги. Дават основа, на базата на която с децата може да се говори и работи.

„Всичко е език“ в крайна сметка. Франсоаз Долто го е обяснила достатъчно изчерпателно преди години. Аз нямам какво повече да добавя. Помагалата са логично продължение на това мое усещане, защото  провокират разговори, от които много възрастни бягат.

Поредицата за мотовете и книгата за елена Вундаба са много различни като текст и послания. Но илюстрациите са дело на един и същ художник. Разкажи ни за общия ви път с втората майка на чудните герои – Мелина-Елина Бондакова.

Мелина-Елина е дългогодишен професионалист и е много гъвкава що се отнася до  разнообразните техники и стил на илюстриране. За щастие е и много търпелива, защото аз съм доста взискателна по отношение на това как трябва да изглеждат книгите ми.

С Вундаба беше особено важно илюстрациите да носят меланхолично-романтичното усещане на героя и на целия текст. Много варианти опитвахме, и днес не мога да си представя по-точно пресъздаден елен от начина, по който тя го е нарисувала. Просто това е той от плът и кръв. :)

Пътуваш много, за да се срещаш с деца, родители и учители. С какво са те изненадвали най-силно те? Кои реакции и въпроси няма да забравиш?

Децата са много спонтанни и непредсказуеми като реакции и емоции. Затова ми е толкова вълнуващо да се срещам с тях. Изненадвали са ме със сълзи на радост, сълзи за книги, с истинско неподправено вълнение, че съм там с тях.

Има много смешни въпроси, които са ми задавали (например „Мотовете пият ли ракия?“), но и открития, които искрено са ме впечатлявали. Например за „въображението, което се подхранва от опита на другия“. Това простичко твърдение на

едно осемгодишно дете буквално разби на пух и прах теории на мастити философи от преди няколко века.

„Бисерче вълшебно“ е част от съкровищницата с награди и на мотовете и на елена Вундаба. Как се чувства една майка с толкова успешни и обичани от другите деца рожби?

По същия начин като всяка друга майка, която иска децата й да растат умни и добри хора. Това, което прави Вал с каузата „Бисерче вълшебно“ е с пъти по-голямо от самата статуетка. Този конкурс преди всичко работи в полза на децата. Измежду всички заглавия винаги има деца, които ще намерят и ще подкрепят своите любими книжки. Това показва колко разнообразни са вкусовете на младите читатели. Всъщност именно това формира мнение. А, докато децата се развиват като четящи хора, това работи на първо място в тяхна полза, а оттам насетне и за цялото общество.

Често ви виждаме заедно с Мая Бочева, майката  на Любка Любопиткова и Никола Райков, бащата на малкото таласъмче, на Панаира на книгата и други книжни събития, зад най-шарения и привличащ вниманието на малки и пораснали деца щанд. Какво ви събира?

На първо място това, че сме независими автори, които сами се заявяват в света на детската литература. Донякъде самоиздаването е самотно занимание, затова винаги е добре да имаш приятел, с когото споделяте общи виждания. А когато сме повече, винаги имаме възможност да предложим на посетителите разнообразни заглавия, точно както правят и големите издателства.

Подкрепяме се и, когато някой се спре при нас, им предлагаме книга, която ще им допадне, независимо кой от нас я е написал. Няма конкуренция. Напротив, работим добре, защото сме наясно, че в това поле подкрепата е ценен съюзник и всички споделяме обща мисия.

Би ли открехнала завесата към последната си книга? Кой е Кико? И защо се отказва от крилата си? 

Кико е едно куче, което много напомня на дете – инатливо, нетърпеливо, игриво. Не се е отказал от крилата си, а тъкмо напротив – иска да намери на всяка цена, защото му трябват за нещо много важно. Но има едни сърдити гъски, с които е много трудно да се излезе на глава. Това е най-кратката ми книга, но и най-пренаписваната. Толкова много я обичам! Нямам търпение да излезе следващия месец.

На какво искаше да научиш мотовете, елена Вундаба и Кико. И на какво те научиха те?

Нямам какво да науча героите си. По-скоро те са моите учители. Научиха ме на търпение, смирение и на къртовски труд. Най-вече ме научиха да уча. :)

Ще ни подариш ли кратки откъси от книгите си?

Откъс  от „Приключенията на мотовете“

Откъс от „Моите красиви рога“

Откъс от „Кико без крила“

Още за книгите на Радостина Николова може да откриете на сайта и фейсбук страницата им.

Още любими български автори на литература за (малки и пораснали) деца:

Мая Бочева: По детски вярвам, че мечтите не се делят на големи и малки

Никола Райков: Мечтая да покажа на децата от цял свят, че с книгите може и да се играе

Юлия Спиридонова: Още подслушвам децата за вдъхновение. Но понякога ме хващат (интервю)