Никой не е невинен. Системата не иска да сте невинни.

Тези отрезвяващи думи принадлежат на един от най-вълнуващите съвременни писатели, които сме имали щастието да срещнем (и четем).

Дьорд Драгоман е ярка фигура в съвременната унгарска литература, световната си слава дължи на втория си роман „Белият цар“ (2005 г.), преведен на над 30 езика. По него във Великобритания е заснет едноименен филм (2016 г.). През 2014 г. е публикуван последният му засега роман „Клада“, излязъл на български език тези дни.

За прехода и осмислянето му, за виновността през погледа на невинния, за болката, забравата и паметта – разговаряме с унгарския писател Дьорд Драгоман.

Видео интервюто е със субтитри на български език в настройките.

Дьорд Драгоман за виновността през погледа на невинния

Скоро ще споделим лични впечатления от посдления роман на Дьорд Драгоман, дотогава се наслаждаваме на откъс:

Клада
*

Събуждам се от това, че съм много гладна. Навън вече е тъмно. На тавана в купето гори една бледа неонова лампа, на светлината ѝ кожата на Баба изглежда бяла като кост, в огледалото над седалката виждам, че и моето лице е съвсем бяло.

Баба пита дали сънувах нещо. Казвам, че нищо. Когато млъквам, стомахът ми продължително и шумно изкъркорва, чувствам, че се изчервявам.

Баба ме поглежда, след това се засмива. Гледам лицето ѝ докато се смее, носът ѝ се набръчква. Замълчава, казва да помня и никога да не тръгвам на път без храна, защото никога не се знае предварително колко дълъг ще е пътят. Веднъж, когато мама още била бебе, не си приготвили нищо за път, искали да отидат само до съседния град, една нищо и никаква екскурзия от четиридесет километра, не взели друго, освен вода. После пътят продължил два дни заради голямо наводнение и ако една мила жена не им дала малко хляб, сирене и мляко, не знае, какво би се случило. Баба ме гледа в очите, да помня, ако човек тръгва на път, най-важното нещо е да си вземе храна.

Баба казва това по начина, както Мама би го казала, или не точно така, но знам, че това съм го чувала от Мама, не си спомням точно кога, но си спомням на какво наблягаше.

Гърлото ми се свива, чувствам в крайчеца на очите си сълзи, обръщам се и с опакото на ръката си ги изтривам.

Тъмният прозорец отразява лицето ми, зад него в тъмнината има електрически стълбове.

Опитвам се да се усмихна, гледам Баба, питам я, тогава къде е нещото за из път.

Баба се смее, не носим нищо. След това предлага да отидем да видим какво има във вагон-ресторанта.

Тръгваме. Нося и куфара, от него не можем да се разминем в коридора.

Прекосяваме два вагона, след тях е вагон-ресторантът.

Като кръчма, от двете страни пултове, на тях облакътени и подпрени хора в миньорски и работнически дрехи. Пият бира и сливова. Усещам миризмата ѝ.

Отиваме до пулта, зад него стои мъж, под сивата му престилка се вижда зелен пуловер, на пулта има дъска за шах от непромокаемо платно, върху него и няколко фигури, мъжът зяпа дъската, дъвчи кибритена клечка.

Баба пита какво имат за ядене.

Мъжът отговаря, че нищо, няма нищо.

Баба казва, че това не е възможно. Все нещо трябва да имат. В този нов свободен свят все трябва да има нещо за ядене тук.

Мъжът повтаря, че няма нищо. Има бира, яжте нея.

Баба гледа шахматната дъска, протяга се и премества напред една фигура.

Мъжът смята, че черните трябва да спечелят с три хода.

Баба твърди, че това е детска играчка. Докато мести фигурите, на пръстена ѝ проблясва неоновата светлина. Заповядайте, толкова по въпроса.

Мъжът гледа шаха, поклаща глава. Взема едната фигура, която преди това Баба държеше, слага я на първото ѝ място, поглежда я, отново повтаря хода на Баба. Казва, а така. Изважда изпод пулта една пластмасова кутия, събира в нея фигурите.

