Утре излиза „Метод 15/33”, психотрилър с уникална атмосфера, в който изненадите дебнат отвсякъде (а ние нямаме търпение да разберем дали ще са ни „по вкуса“ с любопитен откъс).

Жертвата в „Метод 15/33“ е бременна тийнейджърка на име Лиса. Готова е на всичко, за да спаси нероденото си дете и… да отмъсти на похитителите си.

Благодарение на изключителната си интелигентност и феноменална памет тя съставя блестящ план за избавлението си.

Помагат й двама агенти от ФБР, чието мислене също е нестандартно. Всеки от героите се бори със собствените си демони и копнежи, вплетени в интригуващия сюжет.

В лабиринта от истории неусетно се замисляме: кой всъщност е жертвата? И кой агресорът?

Метод 15/33

Шанън Кърк

ДЕН 4/5 В ПЛЕН

Лежах там на четвъртия ден и обмислях смъртта му. Съставях наум списък от придобивки, кроежите ми носеха облекчение… разхлабена дъска на пода, червено плетено одеяло, висок прозорец, открити греди, ключалка, моето състояние…

Спомням си мислите си от онзи момент, все едно ги преживявам отново, все едно са настоящите ми мисли. Той пак е пред вратата, казвам си, макар да са минали седемнайсет години. Може би онези дни винаги ще се явяват мое настояще, защото оцелях изцяло благодарение на дребните детайли от старателно подготвяната ми във всеки час и във всяка секунда стратегия. В онова незаличимо време на тежко изпитание аз бях съвсем сама. И днес не без гордост мога да заявя, че постижението ми, моята безспорна победа, представляваше истински шедьовър.

В ден четвърти вече имах натрупан богат каталог от придобивки и бях нахвърляла в общи линии плана си за отмъщение, всичко това без помощта на химикалка или молив, чисто и просто чрез сглобяване на потенциални решения наум. Беше пъзел, да, но такъв, който бях решена да наредя успешно… хлабава дъска на пода, червено плетено одеяло, висок прозорец, открити греди, ключалка, моето състояние… Как се сглобяват помежду си?

Отново и отново се връщах към тази енигма и търсех допълнителни придобивки. О, да, разбира се, кофата. И да, да, да, подложната скара на леглото е нова, не е махнал найлона. Добре, хайде пак, прехвърли ги отново, намери решение. Открити греди, кофа, подложна скара, найлон, висок прозорец, разхлабена дъска на пода, червено плетено одеяло…

Номерирах ги, за да поставя нещата на що-годе научна основа. Разхлабена дъска (Придобивка № 1), червено плетено одеяло (Придобивка № 2), найлон… В началото на четвъртия ден сбирката ми изглеждаше завършена, доколкото е възможно. Стигнах до извода, че ще ми е нужно още.

Около обяд бях прекъсната от скърцането на чамовия под пред затворническата ми килия, която всъщност беше спалня. Няма съмнение, че той е отвън. Обяд. Резето се придвижи отляво надясно, ключалката се завъртя и той нахълта, без от елементарно приличие да се спре дори за малко на прага.

Както беше постъпвал при всяко друго хранене досега, тръсна на леглото ми поднос с вече позната храна, бяло канче с мляко и детска чаша за вода. Никакви прибори. Резенът киш с яйца и бекон не се връзваше с домашно приготвения хляб върху чинията – кръгла, порцеланова, с бледорозов мотив, изобразяващ жена, държаща гърне, и мъж с куче, нахлупил шапка с перо. Изпитвах нелогична, но неистова ненавист към тази чиния и дори днес потрепервам, като си я спомня. На гърба й пишеше „Уеджуд“ и „Салватор“. Това ще е петото ми хранене в преживяваното изпитание. Мразя тази чиния. Ще убия и нея. Чинията, канчето и чашата изглеждаха същите като онези, които използвах на закуска, обяд и вечеря на третия ден от пленничеството ми. Първите два прекарах във ван.

– Още вода? – попита той с резкия си плътен и монотонен глас.

– Да, моля.

Въведе този модел на третия ден и именно той, струва ми се, подбуди у мен сериозните намерения да направя план. Конкретният въпрос се превърна в част от рутината – носеше ми храна и неизменно питаше дали искам още вода. Реших да отговарям с „да“, като попиташе, и всеки път си налагах да произнеса думата, макар в този малък скеч да отсъстваше всякаква логика. Защо поначало не донесе по-голяма чаша с вода? Защо е тази неорганизираност? Напуска стаята, заключва вратата, тръбите забучават в стените на коридора, изсъскване и после от намиращия се извън полезрението ми през ключалката кран бликва струя. Той се връща с пластмасова чаша с хладка вода. Защо? Мога да ви кажа следното – много неща на този свят остават необяснени, също като обосновката зад много от непонятните действия на моя тъмничар.

– Благодаря – промълвих след завръщането му.

