Бродягите на Дхарма
(откъс)

Джак Керуак

Посвещава се на Хан Шан

1

Един ден по обед в края на септември 1955 се метнах на товарния влак, който напускаше Лос Анжелис, добрах се до една открита платформа и легнах на нея с кръстосани крака и торба под главата, съзерцавайки облаците, докато пътувахме на север към Санта Барбара. Беше местен бавен влак и аз възнамерявах да пренощувам на плажа в Санта Барбара и да хвана или друг подобен до Сан Луис Обиспо на следващата утрин, или товарния влак в седем часа вечерта, който пътуваше директно чак до Сан Франциско. Някъде близо до Камарильо, където побъркалият се Чарли Паркър се беше възстановявал, се отбихме в страничен коловоз, за да дадем път на друг влак, и на моята платформа се покатери слабичък и дребен възрастен скитник, който доста се изненада, като ме видя. Той се настани в другия край на вагона и легна безмълвно с лице към мен, положил глава върху мизерно малката си торбичка. Не след дълго насочилият се на изток товарен влак профуча по главната линия, чу се сигналната свирка и ние потеглихме, а въздухът започна да става все по-студен и откъм морето заприиждаха мъгли над топлите крайбрежни долини. След като направихме неуспешен опит да се сгреем върху студената стомана, навличайки всичко, с което разполагахме, двамата с дребничкия скитник станахме, закрачихме напред-назад и започнахме да скачаме и да махаме с ръце, всеки в своя край на платформата. Много скоро влакът влезе в страничния коловоз на малко градче и аз реших, че с бутилчица токайско вино бих запълнил добре студеното и мрачно пътуване до Санта Барбара.

— Ще наглеждаш ли торбата ми, докато отскоча да купя бутилка вино?

— Става.

Скочих през перилото, претичах през магистрала 101 до магазина и купих освен виното хляб и бонбони. Бързо се върнах, но се оказа, че влакът има престой още петнадесет минути. Времето се беше затоплило и грееше слънце, но следобедът клонеше към своя край и скоро щеше да стане студено. Дребничкият скитник седеше с кръстосани крака в дъното на платформата пред жалката трапеза, състояща се от кутия сардини. Домъчня ми за него, приближих се и му рекох:

— Какво ще кажеш да се сгрееш с малко вино? Не искаш ли да хапнеш и малко хляб и сирене със сардините?

— Става.

Гласът му идваше отдалече, от дълбините на едно малко, кротко гърло, нежелаещ или страхуващ се да се наложи. Бях купил сиренето три дни по-рано в Мексико Сити, преди да предприема дългото и евтино пътуване с автобус през Закатекас, Дуранго и Чихуахуа, две хиляди безкрайни мили до границата при Ел Пасо. Той хапна от хляба и сиренето и пийна вино с удоволствие и благодарност. Бях доволен. Припомних си стиха от Диамантената сутра, който гласеше: „Върши милосърдие, без да си изграждаш в ума някакво понятие за него, тъй като милосърдието в края на краищата е просто една дума.“ В онези дни бях много благочестив и стигах почти до съвършенство в религиозната си преданост. Оттогава съм станал малко лицемерен в молитвите си и малко уморен и циничен. Може би защото съм тъй остарял и неутрален… Но тогава наистина вярвах в съществуването на благотворителността, добротата, смирението, старанието, абсолютното спокойствие, мъдростта и екстаза и вярвах, че съм старовремски бхикшу в съвременни одежди, който обикаля по света (обикновено по огромния триъгълен маршрут Ню Йорк — Мексико Сити — Сан Франциско), за да завърти колелото на Истинския смисъл, или Дхарма, и да добие качества на един бъдещ Буда (Будител) и бъдещ Герой в Рая. Все още не бях срещнал Джефи Райдър — това щеше да се случи през следващата седмица — или чул нещо за „Бродягите на Дхарма“, при все че по това време аз бях идеален бродяга на Дхарма и се смятах за религиозен странник. Дребният скитник на платформата затвърди всички мои убеждения, когато, оживен от виното, се разприказва и накрая разгърна малко парче хартия с молитва на св. Тереза, в която тя известяваше, че след смъртта си ще се върне на Земята, обсипвайки я завинаги с райски рози за всички живи същества.

— Откъде имаш това? — попитах аз.

— О, изрязах го от някакво списание в една читалня в Лос Анжелис преди няколко години. Винаги го нося със себе си.

— И се вмъкваш нелегално в товарни влакове и го четеш?

— Почти всеки ден.

Той не каза повече от това, не се разпростря върху темата за св. Тереза, беше много сдържан относно своята религия и ми разказа малко за личния си живот. Беше един от онези изпити, мълчаливи, дребни скитници, на които никой не обръща особено внимание дори на Скид Роу[1], какво остава за Мейн стрийт[2]. Ако някое ченге го изгони, той си тръгва и изчезва, а ако в района на някоя голяма гара се навъртат куки, те рядко имат шанс да видят малкия мъж, който се крие сред бурените и скача под прикритието на сенките в потеглящия влак. Когато му казах, че смятам на следващата нощ да хвана „Светкавичния“ товарен влак, той отвърна:

— А, искаш да кажеш „Среднощния призрак“.

— Така ли наричаш „Светкавичния“? Трябва да си работил по тази линия.

— Да, бях спирач по СП[3].

— Ами ние, скитниците, го наричаме „Среднощния призрак“, защото го хващаш в Ел Ей[4] и никой не те забелязва, докато не пристигнеш сутринта в Сан Франциско, направо лети.

— Осемдесет мили в час по прав маршрут, татенце.

— Точно така, но през нощта, когато цепиш нагоре по крайбрежието северно от Гавиоти и около Сърф, става страшно студено.

