Добре дошли в не чак толкова далечната 2054 година. За разлика от 2017 г., когато апарат, управляван от Земята, вече кацна на повърхността на комета от Слънчевата система, а до десет години се очаква човекът да кацне на Марс, през 2054 г. полетите в Космоса са забранени.

Изследванията на Вселената нямат никакво държавно финансиране, а повечето корпорации избягват да даряват пари за подобни каузи, които далеч не са одобрявани от управляващия света Генерален секретар на ООН.

За капак най-масовото гонение на учени в историята е факт. До всичко това се е стигнало, защото човешкият стремеж за (технологичен) напредък е толкова голям, че е успял да докара планетата ни до почти неизбежна екологична катастрофа…

Преди да сте се притеснили, уточняваме – споделяме откъс от дебютния роман на известният онлайн предприемач, консултант и специалист по интернет безопасност Александър Ненов.

Научнофантастична книга „Летящата планета“ ни отвежда в свят, в който посоката на развитие на човечеството не включва необятната дестинация Космос, темата „Вселена“ е табу, а учените са подложени на масови гонения. Какъв би бил животът ни тогава?

Едновременно антиутопия и реалистичен сценарии, книгата се стреми да даде отговори на тези и редица други въпроси, свързани с бъдещето ни.

Премиерта  на „Летящата планета“ ще се състои на 5 октомври (четвъртък) от 19:00 часа в Dada Cultural Bar (ул. „Георги Бенковски“ 10) в София. Ние пък ще ви зарадваме с игра за книги с автограф от автора!

„Единственият начин да открием границите на възможното е да рискуваме да ги преминем, навлизайки в невъзможното.“

сър Артър Кларк

Летящата планета

Александър Ненов

Централата на ООН, Ню Йорк, САЩ

Вратата на кабинета на Генералния секретар се отвори и там предпазливо се показа Антонио Леополд, личният асистент, съветник и дясна ръка на човека, управляващ света.

– Господин Ленард, имаме извънредно положение. Група учени от различни държави от сутринта настояват да влязат в сградата и да разговарят с вас.
– Следвайте стандартните процедури за учени.
– Следваме ги, както обикновено. За съжаление, тези не се поддават лесно на манипулация. Нещо повече – те твърдят, че имат научни данни за криза, която може да доведе до края на света.
– Крайно време беше! От години им обясняваме, че ще се самоунищожим и планетата ни е в риск, но те не вярват. Сега учените излизат с нашата пропаганда, за да натрупат активи или искат да вземат властта по нашия модел. Изтъркано и очаквано събитие. И кога според тях ще е този край на света?
– Ами… според техните изчисления до два дни.

Генералният секретар Дейвид Ленард мразеше учените. Те бяха всичко, срещу което се бе борил години наред. Всички те, със своите недоказани теории, караха хората да смятат, че научният прогрес може да поправи всички щети, които хората нанасят на планетата, на природата и на себе си. Ако преди години не им бяха отнели правото за отразяване в медиите, сигурно още щяха да говорят своите щуротии, че човек може да бъде безсмъртен или да правят инвитро деца в лабораториите. Къде ли щяха да стигнат тези безбожници, лакеи на корпорациите, ако имаха свобода?

– Кажи им, че ще ги приема след 30 минути. Искам и ти да присъстваш на срещата.

