Дни преди премиерата на „Щастливите хора“ ви предлагаме да разлистим заедно сборника с разкази на Любомир Николов

И преди да сте попитали:

Сериозно… щастливи хора?!

… бързаме да ви кажем – не, те не са някакви превзети егоисти, които предизвикват недоумение. Те просто са направили крачка встрани.

Но не се подлъгвайте, че в ръцете ви ще попаднат кратки, забавни, измислени може би истории.

Истината е, че в тези разкази има много повече.

Реалността може да се изкривява само донякъде – и не е страшно, ако от ухото на коня звучи класическа музика, а един остров трябва да бъде запазен на всяка цена като кътче от рая;

не е странно, че едно дете иска да полети, а един българин е изпратен да воюва с щрауси из австралийските равнини;

не се чудете, ако научите как от една ръка се ражда Наполеон, а в един офис настъпва ловджийският сезон…

И ако след откъса, който следва ви се прииска още по-голяма доза литературно щастие, бързаме да ви зарадваме – скоро ще имате възможност да участвате в съвместната ни игра с ИК Сиела, която ще донесе книга с автограф от автора Любомир Николов на трима от вас. Следете за скорошното й обявяване на фейсбук страницата на Jasmin.bg.

Каним ви и на премиерата на „Щастливите хора“, които Любомир Николов ще представи лично в литературен клуб „Перото“, НДК, на 12 януари, от 18:30 часа. Повече подробности може да откриете на страницата на събитието.

Откъс от разказа „История за антрополога, който вечерял супа на прах, станал демон и умрял“ от Любомир Николов

Тази история по обясними причини не може да бъде разказана от Станислав – Сташек, нито пък от някого от антагонистите, които имат съвсем различен език, но тя трябва да бъде някак сглобена и предадена поради една причина – за да се спази равновесието между химерите на приключенските романи и истинското битие на диваците, което се свежда до крайната необходимост да се оцелява на всяка цена.

Има безброй измислени истории за разбирателството между туземци и цивилизатори, а ето тази е една друга и твърдят, че е самата истина.

Нашият герой Станислав искал да е различен и непредсказуем; искал и да изчезне от полезрението на тези, които го познават. Не искал обаче да се раздели нито с принципите си, нито с живота си. Без особени сбогувания, само с едно сухо обяснително писмо, което не можело да бъде наречено прощално, тръгнал. Зарязал следването си, зарязал книжната университетска антропология и се хвърлил в полево изследване.

Неговата експедиция била само от един човек – самия той, не била разчетена, планирана, остойностена и географски прецизирана. Било прищявка на смел и глупав младеж, въодушевен от идеята да се облече в цвят каки и да разговаря на проточовешки език с хоминиди, въргалящи се край огън, накрай света.

Съществували все още диви племена и Сташек след хилядократни молби научил от професора къде са. Отправил се към едно от тях.

Тези хора не били виновни, че се показали като ужасни домакини, и затова няма да кажа къде са.

Те все още не носели тишърти и не били виждали пластмаса. Били истински във всеки момент от живота си и не подозирали това. Нямали философии, които да ги учат на рефлексия. Те си знаели, че са нищо – едни чехълчета в микроскопа на Господа. Не знаели и какво е микроскоп, разбира се.

Сташек знаел само приблизително къде са. Оглеждал района в сателитните снимки на Google Maps, но след като се скитал без интернет няколко дни, загубил ориентация. Бил в полите на една мрачна планина, стъмнило се, завалял най-силният дъжд, който бил преживял през живота си, подгизнал до кости, старателно подреждания му багаж станал сплъстена мокра топка, невъзможна за носене. Лягал да си почива в калта и после се сепвал, разбуждан от кошмари. По едно време му се сторило, че чул да лае куче, и се отправил натам.

Наистина намерил село, събрал цялото си достойнство и сили и влязъл в най-голямата колиба, където горял огън.

Бил отчайващо мръсен и плашещ. Дрехите му в защитни цветове били с кални петна, треви и листа. Косата му, преди в грижливи расти, сега след дъжда се била превърнала в хаотични масури, които се виели около врата му като змии, фланелката му с „Айрън Мейдън“ имала много подходящи за случая гръмотевици.

Като влязъл в колибата, изплашил диваците. Те се стреснали, направили кисели физиономии, обърнали му гръб и започнали да си шушукат нещо. Умората карала Сташек да се чувства неловко.

Разположили го в ъгъла на колибата, събрали се в кръг в другия ъгъл и продължили да си шепнат.

Сташек очаквал да му донесат някаква лула и да я изпушат заедно, очаквал да започнат да бият бурумите и някоя девойка да се разкърши пред него или пък да му подарят огърлица с перли или талисман. Бил капнал и на границата на делириума.

Те го поглеждали косо и недоброжелателно. Ако понечвал да погледне някого в очите, избягвали погледа му. Една бабичка се отделила от групата и му донесла мръсна раковина с още по-мръсна вода. Той отказал водата. Не искал да прихване болест.

Усмихнал се извинително. Сложил ръка на гърдите си и казал: „Приятел“.

Бабата оставила раковината на пода и се върнала в групата. Той не докоснал водата.

Диваците ставали все по-нервни. Говорели тихо и крайно сериозно. Диваците не познават иронията, нито пък разпознали иронията на случая.

– По време на такъв страшен дъжд от планината може да слезе само демон. Случвало се е преди, ето че се случи и с нас – казал най-старият.

– Трябва да го убием – добавил друг.

…

За Любомир Николов

Любомир Николов

Автор е на сборниците с разкази „Слънчев бряг – код жълто” и „Натюрморт с мъже”, номинирани за наградата Хеликон през 2010 и 2012 г.

Любомир Николов е носител на наградата „Чудомир” и на други литературни награди.

Публикувал е в „Капитал Лайт“, „Труд”, „Литературен вестник”, „ЛИК”, “Сега”, „Съвременник“, „Знаци”, „Страница”, „Море”, „ Новинар”, както и в няколко български и чужди антологии.

Разкази на Любомир Николов са преведени и издадени на английски, испански и словашки език.