Една от най-знаменитите книги на XX в. – „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг –  се завръща отново на български език в луксозно издание с твърди корици и специална изненада – предговор от легендата Стивън Кинг, който не е публикуван до момента на български език.

Мрачната антиутопия на Уилям Голдинг е откровено жестока и шокираща книга, която безкомпромисно вдига завесата, скриваща мрака в човешкото сърце.

Как добрите хора стават зли и къде се размива границата между добро и зло, между свобода и откровено насилие?

Заглавието „Повелителят на мухите“ идва от буквален превод на името Велзевул – библейски демон, чието име означава „принц на летящите твари“ или „принц на мухите“. Романът е екранизиран два пъти, а през 1983 г. Голдинг получава Нобелова награда за литература.

„Един ден, след като двайсет минути бях вадил и връщал книги от рафтовете на секцията, озаглавена ЗА МЛАДИ ЧИТАТЕЛИ, библиотекарката се доближи и ме попита какво точно търся.

Отговорих на въпроса с въпрос – може би случаен, може би продиктуван свише, но той промени остатъка от живота ми. „Имате ли истории за това какви са децата наистина?“, попитах.

Тя помисли, после отиде до секцията ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА ЗА ВЪЗРАСТНИ и извади тънко томче с твърди корици.

„Опитай това, Стиви. Но ако някой попита, кажи, че си го избрал сам. Иначе може да загазя.“

Стивън Кинг

Повелителят на мухите

Уилям Голдинг

ПЪРВА ГЛАВА

ГЛАСЪТ НА РАКОВИНАТА

Русокосото момче се спусна от скалата и затърси път към лагуната. Беше свалило униформения ученически пуловер и го влачеше след себе си с една ръка, но въпреки това сивата риза лепнеше по него, а косата му се беше сплъстила на челото. Над опустошената растителност, която прорязваше джунглата като дълга рана, тегнеше влажна жега. Както се препъваше между лианите и прекършените стъбла, една птица — златисто-червено видение — се стрелна нагоре с писък на вещица; като ехо се разнесе друг вик:

— Хей! Почакай!

Листакът край опустошената ивица се раздвижи, посипаха се рой капки.

— Почакай! — продължи гласът. — Заплетох се.

Русокосият спря и оправи чорапите си с привично движение, за миг сякаш не бе в джунглата, а из родните места. Гласът отново се обади:

— От тези пълзящи работи просто не мога да вървя.

Притежателят на гласа се измъкна заднишком от гъстака, а клонките задраха по омазаното му яке. Голите му колене бяха пълнички и изподрани от трънака. Наведе се, отстрани внимателно тръните и се обърна. Беше по-нисък от русокосия и много пълен. Приближи се, търсейки къде да стъпи, и погледна през дебелите стъкла на очилата си.

— Къде е човекът с мегафона?

Русокосото момче поклати глава:

— Това е остров. Поне струва ми се, че е остров. Онова там в морето е риф. Може би тук изобщо няма възрастни.

Дебеланкото погледна стреснато.

— Ами пилотът? Но той не беше в пасажерския салон, беше в кабината отпред.

Русокосият се беше взрял в рифа с присвити очи.

— Ами другите деца? — продължи пълничкият. — Все някои трябва да са се измъкнали. Не е ли тъй?

Русокосият запристъпя с видимо безразличие към водата. Опитваше се хем да се държи естествено, хем да не показва прекалена незаинтересованост, но пълното момче забърза подире му.

— Въобще никакви възрастни ли няма?

— Мисля, че не.

Русокосият каза това тържествено; след това го обхвана радостта от осъществената мечта. Насред прореза опустошена растителност той се изправи на ръце и се засмя на объркания образ на дебеланкото.

— Никакви възрастни!

Дебеличкият се замисли:

— Пилотът…

Русият спусна вирнатите си крака и седна на земята, от която се издигаха изпарения.

— Сигурно е отлетял, след като ни стовари. Тук не би могъл да се приземи. Самолет с колела не може.

— Нападнаха го!

— Сигурно ще се върне.

Пълничкият поклати глава.

— Когато се спускахме, погледнах през илюминатора. Видях другата част на самолета. От нея излизаха пламъци.