На втория час от първия ден взех решение да показвам престорена любезност на ученичка, да проявявам благодарност, защото бързо ми стана ясно, че бих могла да надхитря похитителя си, мъж на четиресет и няколко години. Трябва да е на четиресет и нещо, изглежда на същата възраст като баща ми. Знаех, че притежавам умствен потенциал да победя това ужасно и противно същество, а бях само на шестнайсет. Обядът на четвъртия ден имаше същия вус като обяда на третия ден. Но така или иначе, бе храна, която ме поддържаше, и ми даде възможност да осъзная, че разполагам с много повече придобивки: време, търпение, нестихваща омраза, и докато пиех млякото от ресторантската чаша от дебел порцелан, забелязах, че кофата има метална дръжка с остри краища. Само трябва да отстраня дръжката. Тя може да представлява отделна придобивка от кофата. Също така се намирах високо в сградата, а не под земята, както бях очаквала, че ще се случи в началото, през първия и втория ден. Ако се съдеше по короната на дървото пред прозореца ми и по трите стълбища, които изкачихме, за да се доберем до тук, най-вероятно се намирах на третия етаж. Приех височината за още един актив.

Странно, нали? До четвъртия ден още не бях развила отегчение. Някои биха решили, че седенето сам в заключено помещение ще накара съзнанието да се поддаде на лудост или самозаблуда. Но аз извадих късмет в това отношение. Първите ми два дни бяха прекарани в пътуване и поради някаква колосална грешка или извънредно неразумна преценка похитителят ми използва за престъплението си ван, при това със затъмнени странични прозорци. Със сигурност никой не можеше да види какво има вътре, но аз виждах навън. Изучавах и въвеждах маршрута ни в бордовия дневник в главата си, отбелязвах подробности, които така и не използвах впоследствие, но дейността по регистрирането на данните и запечатването им във вечната ми памет ангажираше мислите ми с дни.

Ако ме попитате днес, седемнайсет години по-късно, какви цветя растяха покрай отбивка 33 на магистралата, ще ви отговоря: диви маргарити, обилно примесени с магарешки бодил. Ще ви обрисувам небето: мъгливо сивосиньо, преминаващо в мътно кално. Ще ви пресъздам внезапния екшън – бурята, развихрила се 2,4 минути след като отминахме споменатите цветя, при която от черната маса над главите ни се изсипа пролетна градушка. Можете да видите във въображението си ледените късчета с размерите на грах, които принудиха похитителя ми да спре под един надлез, да произнесе три пъти „дявол го взел“, да изпуши една цигара, да метне фаса и да подновим пътуването си 3,1 минути, след като първите топчета от градушката деформираха предния капак на вана на престъплението. Съчетах детайлите от четиресет и осемте часа на транспортирането ми във филм, който въртях в главата си абсолютно всеки ден от моето пленничество, анализирах всяка минута, всяка секунда, всеки кадър за насоки, придобивки и обяснения.

Страничните прозорци на вана и това, че ми позволи да следя придвижването ни, ме наведоха на бързо заключение: който и да бе замислил моето пленяване, беше безмозъчна маймуна на автопилот, нямаше повече способност за спонтанни решения от дрон. Затова пък седях удобно на кресло, което беше застопорил към пода на вана. Достатъчно е да кажа, че въпреки многобройните му оплаквания от увисналата превръзка на очите ми, беше или прекалено мързелив, или прекалено отвеян, та да я пристегне както трябва, и аз успях да установя посоката благодарение на пътните знаци: запад.

Първата нощ той спа 4,3 часа. Аз спах 2,1 часа. Влязохме в отбивка 74 от магистралата след два дни и една нощ пътуване. Дори не питайте за гигантския конфуз по време на спиранията за тоалетна по разни пусти уширения край пътя.

Когато отбихме от магистралата, ванът бавно пое по страничен път и аз реших да броя на серии от по шейсет. Едно, две, три… 10,2 серии по-късно паркирахме и двигателят угасна. На 10,2 минути от магистралата. Надникнах над горния ръб на хлабавата превръзка върху очите ми и в озарения от белите откоси на пълната луна здрач направих оглед на терена. Плетеница от клони на дърво обгръщаха вана. Върба. Като на баба. Но това не е къщата на баба.

Той е отстрани на вана. Идва за мен. Ще се наложи да напусна вана. Не искам да слизам от вана.

Подскочих при силното стържене на метал в метал и шума от отварянето на вратата. Тук сме. Явно сме пристигнали вече. Сърцето ми се разтупка в ритъма на пърхащите криле на колибри. Тук сме. По челото ми изби пот. Тук сме. Ръцете ми, отпуснати до този момент, се стегнаха, а раменете ми оформиха главно „Т“ с гръбнака ми. Тук сме. Сърцето ми заблъска още по-силно, та е възможно да съм предизвикала земен трус, с ритъма му да съм накарала да се развихри цунами в морето.

Свеж ветрец лъхна вътре, все едно втурнал се покрай похитителя ми да ме утеши. За част от секундата бях окъпана от хладната му ласка, но натрапчивото присъствие на мъжа развали магията почти веднага. За мен той беше частично скрит, разбира се, като се има предвид, че превръзката на очите не ми позволяваше пълна видимост, но все пак почувствах как се взира. Как ли ти изглеждам? Просто момиче, овързано с тиксо към кресло в задната част на мърлявия ти ван? Това нормално ли ти се струва? Проклет имбецил.