Поглежда Баба, има кюфтета от риба, казва той, и кисели краставички с черен хляб.

Баба кимва, даже и не пита дали това го обичам, казва добре.

Мъжът се обръща, слага на пулта две хартиени чинии.

Баба оглежда вагона, сочи към единия пулт до прозореца и казва да занеса там яденето.

Повдигам двете картонени чинии. Както пристъпвам, сока на краставичките се стича връз пръстите ми.

Чувам как Баба си поръчва голяма водка, а за мен един малинов сироп.

Слагам чиниите на пулта, гледам кафеникаво-мазните кръгчета на рибените кюфтета, чакам Баба да донесе чашите.

 

Кюфтетата имат съвсем слаб вкус на риба, сухи са като стърготини, разпадат ми се в устата, когато отхапвам. Толкова съм гладна, че не ме интересува. Никога през живота си не съм изпитвала такъв глад.

И Баба се храни, гледа в мен. Казва, че е удоволствие е да ме гледа как се храня с апетит. Мама се е хранила така. Като малка била много капризна, но с растежа си започнала да яде всичко така, както аз. Храната е много нужна за растежа.

На това не отговарям нищо, оставям последното кюфте, отхапала съм съвсем малко от него, там виждам следите от зъбите си. Все още съм гладна, но въпреки това не искам да го изям. По-скоро хапвам от хляба.

Баба помирисва водката, след това на раз я изпива.

Изяждам си краставичката, има много кисел сок. Ръката ми е влажна от него, салфетки няма, изтривам пръстите си в крайчето на хартиената чиния.

Баба ми дава пари да ѝ донеса още една водка и малинов сок за мен. Това не е редно, но днес е изключителен ден.

Зад пулта мъжът гледа празната шахматна дъска, бутвам парите пред него, той слага питиетата на пулта. Влакът се залюлява, в чашата водката се разклаща, стената ѝ блести като смазана.

Когато я вземам от пулта, за да я занеса на Баба, чувам звуци на музика, акордеон, цигулка, барабан, свирят една бавна, тъжна песен, не я знам, никога не съм я чувала.

Баба взима от ръцете ми чашите, отлива малко от водката в малиновия сироп, само като едно близване, казва тя, няма да ми навреди, казва наздраве с двете чаши за голяма да порасна.

Дава ми чашата в ръка, отпивам мъничко, малиновия сироп е станал лют, топло дразни гърлото ми като го преглъщам.

Баба казва, че от него малко ще зачервя бузките, няма да съм толкова бледа.

Пак чувам музиката, сега вече много по-силно. Вратата на вагон-ресторанта се отваря, от там влизат трима, всеки с различен инструмент, първият е с акордеон, вторият с цигулка, третия с барабан, свирят все тази тъжна песен, бавно, много бавно, като сподавен, хриптящ плач, сещам се за спалното помещение, как нощем момичетата плачеха под завивките със заровени във възглавниците лица.

Аз плаках истински за последен път в нощта преди погребението на Мама и Татко, почти до сутринта, на погребението вече изобщо не ми идваха сълзи в очите, там плачех вече само в душата си. Тръсвам глава, не искам да мисля за погребението, по-добре да гледам музикантите, застават на средата на вагона, все още свирят същата тъжна песен, всички ги гледат, никой и не продумва, акордеонистът започва да пее, гласът му е висок, пресипнал и дрезгав, от текста разбирам само толкова, че гълъб, бял гълъб отлетял, няма да се върне, вече няма да се върне, не искам да слушам, не искам да чувам, но трябва да слушам, трябва да чуя, барабанистът силно удря един път барабана, сещам се за блещукащата чернота на пръстта, за студеното докосване до бучките, как ги повдигам, замахвам и ги хвърлям в гроба, но когато се изплъзват измежду пръстите ми, в същия миг съжалявам за движението, искам бучката да застине във въздуха, завинаги да остане там, да се спре над отворения гроб, но не остава там, чувам как пада върху лакираното дърво със звучен, силен кънтеж, знам, че този звук няма да мога да забравя никога. Гробокопачите замахват с лопати, върху ковчезите се стоварват буци пръст, не искам да чувам, обръщам се, хуквам, побягвам от открития гроб, подхлъзвам се на замръзнала буца, почти падам, хващам се за надгробна плоча, задържам се, отново побягвам, бягам сред гробове, сред надгробни паметници, чувам да викат името ми, не поглеждам назад, знам, че идват след мен, не поглеждам назад, не забавям ход, бягам, след редиците поляната е празна, отвъд поляната има гора, трябва да се добера до нея, знам, че в гората ще бъде тихо, сред дърветата ще е тихо, кърпата ми се развързва, не ме интересува, вятърът я сваля от косите ми, не ме интересува.