Ленард стана от стола, отиде до прозореца и се загледа към сърцето на Манхатън. Предстоеше му да проведе среща, на която да вземе решения за бъдещето на света. Само преди 22 години хората му се подиграваха. Никой не го приемаше насериозно, включително и неговите собствени съпартийци и съмишленици. В природозащитните организации той беше известен като един от най-екстремните активисти. Не приемаше правилата и законите и винаги оставяше опонентите, а и съмишлениците си, неподготвени. Екологичният тероризъм беше нещо, което той искрено пропагандираше. Подсмихна се, като си спомни как боядисаха с жълта боя паважа около Триумфалната арка в Париж, в знак на протест срещу добиването на петрол. Или когато оцветиха Стоунхендж като протест срещу космическите полети. Идеята и част от реализацията бе негова. Нали това била древна космическа обсерватория? Нали трябвало да се вижда от Космоса? Нека да я боядисаме в червено, за да се покаже кръглата, зейнала рана, която космическите полети причиняваха на майката Земя, проповядваше той сред активистите. Боядисаха мегалитната обсерватория през нощта, заедно с тревата и околните площи в диаметър от един километър. Така, че тази червена точка да се види от всеки спътник, обикалящ около планетата. Арестуваха го за хулиганство и за малко да отнесе обвинение в тероризъм срещу международното историческо наследство. Адвокатите му пледираха, че това е политически акт и съответно арестът му е политическа репресия, поръчана от корпорациите, срещу които той води активна кампания. Под натиска на протестиращи по целия свят, Ленард бе освободен под претекст „липса на доказателства“, тъй като нямаше нито един свидетел на деянието, а боята, открита по дрехите и тялото му, не доказваше нищо.

Тридесет минути по-късно в просторния кабинет на Ленард влезе делегация от осем учени. Всички имаха притеснен вид, но не ставаше ясно на какво се дължи той – дали защото се изправят лице в лице с опонента си – Генералния секретар на ООН, Дейвид Ленард, или защото знаеха нещо, което ги тревожеше.

– Е, господа. Нямам време за празни приказки. Кажете ми набързо за какво е цялата тази шумотевица. Разбрах, че очаквате „края на света“ след два дни – Ленард се засмя демонстративно, за да покаже мнението си по темата. – Но преди да ми отговорите, бих искал да ви кажа, че съм преживял над тридесет пъти края на света, предречен от кого ли не, включително от мен, а той така и не се е случил досега и бъдете сигурни, че ако ми губите времето, ще се постарая институтите ви да вземат подобаващи мерки спрямо вас. Е, слушам ви.

Всички в стаята го гледаха с лица, показващи неприязън, която явно се засили от встъпителното му слово. Не смееха да се конфронтират с него, защото тяхното бъдеще, а и живот, зависеше от него, но също така те бяха учени, изправени пред некомпетентен еко диктатор, управляващ света, базирайки се само на своята интуиция, която странно, но никога не беше на страната на здравия разум.

– Господин Генерален секретар – започна професорът от „Паранал”, – аз съм Фернандо Наваро, професор по астрофизика. Бъдете сигурни, че не горим от желание да се видим с вас лично. Дори бих казал, че присъствието ни е колкото неприятно за вас, толкова и за нас. Въпреки това, когато става дума за бъдещето на планетата ни… – Наваро спря и се замисли, сякаш е сбъркал – …не, не просто на планетата, а на човечеството ни… Колкото и странно да ви звучи, смятам, че този път ще сме на една страна…

Генералният секретар почервеня и сви устни в опит да запази самообладание. С лек жест с ръка подкани професора да продължи.

– Както, предполагам, са ви предали, аз и моите колеги от различни космически агенции по света, установихме наближаващ летящ обект, който се е насочил право към земната орбита.
– Колко е голям този астероид? – прекъсна го Генералният секретар.
– Колкото планетата Земя.
– Но…
– Моля, изслушайте ме! – прекъсна го професорът. – Въобще не съм казвал, че е астероид. По-скоро ни прилича на планета. Наблюдаваме обекта от около три дни. Той приближава с огромна скорост, но вместо да се увеличава, с приближаване до Слънцето, тя започва да намалява. Също така, около обекта обикаля спътник, който излъчва светлина като малко Слънце. Днес обектът премина орбитата на Марс и наближава орбитата на Земята. Интересен е фактът, че източникът на светлина угасна.
– Да не се опитват да се скрият? – предположи асистентът Антонио Леополд.
– Въпросът ви предполага, че обектът се управлява от разумни същества – включи се в разговора доктор Алварес. – Ако е така, предполагаме, че просто са достигнали до етап, в който светлината от нашето Слънце е достатъчна, за да получават необходимото количество енергия за „летящата планета“. Относно въпроса ви – ако искаха да се скрият, нямаше да идват, яхнали планета, осветена от малко Слънце, което ние видяхме от разстояние над 30 астрономически единици… или, за да го разберете по-лесно, над пет милиарда… близо пет милиарда километра. По-скоро ни притеснява фактът, че ако тази планета се управлява от разумни същества, то те ни най-малко не се притесняват дали ще видим, че идват.

