„Далечна светлина“ на Софи Лагуна е носител на най-авторитетната литературна награда на Австралия – „Майлс Франклин“, която се присъжда на романи, имащи висока литературна стойност и представящи отлично австралийския дух и начин на живот.

Какво ни очаква в книгата?

Джими Флик, който не е като другите деца и голяма част от света на възрастните остава непонятна за него. Той например не разбира защо баща му се ядосва постоянно, а единственият човек, който му помага да се ориентира в сложния заобикалящ го свят, е майка му.

Мама е опора, защита и убежище, тя преглъща собствената си болка, за да помага на своето малко “чудо” да преодолява човешката жестокост и агресия и да се справя със своята самота. Тя му показва пламъчето светлина, което грее в очите на животните, само тя е в състояние да укроти неудържимия му темперамент.

История за това какво значи да бъдеш различен, за степента на болка, която едно дете може да понесе, преди да се пречупи, за добротата, скрита у всекиго и за далечната светлина в края на пътя, която ни спасява и в най-мрачните мигове от живота.

„Изящен, меланхоличен стил на писане…Софи Лагуна рисува с ярки щрихи живота на едно специално дете и ефекта на състоянието му върху неговото семейство” 

Сидни Морнинг Хералд 

„Книга, която не се побира в тесните рамки на традиционните жанрове”

Гардиън

Далечна светлина
(откъс)

Софи Лагуна

Роби и Мама едновременно се опитваха да ме изтеглят към кухнята, когато Татко излезе, олюлявайки се, сякаш в стаята повяваше лек ветрец. Лицето му беше зачервено, той държеше ръката си, увита в кърпа, изпъстрена с петънца от кръв – диригентската му палка, горяща близо до пръстите му.

– Не можете ли поне за малко да ме оставите на мира, проклети деца?

Плюеше малки бели топчета заедно с думите. Кръвта от ризата му беше стигнала чак до очите му. В тях не беше останало никакво бяло.

– Съжалявам, любов моя, ще ги изведа отзад – каза Мама, гласът ѝ – гладък като мляко.

– И оттам все още ги чувам, по дяволите! – продължи да пръска слюнка той.

Видях едно от топчетата слюнка да се приземява на килима. То започна да балансира върху власинките му като топка, закрепена върху носа на цирков тюлен. Изскубнах се от Роби и легнах долу край него.

– Плюнка! Плюнка! Плюнка!

– Джими, недей – предупреди ме Роби.

– Шибано, дребно идиотче! – Татко блъсна Мама.

– Роби, изведи го навън – каза тя бързо, тласкайки ме в ръцете на брат ми.

– Плюнка! Плюнка! Плюнка! – извиках аз, целият бях скорост, цилиндрите и клетките ми се въртяха, буталата ми свистяха, молекулите се блъскаха бясно една в друга.

Роби се опита да ме издърпа с всички сили – брат ми Роби, който тъкмо беше навършил дванайсет години, обувките му, оставящи пръски кал от полето, където беше гонил топката, най-добрият в отбора, най-добрият, най-бързият и най-честният, моят брат! Не чувствах нищо. Бях бърз като хеликоптера, когато дръпнеш шнура и той отлети, а перките му се въртят достатъчно мощно, че да отрежат нечия глава. Бях прекалено бърз, за да може кожата ми да ме побере. Ако нещо се върти с такава бързина, скоростта го прави невидимо и всички невидими тихи езици се блъсват устремно в теб, и те разкъсват на парченца като бомба.

Татко блъсна Мама в стената. „Ха!“, дъхът ѝ изскочи от нея със свистене, докато тя падаше.

– Не пред децата, Гавин! – каза тя бързо и тихо.

Но той не можеше да чуе нещата, които тя искаше. Просто продължаваше неумолимо напред.

– Виж какво направи той, Пола! Виждаш ли това?

Той дръпна кърпата, с която беше увита ръката му и ѝ показа продълговатия разрез и кръвта, която потъмняваше, разполовяваща нарисуваните дами на две, образувайки корички около пазвите и бедрата им.

– Как ще се появя на работа в понеделник? Скапан, дребен малоумник!

Започнах да се изивам в ръцете на Роби.

– Скапан, дребен малоумник! Скапан, дребен малоумник! – крещях, всяка дума политаше към Татко като ракета.

– Гав, моля те, недей… просто недей – Мама вече го умоляваше.

Пожарна кола се втурна из вътрешните ми пътеки, сирената ѝ виеше „Тревога! Тревога!“, светлините ѝ примигваха бясно. „Уиииииии, уиииии, скапан, дребен малоумник, Пола! Видя ли го какво направи тоя скапан, дребен малоумник!“

Татко ме погледна с особен израз в очите.

– Тихо, Джими, млъкни. Роби, можеш ли да го изведеш оттук?

Мама се опитваше да задържи ръцете ми, но те се въртяха неспирно като остриета.

– Правя, каквото мога – отвърна Роби.

Мама се обърна да му помогне, но аз я посякох със своите метални ръце.

– Не мога ли поне да окося скапаната трева? Дори това ли не ми е позволено?

– Спри, Гав, моля те – думите на Мама бяха задъхани и накъсани, защото се опитваше да ме задържи.

– Винаги сте заедно – ти и тъпото хлапе.

– Хайде да не намесваме децата в това. Нека остане между нас.

– Между нас? Ха! Това е някаква шибана шега, да знаеш.

– Уииииииииииииии! – сирената ми изпищя, светлината ѝ струеше през процепите ми, осветявайки стаята в червено. – Да си остане между нас, да си остане между нас! Каква шибана шега!

– За Бога, млъквай! Млъквай! – Татко пристъпи към Мама и я удари през лицето, сякаш тя беше онази, която крещеше, която беше малоумна и имаше остриета от стомана вместо ръце.

– Изведи го оттук, Роби! – извика тя. – Веднага!

После притихна. Нямаше повече молби и увещания, сякаш знаеше какво предстои да се случи и че е прекалено късно да го спре. Чуваха се само звуците, издавани от нашите тела – кожа се отъркваше в кожа, дъхът ни се опитваше да се измъкне навън, като че ли Татко беше в центъра на всичко, а ние, останалите, се въртяхме около него, впримчени от гравитацията му. Още един удар на същото място, през същото ухо и Мама се свлече на пода. Тя никога не се опитваше да го спре, да се защити по някакъв начин. Просто го оставяше да прави каквото си иска, имаше толкова много места по нея, от които той можеше да избира. Мама се изправи бавно, опитвайки се да възстанови равновесието си.

Татко трепереше, сякаш напрежението му идваше в повече и имаше опасност всеки миг да се взриви. За това Мама му предлагаше себе си. Не искаше той да се пръсне на парченца по стените – щеше да има прекалено много за чистене.

За авторката

Софи Лагуна завършва право, но артистичните ѝ заложби я насочват към света на киното и литературата. Романът „Далечна светлина“, втората ѝ книга за възрастни, е носител на най-авторитетната литературна награда на Австралия – „Майлс Франклин“, която се присъжда на романи, имащи висока литературна стойност и представящи отлично австралийския дух и начин на живот.

Многобройните детски книги на Софи Лагуна са лауреати на редица престижни отличия, включително Годишните награди на Австралийския съвет за детски книги и Литературната награда на Губернатора на Куийнсленд. Романите ѝ са издадени в САЩ, Великобритания и в редица страни от Европа и Азия.