11 септември 2001 г. – болезнена дата в съвременната световна история.

В тази трагична вторник сутрин по време на атентатите в САЩ загиват близо 3000 човека, а животът на хиляди семейства по цялото земно кълбо се променя завинаги.

Историята на героите в романа „Светлината, която изгубихме” на американската писателка Джил Сантополо е белязана именно от тези ужасяващи събития.

Луси и Гейбриъл се срещат за първи път случайно по време на Шекспиров семинар в Колумбийския университет на съдбовния 11 септември 2001 г. И двамата са млади, животът е пред тях и е изпълнен с безкрайни възможности и шарени мечти.

Терористичните атаки обаче оставят дълбока следа в душата на Луси и Гейб, които се изправят пред трудната задача да търсят смисъл в новия, променен и сякаш по-мрачен свят. Тяхното пътешествие продължава цели 13 години и ги отвежда на различни континенти, но така и не успява да ги раздели…

Американската писателка Джил Сантополо ни повежда на емоци­онално пътешествие из дебрите на човешката душа с романа си „Светлината, която изгубихме” (ИК „Сиела”). Макар това да е първа книга за възрастни от Сантополо, която е популярен автор и редактор на книги за деца, правата за „Светлината, която изгубихме” са продадени в повече от 30 страни по целия свят.

Светлината, която изгубихме
(откъс)

Джил Сантополо

Шест седмици след заминаването ти седях в полупразния апартамент и реших да звънна на Кейт.

– Повече не мога да остана тук – казах.
– И не трябва – отвър на тя. – Ела при мен.

Така и направих – опаковах, каквото беше останало, и се пренесох при нея за две седмици. Кейт ми помогна да намеря нов наемател за студиото, а аз се преместих в Бруклин. Не можех да издържам повече. Имах нужда от нов квартал, от ново начало. Но дори тук се налагаше да избягвам ресторанта „Бабис“, където бяхме на сватбата на Кевин и Сара, и „Ред Хук Лобстър Паунд“, където празнувахме Четвърти юли[i]. Ти беше навсякъде. Двамата с теб живяхме заедно само четиринадесет месеца, но точно тия четиринадесет месеца промениха моя свят.

Пратих ти имейл – помниш ли? Не ти казах как се чувствам, нито че се разпадам на части. „Двете с Алексис си наехме къща в Хамптън[ii] за лятото! Решихме го в пос ледния момент, но пък сигурно ще е забавно“, написах ти с престорено въодушевление. „Току-що бях на концерт на Бен Фолдс на фестивала „Самър стейдж“ – щеше да ти хареса. Как вървят нещата при теб?“ А после зачаках и чаках ли, чаках отговор от теб, който така и не дойде. Все си мислех как обеща да поддържаме връзка. И как каза, че винаги ще ме обичаш. Всеки път, като проверявах електронната си поща, ме обземаше смесица от гняв и тъга, отчаянието беше по-съкрушително от всичко, което някога бях изпитвала. Започнах да ти пиша писма. По-скоро гневни тиради. Но ги изхвърлях, преди да ги изпратя. Боях се, че ако ти вдигна презконтинентален скандал, ти съвсем ще ме отпишеш и никога повече няма да чуя за теб. А не бих могла да го понеса.

Сега, връщайки се мислено назад, си давам сметка, че теб също те е боляло, опитвал си да продължиш напред, да откриеш свой собствен път. Моите нюйоркски послания сигурно са ти се виждали като сигнали от друга планета. „Самър стейдж“?!

Хамптън?! Даже не си представям какво си помислил, като си го прочел. Но по онова време… Тогава не можех да проумея как е възможно да ме игнорираш. Как така в един момент ме въртиш във въздуха, целуваш ме и казваш, че те карам да се чувстваш непобедим, а после изведнъж съвсем ненадейно изчезваш.

Два месеца след заминаването ти получих имейл от теб. Първият, откакто беше кацнал в Ирак. „Радвам се, че си добре! Тук е същинска лудница. Съжалявам, че не ти писах по-рано. Трудно се адаптирах, но работата ми харесва. Материалът се получи и искат да остана още известно време. Надявам се да се забавляваш в Ню Йорк!“

Сигурно съм препрочела имейла ти поне сто пъти. Може и да са двеста. Анализирах всяка дума. Всеки препинателен знак. Търсех скрити значения, някакъв намек, който да ми помогне да разбера как се чувстваш и какво мислиш. Опитвах се да гадая дали ти липсвам, дали не си срещнал някоя друга.

Работата обаче беше съвсем проста: в имейла ти нямаше никакъв подтекст, никакви скрити послания, никакви тайни кодове. Просто написан набързо в последния момент отговор. Оказа се, че бях чакала цели два месеца за едното нищо.

Създадох папка в Gmail, кръстих я „Катастрофа“ и прехвърлих там всички твои имейли, включително последния. Не му отговорих. Знаех, че няма да го понеса, ако пак ме пратиш в девета глуха.