— Точно така — до Сърф, след това през планините надолу южно от Маргарита.

— Да, Маргарита. Сигурно съм се возил на „Призрака“ повече пъти, отколкото мога да преброя.

— От колко години не си бил у дома?

— Предполагам повече, отколкото бих се наел да преброя. От Охайо съм.

Но влакът потегли, вятърът отново стана студен и влажен и ние прекарахме следващия час и половина, като тракахме със зъби и правехме всичко, което беше според силите и волята ни, за да не замръзнем. Първоначално аз се сгуших и медитирах върху топлината, истинската божествена топлина, за да избегна студа; след това скачах, махах с ръце и крака и пеех. Но малкият скитник беше по-търпелив от мен и през по-голямата част от времето просто си лежеше и дъвчеше тютюн, потънал в отчаяни, горчиви мисли. Зъбите ми тракаха, устните ми бяха сини. Вече се смрачаваше, когато с облекчение видяхме да се оформят в далечината познатите планини на Санта Барбара, скоро щяхме да спрем и да се стоплим в приятната звездна нощ край релсите.

Сбогувах се с дребничкия скитник на св. Тереза при един прелез, където скочихме, и отидох да прекарам нощта на пясъка в одеялата си, далече надолу по плажа в подножието на една скала, където ченгетата нямаше да ме намерят и приберат. Приготвих си няколко наденички върху прясно отрязани и подострени пръчки над жаравата от голям огън, затоплих консерва боб и консерва макарони със сирене между нагретите въглени, пих от наскоро купеното вино и се насладих на една от най-приятните нощи в живота ми. Нагазих във водата, топнах се и се изправих, загледан във великолепното нощно небе — изградената от тъмнина и диаманти пречудесна вселена на Авалокитешвара. „Е, Рей, казах си доволен, останаха още няколко мили. Пак успя.“ Щастлив. Само по бански, бос и рошав в осветената от огъня тъмнина, аз пеех, пиех вино, плюех, скачах, тичах — така се живее. Напълно сам и свободен, нагазил в меките пясъци на плажа близо до въздишките на морето, под мигащите, девствени и топли измамни звезди, отразяващи се върху гладката повърхност на околоплодните води. И ако консервите ви са се нагрели до червено и не можете да ги хванете с ръка, просто използвайте добрите стари железничарски ръкавици, това е всичко. Оставих храната малко да изстине, за да се насладя по-дълго на виното и мислите си. Седнах с кръстосани крака на пясъка и се замислих над живота си. Е, и какво значение има? „Какво ли ще ми се случи занапред?“ Тогава виното започна да действа на апетита ми и не след дълго се нахвърлих върху наденичките, помитайки ги направо от шишовете, ам-ам, бърках дълбоко със старата лъжица в двете вкусни консерви и загребвах обилно горещ фасул и свинско или макарони с цвъртящ горещ сос и може би малко пясък, паднал вътре. „А колко ли зрънца пясък има на този плаж?“ — се запитах. „Ами толкова, колкото са звездите на небето!“ (ам-ам), и ако това е така, то: „Колко човешки същества е имало, или по-точно — колко живи създания е имало отпреди най-ранния период на безначалното време досега? Ами, ъ-ъ, предполагам, трябва да се пресметне броят на зрънцата пясък на този плаж, който е равен на броя звезди в небето във всяка една от десетте хиляди мегавселени, откъдето ще се получи цифра, неизчислима от никой Ай Би Ем или «Бъроуз», така че не знам със сигурност — глътка вино, — не знам със сигурност, но това навярно се равнява на безбожно безчетните трилиони секстилиони рози и лилии, които в този миг блажената св. Тереза и онзи чудесен дребен възрастен човечец разпръскват над главата ти.“

След като вечерята приключи, аз си избърсах устните с червена носна кърпа, изплакнах приборите в соленото море, разритах няколко купчинки пясък, помотах се наоколо, избърсах приборите, прибрах ги, мушнах старата лъжица обратно в осолената торба и си легнах свит в одеялото, готов за един здрав и напълно заслужен сън. Посред нощ се събудих с мисълта: „А? Къде съм, какъв е този баскетбол на вечността, който момичетата играят около мен в старата къща на моя живот, да не би къщата да гори?“, но това беше само обединеният напън на вълните, които се диплеха все по-високо в прилива си към моето одеяло-легло. „Нека бъда здрав и мъдър като раковина“ — и аз заспах, и сънувах, че докато спя, изразходвам чрез дишането си три филии хляб… Ех, беден човешки разум, и ти, самотнико, уединил се на брега — бих казал, че Бог наблюдава със съсредоточена усмивка… И аз сънувах някогашния си дом в Ню Ингланд, малките ми котенца, които се опитват да изминат хиляди мили, следвайки ме по пътищата през Америка, майка ми с торба на гърба, баща ми — тичащ след ефимерния, неуловим влак, сънувах, докато не се събудих в сивата зора, видях я, подсмръкнах (защото бях видял как целият хоризонт се измества, сякаш някой сценичен работник беше побързал да го върне на мястото му, за да ме убеди в неговата действителност), обърнах се на другата страна и отново заспах. „Все същото си е“, чух се да казвам в празнотата, която често ни обгръща в съня.

Бележки:
[1] Главна „улица“ на бедняшките квартали, на бордеите.
[2] Главна улица в град.
[3] Southern Pacific — жп линията по Юга на американския тихоокеански бряг.
[4] Съкратено от Лос Анжелис — L.A.

Автор: Джак Керуак, The Dharma Bums, 1958 (Пълни авторски права)
Превод от английски: Еленко Касалийски, Изд. Парадокс, 1996 (Пълни авторски права)