Огледа нагоре и надолу ивицата от покосени дървета.

— Корпусът е направил всичко това.

Русичкият протегна ръка и докосна назъбения край на прекършен ствол. За миг лицето му изрази интерес.

— Какво ли е станало с него? — запита той. — Къде ли се е дянал?

— Бурята го е завлякла в морето. Ама беше бая опасно, като падаха тия дървета, а? Сигурно е имало още деца вътре.

Поколеба се, после продължи:

— Как се казваш?

— Ралф.

Пълният зачака — негов ред бе да го запитат за името му, но очакваната естествена стъпка към запознанство не последва; русокосият, който се казваше Ралф, се усмихна неопределено, стана и пак пое към лагуната. Дебеланкото го следваше неотклонно.

— Сигурно мнозина от нашите са се запилели наоколо. Аз не видях никого от другите, а ти?

Ралф поклати глава и ускори крачка. Спъна се в един клон и се просна тежко.

Дебеланкото застана до него запъхтян.

— Леля ми е казала да не тичам. Защото имам астма — обясни той.

— Асна?

— Да. Не мога да си поема дъх. В цялото училище само аз имам астма — каза дебеланкото не без гордост. — И още от тригодишен нося очила.

Свали очилата си и ги показа на Ралф, като примигваше усмихнато, после започна да ги трие с омацаното си яке. Бледото овално лице се промени, сега в него се четеше нещо вглъбено и страдалческо. Избърса потта от страните си и бързо нагласи очилата на носа си.

— Тези плодове…

Той огледа краищата на просеката.

— Тези плодове… сигурно…

Сложи очилата си, нагази в растителността встрани от Ралф, сниши се и се вмъкна в сплетения клонак.

— Ей сега ще се върна.

Ралф внимателно се освободи от сплетените растения и се запромъква през клоните. След няколко секунди пъшканията на дебеланкото долетяха зад него и той бързо се приближи към зелената стена, която преграждаше пътя му към лагуната. Изкатери се на един повален дънер и излезе от джунглата.

Брегът беше осеян с палмови дървета. Едни растяха право нагоре, други — наклонени към светлината, а зелените им перести листа бяха високо горе. Растяха на склон, покрит с висока трева, неравен от паднали дървета, от гниещи кокосови орехи и палмови клони. Отвъд тъмнееше гора, а просеката светлееше. Ралф опря ръка на един сив ствол и се взря в проблясващата водна площ. Там, на около миля може би, белият прибой се пенеше върху кораловия риф, а откритото море отвъд бе тъмносиньо. Оградена от неправилната дъга на кораловия риф, лагуната беше спокойна като планинско езеро — в нея преливаха всички отсенки на синьото, тъмнозеленото и моравото. Между терасовидния палмов бряг и водата се стелеше тънка сърповидна ивица, която изглеждаше безкрайна, защото вляво от Ралф палмите, брегът и водата изчезваха в хоризонта, а над всичко, потрепваща като жива, се стелеше жегата.

Той скочи от високия бряг. Блъсна го топлината, усети плътността на пясъка през черните си обувки. Даде си сметка колко му тежат дрехите, събу обувките си с ядосано подритване и с по едно-единствено рязко движение свали чорапите с ластици. Скочи обратно на терасовидния бряг, свали си ризата и застана сред приличащите на черепи кокосови орехи, а по кожата му заиграха зелените сенки на палмите и гората. Разхлаби катарамата на колана си, смъкна нетърпеливо панталоните и гащетата и застана гол, вгледан в ослепителния плаж и водата.

Беше достатъчно възрастен — на четиринадесет години и няколко месеца, за да няма вече изпъкнало по детски коремче, същевременно беше още малък за юношеската тромавост. Ширината и масивността на раменете му показваха, че би могъл да стане боксьор, но формите около устата издаваха мекота, а в очите му не се четеше злина. Той потупа леко палмовия ствол и принуден най-накрая да повярва, че островът е реалност, се засмя възторжено и отново се изправи с главата надолу. Ловко стъпи на крака, скочи на плажа, приклекна, загреба пясък с две ръце и го струпа на купчинка пред гърдите си. После седна и погледна водата с блеснали, възторжени очи.