Понякога се случва да ми кажат нещо, а аз доста по-късно да осъзная колко е било важно. Изглежда, винаги става така, като говоря с брат си. При всеки наш сериозен разговор – не просто делничното „Как си?“ и „Как върви в работата?“ – чак след години разбирам какво е искал да ми каже. Няколко седмици след като ти замина, Джейсън ми се обади. По онова време беше на двайсет и осем и ходеше с Ванеса от около година. Двамата се бяха запознали в лабораторията – тя отговаряше за комуникациите на фармацевтична компания, а той се опитваше да разработи някаква таргетна терапия срещу рака, която и досега не ми е съвсем ясна.

– Здрасти, Лулу – започна, когато отговорих на мобилния. – Исках… ами… реших да видя как си. Мама каза, че положението при теб напос ледък било доста зле.
– Така е – отвърнах и очите ми се напълниха със сълзи заради неговата загриженост. – Той толкова ми липсва, Джей. Обичам го и го мразя и всичко е… просто ужасно. – Гласът ми взе да трепери. Не съжалявах, че не тръгнах с теб – за това оставах категорична – но отново и отново прехвърлях нашите разговори в главата си и се опитвах да проумея дали не съм пропуснала да кажа нещо, което е могло да те задържи при себе си. Питах се какво в поведението ми те е накарало да пазиш тайни от мен.

Чудех се дали би се държал различно, ако живееше с друга. Кейт още в началото ме предупреди, че вероятно скоро ще ме зарежеш. Тогава не й повярвах, но сега се чудя дали не е била права.

– О, Лу – обади се Джейсън, – не исках да те разплаквам. –

Аз просто… ами… двамата с теб досега не сме говорили за този тип отношения. Помниш ли когато ние с Джослин скъсахме за последно?

Нямам спомен дали съм ти казвала някога за Джослин, но Джей ходеше с нея в колежа и малко след това. Запознаха се във втори курс в Принстън и цели пет години ту бяха заедно, ту късаха, докато тя накрая реши да следва медицина в Станфорд и след кратка връзка от разстояние двамата се разделиха окончателно. Сигурно тия техни пет години нямат нищо общо с нашите… как ли да ги смятам сега… тринайсет? Единайсет?

– Да – отвърнах, макар че си го спомнях доста смътно. По онова време учех в колежа и толкова бях обсебена от собствените си вълнения, че нямаше как да следя какво се случва и с брат ми.

– Скъсах окончателно с нея чак когато осъз нах, че двамата сме като в експеримента с желираното мече. Помниш ли го? Мисля, че ти го демонстрирах в лабораторията, когато дойде да ме видиш в първи курс. Ти изсипа бертолетовата сол в епруветката, после пусна желираното мече и тези две съставки, толкова безобидни поотделно, експлодираха. Така става винаги. Ние с Джослин бяхме също като съставките в този експеримент. Съберяхме ли се заед но, експлодирахме. Това беше по някакъв начин вълнуващо и прекрасно, но кой би искал да живее толкова взривоопасно?

– Ъхъ – измърморих, мислейки си за нас двамата. Ние не се събирахме и разделяхме непрекъснато, но връзката ни пак беше вълнуваща и прекрасна. Заедно бяхме по-добри, отколкото поотделно.
– Както и да е. Като срещнах Ванеса обаче, всичко беше съвсем различно. Приличаше на… химичната реакция Олд Насау. Помниш ли я? Там се започва с три безцветни разтвора, като в началото смесваш два от тях. Аз, така да се каже, съм сместа от първите два разтвора. Когато прибавиш третия към нея, отначало нищо не се случва, но после разтворът става оранжев заради калиевия йодат, а малко след това отново променя цвета си и става черен – както знаеш, това е любимият ми цвят, защото съдържа всички останали цветове. И така си остава.

Той замълча. Аз също мълчах. Идея нямах какво да му отговоря.

– Казано накратко, Лу, колкото по-дълго трае една връзка, толкова по-добра става. Вместо експлозията с желираното мече, идва реакцията часовник. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Тогава не го разбрах, но сега вече ми е ясно. Благодарение на Дарън. Макар че той сигурно би определил любовта като хубаво вино – с времето неговият аромат се мени и става по-плътен.

– Но аз толкова го обичам, Джей – едва успях да пророня.
– Знам – отвърна той. – Аз също обичах Джослин. И все още имам чувства към нея. Сигурно ще бъде така цял живот. Но сега обичам Ванеса – по различен начин. Просто исках да ти кажа, че има много начини да обичаш някого, и съм сигурен, че пак ще ти се случи. Може да не е съвсем същото, но в някои отношения вероятно ще е даже по-хубаво.

[i] Денят на независимостта, национален празник на САЩ. – Бел. прев.
[ii] Престижен крайбрежен район, близо до Ню Йорк. – Бел. прев.