Разтърсвам глава, трябва да престана. Не искам повече да мисля за погребението, гледам барабана: на средата кожата е захабена, палките се издигат, думкат върху кожата, гледам, това е просто един барабанен удар, не прилича на друго, гледам ръцете на барабаниста, пръстена на кутрето му, татуирания на горната страна на ръката му зеленикаво-син гълъб, с движението на палката гълъбът като че ситни, поклащайки глава, акордеонистът продължава да пее за черен покров, за студена пръст, изведнъж замлъква, много бавно свива инструмента и цигуларят отпуска лъка си.

Акордеонистът изтрива очите си, докато си пречисти гърлото, след това заговаря, да, погребаха го нещастния Милан, лека му пръст и да го помним с добро, който само веднъж го е чул с цимбала, никога няма да го забрави. Барабанистът в това време се приближава към пулта, когато минава покрай мен, виждам метнат на гърба му да виси един цимбал, като стига до пулта го сваля от рамо и със замах го стоварва там, цимбалът изкънтява, под струните му са затъкнати сгънати банкноти, по десет, по двадесет и пет, по петдесет, но има и стотачки, а в средата снимка, на която старец с черна шапка свири на цимбал. Барабанистът измъква изпод струните две стотачки и се провиква: по една водка на всички.

 

Музикантите обикалят всички с бутилка от литър, наливат на всеки.    Поглеждам Баба, тихичко ѝ казвам да се върнем в купето. Според Баба още е рано, ще обидим музикантите и паметта на мъртвия, но да бъда спокойна, тя ме пази, нищо няма да стане.

Пръв стига до нас цигуларят, ако позволите, уважаема госпожо, казва той и пълни чашата на Баба, след това ме поглежда: колко си красива, казва, цветенце, налива и на мен, искам да му кажа, че не желая, Баба ми дава знак с очи да си мълча, безмълвно си подавам чашата.

Музикантите стоят насред вагона, барабанистът вдига шишето, казва достатъчно плакахме, да не скърбим повече, да пием. Навежда назад глава и отвисоко налива в устата си пиенето, всички вдигат чаши, всички пият, аз само вдигам чаша до устата си и се правя, че пия, но и така острата миризма изпълва ноздрите ми.

Барабанистът удря в земята шишето, палките се озовават в ръцете му, барабанът вече бие и другите също засвирват, сега в бърз, динамичен ритъм, барабанистът на висок глас запява, за сребро, за диаманти, за златистите коси на момичета, акордеонистът все по-бързо му акомпанира, ритъмът става се ускорява, усещам го в нозете си, едва устоявам да не мръдна.

Музиката става все по-бърза, вече почти всички тактуват с крак, също и музикантите, подкованите обуща на цигуларя тропат като чинели, като че ли и влакът върви по-бързо, тракането на колелетата се смесва с ритъма, барабанистът пее за леките момичета, които и в ада са такива, и там само танцуват, с красиви коси, с красиви шии, с изящни тънки кръстчета, виждам, че цигуларят ме гледа, приближава ни, свирейки леко се привежда напред, като да ме посочва с връхчето на лъка си, кимва с глава, знам, че иска аз да танцувам, подът вибрира в ритъма на музиката, чувствам как през обувките прониква до ходилата ми, не помръдвам, вече и акордеонистът ме гледа, след това и барабанистът, пее за момичетата със студени сърца, че те са най-лоши, те само си играят с мъжките сърца, те със звънлив глас се надсмиват над мъжката тъга, те изобщо не обръщат внимание на мъжете. Сега вече всички ни гледат, а Баба гледа мен, цигуларят казва момиче, потанцувай, не се стеснявай.

