Дали бих се притеснила по-малко, ако се озова насред някое тайно общество в Хаити и присъствам на водуниска церемония, след като затворих и последната страница на Змията и Дъгата? В никакъв случай.

Но безкрайно уважавам и дори се възхищавам на една култура и религия, които за първи път видях в тяхната логична цялост, историческа последователност и неимоверно богатство.

Змията и Дъгата няма да ви хареса, ако очаквате да станете свидетели на кървави обреди, безразборно изскачане на зомбита и дупчене на платнени кукли (такива всъщност дори няма; освен в пропагандните книги и филми от времето на американската окупация).

Обявена за документална книга Змията и Дъгата е много повече. Напълно подкрепям редактора на Атлантик Монтли, смело заявил:

„Книгата на Дейвис трябва да се превърне в класика на научно-приключенския жанр.

Той описва преживяванията си по превъзходен начин, обрисува живо героите и местата и създава зловещо напрежение с умението на опитен романист.“

Книгата ме удиви по два начина. Като научна литература тя събира и анализира сведения, не само за Хаити, а и за древни и съвременни общества в двете Америки, Австралия и Япония. Търси (и успява да създаде) цялостен и логичен образ на една култура, която си остава далечна, мистична и в повечето случаи дори зловеща за нас (да, зомбитата съществуват; има убедителни доказателства както за зомбирането, така и за „събуждането“ на зомбитата!)

Историческите, ботаническите и антропологическите сведения подкрепят, без излишна детайлност, изложението и му придават убедителност. И приключенски привкус.

На второ място това е не само добра научна литература. Това е добра литература по принцип! И дори се чудя как така Уейд Дейвис не е романист. Езикът, който използва, детайлното развиване на образите и живите диалози между тях, описанията на места, хора, ритуали са достойни за всеки шедьовър на художествената литература.

И за да бъде изживяването още по-хубаво за всеки любител на (научната, приключенската или художествената) литература, българското издания на Змията и Дъгата може да се похвали с изящно оформление (психаделично красива корица, специално разработен шрифт, красиво оформени отделни глави, страници, добри за четене междуредия…).

Как се ражда Змията и Дъгата

Българската корица на „Змията и Дъгата“, дело на Албена Лимони

През април 1982 г. ентоботаникът и харвардски учен Уейд Дейвис пристига в Хаити за да проучи два документирани случая на зомбита – хора, които са се завърнали в хаитянското общество години след като официално са обявени за мъртви и погребани.

Въвлечен в подземния свят на ритуали и тайнствени церемонии, Дейвис прониква в мистиката толкова надълбоко, че успява да постави зомбирането в правилния контекст на културната традиция на водун (или „вуду“).

Той открива Клервюс Нарсис – човек, превърнат в зомби преди 20 години и представя процеса на зомбирането като резултат от сложно психологическо и физическо взаимодействие с жертвата.

С развитието на разследването Уейд Дейвис осъзнава, че историята на вуду всъщност е историята на цяло Хаити – от африканския произход на народа през успешното движение за независимост, чак до днешно време, когато културата на водун на практика управлява селските райони на карибската държава.

„Змията и Дъгата“ съчетава антропологичното изследване с едно забележително лично приключение на място, където една известна поговорка предупреждава човек никога да не посяга към отворена бутилка в непознат храм.

Неслучайно книгата моментално достига култов статус веднага след излизането си и дори вдъхновява хорър легендата Уес Крейвън да направи екранизация през 1988 г., с което само затвърждава славата й.

Змията и Дъгата – избрани цитати

• Предлагаме да ви изпратим на предела на смъртта. Ако това, което ще ви кажем е вярно, както смятаме, че е, то има едни мъже и жени, които живеят неизменно в настоящето, където миналото е мъртво, а бъдещето е изпълнено със страх и невъзможни желания.

Този народ ме озадачаваше. Бях озадачен от многообразието му, възхитен от загадките му, поразен от противоречията му.

