Когато определят автор като принадлежащ към т. нар. „източен завой“ в новата немска литература, като пишещ с „дръзка автентичност“, ти е много любопитно да разбереш какво се крие зад това.

Корицата на българското издание на „Последната любов на баба Дуня“, дело на художника Дамян Дяманов

„Последната любов на баба Дуня“ илюстрира горните твърдения добре.

Изреченията в прозата на Алина Бронски се редят впечатляващо ясни и безкомпромисни, а образите са плътни. Техните диалози са редки, но умело построени, логични, с отличаващи се гласове на различните персонажи.

И макар сюжетът да го предполага, наративът е лишен от всякакъв патос и сантименталност.

Да, историята трогва и предлага храна за размисъл (не съвсем лека за преглъщане). Но това, което отличава Алина Бронски от западните или американските ѝ колеги, боравещи с подобен наратив, е липсата на хепи енд. Или на каквато и да е натрапена поука. Баба Дуня не е непременно герой, действията ѝ не са непременно „правилни“.

Увлекателният ѝ монолог я представя с всички човешки слабости, но и с цялата изстрадана мъдрост и сила. А образа на дома, който отваря и затваря повествованието, можем да почувстваме почти като отделен герой.

За сюжета на „Последната любов на баба Дуня“

Действието се развива (основно) в село Черново, което се намира в непосредствена близост до авариралата централа в град Чернобил. Радиацията е невидима, но убива.

Не всеки обаче се страхува от нея. Прочутата из цялата страна баба Дуня е първата, която се е върнала след евакуацията, и никой, дори правителството, не може да промени решението ѝ.

Скоро към нея се присъединяват нейната съседка Маря, която „си е леко мръднала с нейната коза и с петела”, Петров, който „има рак от главата до петите” и чете Карлос Кастанеда на хамака в двора си, старият Сидоров, „който е поне на сто години”, горд собственик на телефон, който проработва веднъж в годината, но никой не може да си обясни как, културното семейство Гаврилови, които не разговарят с никого, и Леночка, която „си стои обикновено у дома, плете един безкраен шал и се усмихва, щом я заговориш”.

Ненадейно в Черново пристига млад мъж, който води със себе си дете – красивата Аглая. Тя, смята баба Дуня, трябва да е смъртно болна, защото в Черново никой не идва на гости, освен биолози и фотографи, които са облечени в специални предпазни костюми и изследват или заснемат района след инцидента.

Пристигането на Аглая и баща ѝ в селцето променят иначе спокойния живот на чудатите му жители из основи, а баба Дуня и компания ще трябва да се справят с ред приключения, сред които сватба, убийство, нахлуване на военни, арест, поемане на вина и несправедлива присъда, затвор, престой в болница, среща с обичната дъщеря и шокиращи семейни разкрития.

За авторката

Алина Бронски

Алина Бронски е псевдоним на германка от руски произход, родена в Екатеринбург, Русия през 1978 г. Прекарва детството си в германските градове Марбург и Дармщат. По-късно Бронски работи като копирайтър и редактор във вестници. Автор е на няколко романа, посрещнати положително както от критиката, така и от читателите във и извън Германия.

През 2008 г. дебютира с романа Broken Glass Park, посрещнат изключително радушно. Следва го The Hottest Dishes of the Tartar Cuisine, издаден през 2011 г. „Последната любов на баба Дуня” е най-новият ѝ роман.

Избрани цитати

Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията.

• Егор обичаше краката ми. Беше ми забранил да тичам боса, защото мъжете се възбуждали още като зърнели пръстите ми. Днес, ако мине да ме види, само ще му посоча подутините в туристическите си сандали и ще кажа: „Виждаш ли какво остана от целия този разкош?“. А той ще се засмее и ще отвърне, че те все още изглеждат привлекателно. Откакто умря, стана много учтив, проклетият лъжец.

• Всичко по него – обувките, гладкото лице и начинът, по който говори, крещят, че неговото място не е тук. Не съм от тези дето бързо почват да изпитат съчувствие, пък и той ме затруднява да почна да го съжалявам.

Ако на моята възраст продължавам да се учудвам на хората, няма да ми остане време дори да си измия зъбите.

• Но бог беше забранен в нашата страна още като бях малка, и аз така и не успях да си го създам отново.
• … щях да я хвана за ръка и да я доведа у дома. Това е, което винаги е липсвало на момичето. Тя никога не е имала дом, защото аз не можах да науча майка ѝ как да се чувства добре в живота и как да му се радва. Самата аз го научих твърде късно.

Откъс от “Последната любов на баба Дуня” на Алина Бронски