Една лъжа може да донесе истината – мистериозно дърво връзва плодове, които разкриват тайни, ако му бъдат прошепнати лъжи, в които всички вярват.

А едно момиче силно желае да научи кой е убил баща й.

И започва да шепне лъжа след лъжа… Енигматичен, мрачен и проникновен, романът „Дървото на лъжите” от британката Франсис Хардинг е увлекателно история за момиче, на което е забранено да прави това което го вълнува.

Франсис Хардинг (1973 г.) е родена в Брайтън, Великобритания. Желанието й да стане писател се заражда още в детските й години, затова завършва специалност „Английски език” в Оксфордския университет.

Преди да напише първата си книга, печели конкурс за разказ в местно списание. Носител е на наградата Branford Boase Award през 2006 г. и попада в списъка на School Library Journal Best Books с дебютния си роман „Fly by Night”. За „Дървото на лъжите” през 2015 г. Хардинг печели Costa Book Award.

Дървото на лъжите
(откъс)

Франсис Хардинг

 

В два следобед пред къщата спря карета. Няма и минута по-късно в салона за гости бе въведен якичък господин на средна възраст, червенобузест, с черни мустаци и здрави бели зъби. Представи се като доктор Джеклърс и се ръкува с преподобния с поредица напрегнати леки подръпвания, сякаш се опитваше да му откачи рамото.

– Преподобни! За мен е чест да се запознаем… чел съм статиите ви в „Роял съсайъти джърнъл“!

Докторът разтърси ръката на вуйчо Майлс малко по-несигурно въпреки твърденията на последния, че и той си пробва силите в естествените науки и вероятно добрият доктор е чувал за малкия му памфлет за вкаменените черупчести. Мър тъл прекъсна брат си с покашляне.

Когато представиха Фейт, в първия момент гостът им се стресна.

– Фейт… ами че аз помня случката! Мислех, че… – той замлъкна, протегнал ръка точно на височина, колкото да потупа по главата въображаемо малко дете. – Толкова време ли е минало? Та днес вие сте прекрасна млада дама!

Фейт му благодари с леко неудобство. Знаеше точно кое събитие има предвид докторът – ставаше дума за ден, кой то тя си спомняше със смес от щастие, наслада и вълнение.

Тогава беше на седем години и за първи път баща й сам беше предложил да се разходят заедно по плажа. Фейт припкаше до него, опиянена от радост, че преподобният желае да прекарва време с нея. Поне веднъж се държеше с дъщеря си открито и мило. От време на време се навеждаше да събира камъчета и дори беше спрял да й покаже няколко. Подбираше такива, които са бели, с малки вдлъбнатинки и изпъкналостите по тях образуваха вълнообразни шарки.

– Смяташ ли, че можеш и ти да намериш подобни камъни? – попита я той.

Ощастливена, Фейт се втурна и му донесе всички онези, за които се надяваше да се окажат специални, макар че повечето просто лъскаха от морската вода и след изсъхване помътняваха в ръката на баща й. По едно време той се отклони надалече от водата и я поведе към основата на една канара.

– Постарай се да потърсиш тук, Фейт.

Баща й остана, загледан в морето, а тя старателно се завираше между канарите. И накрая го видя – плоско парче камък със спирала от вдлъбнатини. Донесе го на баща си – държеше го внимателно с две ръце и направо трепереше от надежда и съмнения.

– Добра работа, Фейт! – Преподобният беше приклекнал до нея. – Това е фосил – и то много красив. Запомни този миг. Запомни как си намерила първия си фосил!

Много по-късно Фейт беше чела статии във вестниците за находката си. Малката дъщеричка, безцелно играеща си на плажа, донесла на баща си камък, който счела за красив и в който той веднага разпознал фосил с безпрецедентна стойност. Журналистите бяха обикнали тази история, говореха за „чистотата на детето“ и „ненакърнената невинност, отворила дверите към чудесата на Природата“.

Винаги, когато преподобният представяше дъщеря си на събратя ентусиасти по естествена история, тези, които си спомняха случката, очакваха да видят малко, ококорено въплъщение на невинността. Повечето не знаеха как да реагират, изправени пред тромава представителка на недозрялата женственост. Фейт се беше изтърколила от безопасния, защитен бряг на детството и сега се намираше в ничия земя – нито в единия свят, нито в другия, също като русалките. Щеше да представлява трън в очите, докато не изпълзи на безопасната скала на брака.

– Така значи, млада госпожице, а други фосили да сте намирали? – несръчно се пробва с игрива шегичка доктор Джеклърс.

Фейт поклати глава. Въпросът му беше като сол, посипана в рана. Първият й фосил си остана единствен. Баща й никога повече не я изведе на лов за вкаменелости.

Все едно в онзи слънчев ден на брега бе отворил за нея врата, коя то след това хлопна отново. Фейт се опитваше да си каже, че не е затворена завинаги, че дистанцираността е просто в природата му. Той й позволяваше да чете книги от библиотеката му, да преписва на белова бележките му и й диктуваше – и това тя приемаше като признаци, че преподобният все още желае да споделя с нея личния си свят и че вратата може отново да се отвори широко.

Погледът на доктор Джеклърс се отклони от Фейт. Тя разбираше защо. И нейният блясък в очите му изсъхваше също като мокрите камъчета.

Радостта на Хауърд от семейния излет се изпари веднага щом научи, че няма да се впускат сред вълните.

– Но ние намерихме една лодка на брега и Фейт каза, че ще проучим морските пещери!

– Тя се е шегувала, скъпи – Мъртъл измери дъщеря си с изключително недоволство. – Морските течения са прекалено силни. Хауърд, нима не искаш да видиш как работи баща ти?

Момчето нервно погледна преподобния и стисна ръката на Фейт.

Семейство Съндърли измарширува през двора и Фейт силно се изчерви под прицела на престорено безизразните погледи на прислугата. Ботушките я правеха тромава, а яката й беше прекалено стегната.

След затварянето на входната врата Фейт дочу тихо кикотене. С извънредно изострените инстинкти на самотниците тя позна, че прислугата вече се е надсмивала над паническото й завръщане в къщата по-рано същия ден. До момента родителите й бяха развили цяла кампания по отчуждаване на всички в къщата, а сега и тя се беше превърнала в прицел за неприятни подигравки.

Морето се беше укротило, така че беше възможно да се мине по долния път покрай брега. От едната страна на пътя се издигаше неравна скала, а от другата минаваше вълноломът – широка стена с височина около пет фута. Фейт се чудеше колко ли свирепо трябва да е вълнението, за да застраши пътя, и при тази мисъл я обзе възбуда.