• … в тази страна на борци и духове,на живи и мъртви необходимата връзка идва от религията. Водун не е изолиран култ; това е един сложен, мистичен мироглед – система то вярвания за връзката между човека природата и свръхестествените сили на вселената.
• Водун не може да се извлече от ежедневния живот на вярващите. В Хаити, както и в Африка, няма разделени между свещеното и светското, святото и мирянското, материалното и духовното. Всеки танц, песен, действие е поредната част от цялото, всеки жест е молитва за оцеляването на самата общност.
• За разлика от римокатолическия свещеник, хунганът не осигурява достъп до духовното царство. Водун е извънредно демократична религия. Всеки вярващ не само има директен контакт с духовете, но и ги приема в тялото си. Както казват хаитяните, католикът отива в църквата, за да говори за бог, а водунистът танцува в хунфура, за да се превърне в бог.
• Хората по улиците не вървяха, а се носеха, изпълнени с гордост. Излъчваха физическа красота. Имаха весел, безгрижен, жизнерадостен вид. Окъпан от следобедния дъжд, целият град притежаваше елегантно обаяние. И всичко това не беше просто привидно, нещо се носеше във въздуха, някакъв заряд -една сурова първична енергия, каквато никога не бях срещал където и да е в Америките.
• Всяко общество си има кодове и правила, но хората в едно общество ги нарушават с определена цел. Тайнството може и да е правило, но в крайна сметка клюката е международен език.

Хаити ще те научи, че доброто и лошото са едно и също. Ние никога не ги бъркаме и никога не ги разделяме.

• Докато служи на своите богове, водунистът също така им вдъхва живот и това никога не трябва да се забравя; колкото духът е източник на плътта, толкова и плътта издига духа.
• В нашето светско общество животът и смъртта се определят стриктно в клинични термини от лекарите, докато вярата в духа остава в царството на религиозните специалисти, които нямат думата за физическото добруване на човека. Във водунското общество лекарят е и свещеник, тъй като състоянието на духа е също толкова важно и всъщност дори определя физическото състояние на тялото. Доброто или лошото здраве са резултат  не от наличието или липсата на патогени, а от правилния или неправилния баланс на индивида.
• Да се пита защо в Хаити има магьосничество е все едно да се пита защо има зло на света и отговорът, ако въобще има такъв, е същият, който всички големи религии дават: злото е огледало на доброто, необходимият елемент, който придава цялост на сътворението. Хаитяните, както всеки друг народ, внимават за свещеното равновесие.
  

  Всяка култура притежава определена логика и за външния наблюдател тя изглежда чудата само защото не я е схванал.

• На Запад ние се вкопчваме в миналото. В Хаити настоящето е оста на живота. Както и в Африка, миналото и бъдещето са далечни мери за настоящето и спомените са също тъй безсмислени, както и обещанията.

За автора на Змията и Дъгата

Уейд Дейвис в дома си

Уейд Дейвис (р. 1953) завършва „Антропология и биология“ в Харвардския университет, а малко след това получава докторска степен по „Ентоботаника“. Придобива опит в областта най-вече от Харвардския ботанически музей като изследовател на растения, ентоботаник и фотограф, изследва петнайсет племенни групи от осем латиноамерикански националности, а след това се заема с работата в Хаити, която го води до написването на „Змията и Дъгата“. Родом от Британска Колумбия, Дейвис е работил като дървосекач, земемер, ловен водач и пазач на парк. Публикувал е редица научни студии и е изнасял многобройни лекции.

За българското издание на Змията и Дъгата

Първият български превод на мистичната история е на Диляна Георгиева, а автор на художественото оформление е Албена Лимони.

Вуду приключението на Уейд Дейвис излиза като част от новата поредица на младото издателство „Ерове“ Cabinet of Curiosities, кръстена на първите музейни колекции в Европа с любопитни за ренесансовия човек артефакти от други континенти. Заедно с издателския им дебют – новогвинейския канибалски епос на Карл Хофман „Дивашка жътва“ – поредицата ще представя документални изследвания на странни културни практики и явления, които са определяни като „фанатични“, „дивашки“ и „притеснителни“, и които ни изваждат от зоната ни на комфорт. Без значение дали разказват за откъснати от цивилизацията племена, или субкултури на мегаполисите, всички тези книги ще ни учат по-лесно да приемаме и разбираме другите, защото това е и път към самите нас.

Издателство Ерове е рожба на семейството етнолози Тодор и Атанаска Станчеви и е продължение на дългогодишните им усилия да популяризират културната антропология в България с „Международен фестивал на етнографския филм“. Освен тематични, усилията им са и естетически. Кръстено на двете най-специфични букви в българската азбука, Ерове печата книгите си само с български кирилски шрифт, който осигурява значително по-красив, богат и четивен вид на текста. Всички корици са авторски и предлагат художествена интерпретация на съдържанието на книгите.