Последва неловко мълчание. Някои от учените кимаха утвърдително с наведена глава, сякаш сега за първи път си даваха сметка за сериозността на ситуацията. Генералният секретар и съветникът му гледаха учените, като печелеха време и обмисляха чутото.

– Да! – изкрещя червенокосата жена, която до момента гледаше в скута си, сякаш дискусията се развиваше там, а не на няколко метра пред нея. – Хванах ги! Точно както предполагах!
– Извинявам се, че нарушаваме забавлението ви, госпожице, но ние имаме задачата да спасим планетата, а учените, на които сте секретарка, трябва да ни помогнат да го направим. Ще ни направите услуга, ако продължите да си гледате в телефона, както до момента.

Генералният секретар изрече последните думи с подчертано отвращение. Тази жена не само си бе позволила да присъства на среща, подходяща само за мъже, а беше посмяла да говори без да ѝ бъде разрешено от нейните работодатели или от него самия. Още повече, че тя бе прекалено поддържана и невписваща се в рамките. Имаше червена чуплива коса, вързана на опашка, няколко небрежни кичура се спускаха около лицето ѝ, като че ли да прикрият или по-скоро да подчертаят факта, че една близо 40-годишна жена имаше визията и тялото на не повече от 25-годишна. Но очите ѝ излъчваха стабилност като на зряла жена. Подобни жени можеха да изкарат Дейвид от равновесие. Нима не се бе борил цял живот срещу това жените да са нещо друго освен майки? Какво повече искаха? Какво искаха да докажат с това като се правеха на бизнес дами, на учени или дори на войници? Единствената задача, която природата е предвидила за жената, е да се грижи за семейството и това е, което тя трябваше да прави. Всичко друго е в разрез с природните принципи и следователно е противоестествено. И все пак, все още имаше жени, които се опитваха да бъдат различни. Да докажат, че и те могат да са толкова добри, колкото мъжете. Все още имаше остатъци от тази безумна феминистка истерия от края на XX и началото на XXI век, която, слава Богу, режимът бе успял да вкара в релси.

– Прощавайте за небрежността, господин Ленард – намеси се професор Наваро. – Бих искал да ви представя нашата гордост – професор Андромеда Лъвлейс. Тя е един от най-големите умове в света на астрофизиката. На практика тя е жива легенда и постиженията ѝ биха били достойни за Нобелова награда по физика, ако такава все още се присъждаше…

Замисленият, пронизващ поглед на Дейвид Ленард остана още няколко секунди вперен в младата дама. Денят отиваше на зле. Среща с учени, жена, достойна за Нобелова награда, и някакви същества, решили да долетят неканени на Земята, при това с цяла планета.

За автора

Александър Ненов е сред най-известните български интернет предприемачи и специалисти по безопасно сърфиране онлайн. Освен с изцяло посветените на професията му книги „На 1 клик разстояние“ (2012, изчерпана), „Как да печелим от интернет“ (2015) и „Интернет безопасност“ (2016), Алекс Ненов може да се похвали и с консултацията на брандове като Samsung, Coca-Cola и Microsoft, както и с реализацията на добре познатите проекти Teenproblem.net, NasamNatam, Peika.bg и др.

Той е двукратен победител в конкурса БГСАЙT и редовно се класира в челната му тройка. През 2008 г. е поканен на специалната среща European Social Networking Task Force, организирана от европейската комисия в Брюксел с цел създаване на нови правила за безопасен интернет. Алекс е също лектор на бизнес семинари от висок ранг – Конференция „Digital Biblio Technologies“, TEDx Varna и пр. Носител е и на престижната награда „Рицар на книгата“ (2010).