Баба ме хваща за ръката, поглежда към цигуларя, казва добре момчета, стига толкова, ние си имаме и наша скръб, наша тъга.

Цигуларят като да не е чул, гледа ме, все по-вдъхновено свири, все по-диво удря в пода подкованите си обуща.

Баба пак се обажда, пак им повтаря, достатъчно е толкова, но в този миг и тримата музиканти се изправят пред нас, много много бързо свирят, барабанистът пее за хубаво момиче, което повдига нозе, повдига поли, повдига нозе, повдига поли, повдига нозе, повдига поли, цигуларят отново се обръща към мен, казва, хайде танцувай, какво чакаш, танцувай на горкия Милан и сочи към цимбала с връхчето на лъка си.

Усещам да ме полазват студени тръпки по гърба, навеждам глава, гледам към пода, искам да си отидат, да ме оставят на мира, но не казвам нищо, не мога да продумам. Искам да се обърна с гръб, към прозореца на вагона, когато се обръщам, помитам с лакът чашата си от масата, виждам я да се превърта във въздуха, течността излита на пръски от нея, пада на пода, не се счупва, търкулва се в краката на цигуларя.

Цигуларят поглежда към чашата, пак изкрещява, момиче, танцувай, не чуваш ли, танцувай, прескача чашата, вече е съвсем близо до мен.

Тогава Баба пуска ръката ми, пристъпва и застава между мен и музикантите, казва добре, момчета, щом така любезно молите, така да бъде.

Цигуларят този път се провиква към Баба, не на теб казах, те дър…, но не довършва, защото Баба вдига и двете си ръце нагоре, много високо, съвсем над главата си, след това за миг застива неподвижно и тогава изведнъж настъпва тишина, музикантите също не помръдват, стоят като каменни статуи, музиката притихва, по-точно не съвсем, защото в акордеона все още отеква последния тон и последният удар по барабана още ехти, а една струна на цигулката все още стене дълбоко и фалшиво.

Баба ме поглежда, облизва устни, усмихва се, после отпуска ръце и започва да танцува. С потропването на токчетата ѝ по пода и музикантите започват да свирят, отначало съвсем бавно, защото и Баба танцува бавно, после, както Баба започва по-бързо да танцува и те засвирват по-чевръсто.

По време на танца Баба се навежда, вдига от пода търколилата се чаша, хваща я с две ръце, държи я пред себе си като партньор в танца, виждам, че в нея има още малко течност, Баба се завърта в кръг и капката се завърта по вътрешната стена на чашата, отначало само на дъното, след това се покачва по стената, там се завърта в кръг като капка розов живак, виждам я между пръстите на Баба.

Музикантите свирят вече съвсем бързо, тази песен ми е позната, сватбена песен, в нея се пее за дявола, който иска да танцува с невестата, но после остава изигран, защото невестата е по-хитра от него и танцува с дявола дотогава, докато не му паднат копитата.

Баба се върти в кръг, не пее, само тананика песента, без текст, само мелодията, както се върти, така и пристъпва, преминава край мен, после в средата на вагона, след това стига пулта, там спира, до цимбала, музикантите вървят след нея, Баба танцува пред пулта, върти се в кръг, като стига до пулта, спира, взема изпод струните на цимбала снимката, слага я на пулта, удря върху нея с чашата и спира.

Виждам по стената на чашата, че там още се върти розовата капка, музикантите гледат чашата, свирят много бързо, Баба се отдалечава от тях, не се обръщат след нея, гледат чашата. Виждам как започват да се вдигат банкнотите изпод струните на цимбала и струните се раздвижват, кънтят, цимбалът простенва като че някой свири на него и Баба казва, че е време да се върнем на мястото си, да не пречим на хората да си правят помена.

Вдигам куфара, тръгвам след Баба, като стигам до вратата, поглеждам назад. Музикантите зяпат цимбала и свирят много много бързо.